Има решение на македонския възел
За първи път след приемането ни в Европейски Съюз всички меродавни институции в България - държавно управление, Народно заседание и президент - демонстрираха рядко единогласие и не поддържаха започването на договаряния за приемане на Република Северна Македония за участие в Европейски Съюз.
Мотивите за това са неизпълнението на Договора за другарство сред двете страни, фалшификации на историята с антибългарска изразителност и целеустремено втълпяване на отрицателни стандарти и ненавист към България и към българите като нация.
Това несъгласие изненада Скопие и провокира неврастенична и дирижирана антибългарска реакция. И в случай че тази реакция не е толкоз учудваща с оглед и на до момента водената политика, то реакцията на избрани среди в България е дваж по-учудваща.
Тази малобройна и обичайно критикарска група е извънредно разнородна. Те с комунистически жар ни убеждават, че нацията и националните ползи са единствено излишно задължение по пътя на построяването на бъдещото световно общество и в частност - да се откажем от своето минало в името на приемането на районен съд Македония в Европейски Съюз.
И скопските политици, и българските критикари настояват, че българската позиция е ултиматум, с който се отхвърля македонската еднаквост (идентитет) - съществуването на обособена македонска нация и език. Именно с това изказване се раздухва невиждана антибългарска акция в районен съд Македония и дейна външнополитическа агитация. Проблемът на Скопие е, че това не просто не дава отговор на истината, а е преднамерена неистина!
Всъщност каква е българската позиция
Първото, което би трябвало да се подчертае, е, че тя е в цялостно единодушие с правилата на интернационалното право и основополагащите хрумвания на Европейски Съюз . В единодушие с правилото на признание действителностите, основани след Втората международна война, с изключение на признаването на страната (което България първа направи!), към този момент в духа на правилата на Европейски Съюз се признават и основаните в нея нови политически действителности. България признава съществуването на обособена македонска нация и публична книжовна норма - т.е. на процедура македонски език.
Тогава къде е казусът?
Проблемът е в това, че в Междуправителствения контракт е записано, че имаме обща история, която взаимно да честваме. Създадената на негова основа Междуправителствена научна комисия само би трябвало да откри докога продължава взаимната ни истори я и кои са най-важните събития и персони, на които да се отдава респект. Това на процедура значи формалните управляващи в Скопие да признаят, че македонската нация и езикова норма са построени на българска основа.
Тук ясно желая да дефинирам това, което политиците в Скопие не желаят, а в София не споделят ясно - неоспоримата от научна позиция истина, че
македонската нация е политичеса, а не етническа
Тя е плод на съчетаването на една политически дефинирана концепция и характерната политическа орис на територия и население, откъснато от главната маса на българската нация.
Нервността на Скопие е провокирана от това, че тази теза влиза в остро несъгласие с публично наложения и практикуван македонизъм , основан върху концепцията за етническия темперамент на македонската нация. Македонизмът е дефиниран като политическа концепция в края на ХIХ в. от сръбския академик и политик Стоян Новакович, подсилен от Русия при започване на ХХ в. и най-после (макар и с други цели) натрапен на всички комунистически партии през януари 1931 година
Въпреки другите политически функции, които му се разпореждат, той е основан върху априорната теза за съществуването на македонска националност и нация разнообразни от българската. Затова кражбата на историята става неизбежна. Както постоянно, за изпълнителите на политически поръчки подправеното приспособяване на историческата истина не е било проблем. Дълго време - до идването на власт на комунистическите партии в България и Югославия през 1944/5 година, македонизмът няма доста адепти даже в подложената на сърбизация Вардарска Македония.
След това като публична държавна политика, наложена със силата на държавната насила и всеобщи репресии, процесът се форсира в името на създаване на Българо-Югославска федерация по самодейност и под егидата на Москва. В нея се планува Федералната република Македония, уголемена с българската Пиринска Македония, да бъде независима единица. Така в комунистическа Югославия македонската страна, нация и език са превърнати в конституционна норма. Това и изяснява за какво югоносталгията е толкоз мощна, а култът към комунистическите величия и особено към Тито продължава да е сакрално ненарушим.
Поради всеобщата опозиция и краха на концепцията за създаване на федерация през 1948 година, през 1963 година политиката на насилствена македонизация публично е оповестена за неточност от Българска комунистическа партия. Освобождаването на историографията от наложените ѝ догми след 1989 година докара до еднопосочна оценка на насилствената македонизация като едно от най-големите закононарушения на комунистическия режим в България . Това влезе в учебните стратегии, а Георги Димитров към този момент не е измежду най-тачените персони в нашата история. Създадените македонци у нас са бързо стопяваща се групичка.
Този, въпреки най-кратък обзор идва да ни поддържа тезата, че македонизмът е политическа идея, която се осъществя с политически средства и най-много посредством държават а. Или по-ясно - основаната на основата на македонизма нация е политическа. Именно в това е и самата същина на казуса. Още от формулирането си и в духа на ХIХ в., та до момента македонизмът е основан върху априорната теза, че и македонската нация също като останалите на Балканите е етническа - т.е. образувана на основата на настрана и характерно население.
Така кражбата на българската история става съществена цел, тъй като Сърбия посредством македонизма преследва образуване на районно съзнание и по този начин блокира устрема на преобладаваща България да промени статуквото и сплоти българската нация. Именно антиревизионистичната устременост на македонизма карат Русия, по-късно и Съюз на съветските социалистически републики, а в разнообразни интервали и други велики сили да го поддържат, това е повода и през днешния ден да получава поддръжка.
На това и разчитаха в Скопие. Само че нашите сътрудници и другари би трябвало да си дават сметка, че защитаваният от районен съд Македония в този му вид македонизъм е основан, съществува и ще съществува на антибългарска основа.
С приемането на тази страна за член на Европейски Съюз този македонизъм ще бъде легализиран
а това значи, че проблемите единствено ще бъдат задълбочени и усложнени. Задължително е да се прояви същото далновидно схващане, че както Гърция с твърдоглавие съумя да спре мераците на Скопие посредством " антиквизацията " да открадне нейното антично завещание, по този начин и да поддържа българския блян да запази своето историческо и културно завещание. Още повече, че ние желаеме сплотяване, а не разделяне, а още по-малко спорове в този момент и в бъдеще.
Какво е решението?
То е ясно и е пред очите ни. Просто ръководещите в Скопие би трябвало да намерят куража и най-накрая да скъсат с архаичната от XIX век антибългарска матрица и признаят, че македонската нация е съвременна политическа нация.
Какво ще произтече от това?
- Признаваното от България битие на обособена македонска нация. Признаване, че тя е дефинитивно образувана на територията на днешна районен съд Македония, в действителност признавано с отхвърли на Скопие да желае признание на македонско малцинство в България. Кога и по какъв начин е станало - дано учените решат. Впрочем доста от актуалните народи са политически (като да вземем за пример американската) и това не е спънка за тяхното сполучливо политическо, стопанско и културно развиване.
- Признаване, че модерната македонска нация е зародила на основата на българската националност . Показателно е, че повече от 85 хиляди жители на РСМ са получили българско поданство, доказвайки своите български корени, въпреки част от тях да са с македонско съзнание.
- Признаването на обособен македонски език. Кой, по кое време и по какъв начин на основата на български диалекти е кодифицирал тази книжовна норма, остава обект за университетски занимания.
Такова решение би дало подтик и в РСМ най-накрая да стартира, както и във всички останали някогашни комунистически страни, сложният развой на преосмисляне на предишното, освободени от идеологически и политически канони и ограничавания. Колкото и трудно да е това.
Приемането на това решение като авансово изискване ще реши най-важните проблеми:
Първо - в Европейски Съюз ние ще сътрудничим със настояща районен съд Македония с нейните неоспорими от никого вътрешнополитически действителности.
Второ - съгласно условията на Европейски Съюз СР Македония няма да има нерешени конфликтни проблеми със своите съседи.
Трето - в случай че не спре, то мощно ще ограничи опциите за външна интервенция в нейната външна и вътрешна политика.
Най-сетне решаването на казуса се връща при тези, които могат и би трябвало да го решат - виновните политици в Скопие, София и Европейски Съюз. Крайно време е политици и общественици край Вардар да осъзнаят своята отговорност, да скъсат с щраусовата политика и проявят кураж и предвидливост в името на по-светло бъдеще.
Приемането на тази явна истина ще постави завършек на безперспективното вглеждане в предишното и езика на омразата.
Ако България аргументира добре и разгласи необятно тази наша позиция, безспорно ще получим освен поддръжката на нашите сътрудници в Европейски Съюз и НАТО. Защото няма място в Европейски Съюз за страна, чиято еднаквост и политика се базират на фалшификации и ненавист. Въпросът се свежда не до някакъв историческия спор сред България и Македония, а за правилата на бъдещите връзки вътре в Европейски Съюз, а с това и за самото му бъдеще.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Мотивите за това са неизпълнението на Договора за другарство сред двете страни, фалшификации на историята с антибългарска изразителност и целеустремено втълпяване на отрицателни стандарти и ненавист към България и към българите като нация.
Това несъгласие изненада Скопие и провокира неврастенична и дирижирана антибългарска реакция. И в случай че тази реакция не е толкоз учудваща с оглед и на до момента водената политика, то реакцията на избрани среди в България е дваж по-учудваща.
Тази малобройна и обичайно критикарска група е извънредно разнородна. Те с комунистически жар ни убеждават, че нацията и националните ползи са единствено излишно задължение по пътя на построяването на бъдещото световно общество и в частност - да се откажем от своето минало в името на приемането на районен съд Македония в Европейски Съюз.
И скопските политици, и българските критикари настояват, че българската позиция е ултиматум, с който се отхвърля македонската еднаквост (идентитет) - съществуването на обособена македонска нация и език. Именно с това изказване се раздухва невиждана антибългарска акция в районен съд Македония и дейна външнополитическа агитация. Проблемът на Скопие е, че това не просто не дава отговор на истината, а е преднамерена неистина!
Всъщност каква е българската позиция
Първото, което би трябвало да се подчертае, е, че тя е в цялостно единодушие с правилата на интернационалното право и основополагащите хрумвания на Европейски Съюз . В единодушие с правилото на признание действителностите, основани след Втората международна война, с изключение на признаването на страната (което България първа направи!), към този момент в духа на правилата на Европейски Съюз се признават и основаните в нея нови политически действителности. България признава съществуването на обособена македонска нация и публична книжовна норма - т.е. на процедура македонски език.
Тогава къде е казусът?
Проблемът е в това, че в Междуправителствения контракт е записано, че имаме обща история, която взаимно да честваме. Създадената на негова основа Междуправителствена научна комисия само би трябвало да откри докога продължава взаимната ни истори я и кои са най-важните събития и персони, на които да се отдава респект. Това на процедура значи формалните управляващи в Скопие да признаят, че македонската нация и езикова норма са построени на българска основа.
Тук ясно желая да дефинирам това, което политиците в Скопие не желаят, а в София не споделят ясно - неоспоримата от научна позиция истина, че
македонската нация е политичеса, а не етническа
Тя е плод на съчетаването на една политически дефинирана концепция и характерната политическа орис на територия и население, откъснато от главната маса на българската нация.
Нервността на Скопие е провокирана от това, че тази теза влиза в остро несъгласие с публично наложения и практикуван македонизъм , основан върху концепцията за етническия темперамент на македонската нация. Македонизмът е дефиниран като политическа концепция в края на ХIХ в. от сръбския академик и политик Стоян Новакович, подсилен от Русия при започване на ХХ в. и най-после (макар и с други цели) натрапен на всички комунистически партии през януари 1931 година
Въпреки другите политически функции, които му се разпореждат, той е основан върху априорната теза за съществуването на македонска националност и нация разнообразни от българската. Затова кражбата на историята става неизбежна. Както постоянно, за изпълнителите на политически поръчки подправеното приспособяване на историческата истина не е било проблем. Дълго време - до идването на власт на комунистическите партии в България и Югославия през 1944/5 година, македонизмът няма доста адепти даже в подложената на сърбизация Вардарска Македония.
След това като публична държавна политика, наложена със силата на държавната насила и всеобщи репресии, процесът се форсира в името на създаване на Българо-Югославска федерация по самодейност и под егидата на Москва. В нея се планува Федералната република Македония, уголемена с българската Пиринска Македония, да бъде независима единица. Така в комунистическа Югославия македонската страна, нация и език са превърнати в конституционна норма. Това и изяснява за какво югоносталгията е толкоз мощна, а култът към комунистическите величия и особено към Тито продължава да е сакрално ненарушим.
Поради всеобщата опозиция и краха на концепцията за създаване на федерация през 1948 година, през 1963 година политиката на насилствена македонизация публично е оповестена за неточност от Българска комунистическа партия. Освобождаването на историографията от наложените ѝ догми след 1989 година докара до еднопосочна оценка на насилствената македонизация като едно от най-големите закононарушения на комунистическия режим в България . Това влезе в учебните стратегии, а Георги Димитров към този момент не е измежду най-тачените персони в нашата история. Създадените македонци у нас са бързо стопяваща се групичка.
Този, въпреки най-кратък обзор идва да ни поддържа тезата, че македонизмът е политическа идея, която се осъществя с политически средства и най-много посредством държават а. Или по-ясно - основаната на основата на македонизма нация е политическа. Именно в това е и самата същина на казуса. Още от формулирането си и в духа на ХIХ в., та до момента македонизмът е основан върху априорната теза, че и македонската нация също като останалите на Балканите е етническа - т.е. образувана на основата на настрана и характерно население.
Така кражбата на българската история става съществена цел, тъй като Сърбия посредством македонизма преследва образуване на районно съзнание и по този начин блокира устрема на преобладаваща България да промени статуквото и сплоти българската нация. Именно антиревизионистичната устременост на македонизма карат Русия, по-късно и Съюз на съветските социалистически републики, а в разнообразни интервали и други велики сили да го поддържат, това е повода и през днешния ден да получава поддръжка.
На това и разчитаха в Скопие. Само че нашите сътрудници и другари би трябвало да си дават сметка, че защитаваният от районен съд Македония в този му вид македонизъм е основан, съществува и ще съществува на антибългарска основа.
С приемането на тази страна за член на Европейски Съюз този македонизъм ще бъде легализиран
а това значи, че проблемите единствено ще бъдат задълбочени и усложнени. Задължително е да се прояви същото далновидно схващане, че както Гърция с твърдоглавие съумя да спре мераците на Скопие посредством " антиквизацията " да открадне нейното антично завещание, по този начин и да поддържа българския блян да запази своето историческо и културно завещание. Още повече, че ние желаеме сплотяване, а не разделяне, а още по-малко спорове в този момент и в бъдеще.
Какво е решението?
То е ясно и е пред очите ни. Просто ръководещите в Скопие би трябвало да намерят куража и най-накрая да скъсат с архаичната от XIX век антибългарска матрица и признаят, че македонската нация е съвременна политическа нация.
Какво ще произтече от това?
- Признаваното от България битие на обособена македонска нация. Признаване, че тя е дефинитивно образувана на територията на днешна районен съд Македония, в действителност признавано с отхвърли на Скопие да желае признание на македонско малцинство в България. Кога и по какъв начин е станало - дано учените решат. Впрочем доста от актуалните народи са политически (като да вземем за пример американската) и това не е спънка за тяхното сполучливо политическо, стопанско и културно развиване.
- Признаване, че модерната македонска нация е зародила на основата на българската националност . Показателно е, че повече от 85 хиляди жители на РСМ са получили българско поданство, доказвайки своите български корени, въпреки част от тях да са с македонско съзнание.
- Признаването на обособен македонски език. Кой, по кое време и по какъв начин на основата на български диалекти е кодифицирал тази книжовна норма, остава обект за университетски занимания.
Такова решение би дало подтик и в РСМ най-накрая да стартира, както и във всички останали някогашни комунистически страни, сложният развой на преосмисляне на предишното, освободени от идеологически и политически канони и ограничавания. Колкото и трудно да е това.
Приемането на това решение като авансово изискване ще реши най-важните проблеми:
Първо - в Европейски Съюз ние ще сътрудничим със настояща районен съд Македония с нейните неоспорими от никого вътрешнополитически действителности.
Второ - съгласно условията на Европейски Съюз СР Македония няма да има нерешени конфликтни проблеми със своите съседи.
Трето - в случай че не спре, то мощно ще ограничи опциите за външна интервенция в нейната външна и вътрешна политика.
Най-сетне решаването на казуса се връща при тези, които могат и би трябвало да го решат - виновните политици в Скопие, София и Европейски Съюз. Крайно време е политици и общественици край Вардар да осъзнаят своята отговорност, да скъсат с щраусовата политика и проявят кураж и предвидливост в името на по-светло бъдеще.
Приемането на тази явна истина ще постави завършек на безперспективното вглеждане в предишното и езика на омразата.
Ако България аргументира добре и разгласи необятно тази наша позиция, безспорно ще получим освен поддръжката на нашите сътрудници в Европейски Съюз и НАТО. Защото няма място в Европейски Съюз за страна, чиято еднаквост и политика се базират на фалшификации и ненавист. Въпросът се свежда не до някакъв историческия спор сред България и Македония, а за правилата на бъдещите връзки вътре в Европейски Съюз, а с това и за самото му бъдеще.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ