Аз съм зъл* и организиран, ясно ми е с кого се боря
За първи път на български език в списание „ Ново време ” поместваме незнайно до в този момент изявление с Анжел Вагенщайн. То е оповестено на 6 септември 2010 година в BOOKNIK – литературно интернет издание, което разпространява създатели от еврейски генезис от целия свят. Автор на изявлението е доцент Анна Школьник, испанист и латиноамериканист, учител по испански език и странознание в Московския педагогичен държавен университет (МПГУ). Благодарим на Велислава Дърева, която откри изявлението и го преведе от съветски език.
Научих за Анжел Вагенщайн от един испански вестник, където един публицист сипе похвали за него, за неговите книги и филми. Оказа се, че романът на Анжел „ Далеч от Толедо ” за българските сефаради към този момент четири пъти е преиздаден в Испания. „ Вероятно испанките са ме харесали ”, споделя ми той кокетливо. Лесно одобрявам тази версия, тъй като у Анжел (или Джеки, както го назовават приятелите му) има толкоз доста пристрастеност и възторг, че след минута диалог с него забравяш за възрастта му (роден е през 1922 г.) и за неговите регалии.
Анжел Вагенщайн е сценарист и режисьор, учи във ВГИК, познава доста добре Русия и приказва съветски. Воюва. После работи „ върху основаването на българското кино ” и по този начин го основава, че българските филми, снимани по негови сюжети, са известни на целия свят, както и книгите му. Един от романите на Вагенщайн даже беше оповестен в Русия, само че тиражът от дълго време е разпродаден: това е „ Петокнижие Исааково ”. За евреина, „ претърпял две войни, три концентрационни лагера, сменил пет родини без да се мести, изгубил всичките си близки и родственици и все пак запазил неизтребим комизъм и убеждението, че си коства да се живее ”, гласи анотацията.
Странно е, помислих си, че към момента не сме писали за Вагенщайн – явно той е букиниански персонаж. И той взе, че пристигна на Московския фестивал на книгата, където се срещнахме и разговаряхме. Струваше ми се, че преди всичко е належащо да попитам Анжел за неговия необикновен живот, който самичък по себе си е като авантюристичен разказ. Но му беше забавно да приказва за обичаната си България, за великата история, за приятелите си. Самият той е история, тъй че беше неефикасно да отправям неговия роман в посоката, в която желаех – все едно да пренаписваш хода на събитията, предишното и сегашното.
Анжел, какво Ви свързва с Русия?
Страх ме е да отговоря на този въпрос. Страх ме е от баналното. Защото България и Русия са доста свързани и това към този момент е общо място. Толкова доста е говорено и казано за това – с разнообразни ударения. България има дълбоки културни връзки с Русия.
Позволете ми да Ви изнеса един дребен урок. Знаете ли, че след 16-17 век съветската литература се образува под мощното въздействие на българската литература от същото време? Имахме учител във ВГИК – Татяна Павловна Заблоцкая, бяхме 20 българи в курса и тя лукаво ни сподели, че по някаква причина в Русия мълчат за огромното въздействие на българската литература върху съветската.
Във времената, когато България е била под турско робство, в манастирите продължавали да се пишат и пренаписват книги, които текат като поток към Русия. Това, което се назовава старославянски, е българският език. Наскоро прочетох мое есе на един панаир на книгата по отношение на приемането на България в Европейския съюз, и там споделям, че от Европа до Китайските морета църковните служби са на старобългарски. Оказа се, че го знаят. Австрийците знаят това. Защото Залцбург е един от огромните центрове на българистиката. Казвам това, с цел да подчертая доста дълбоката взаимна връзка сред нашите страни.
Знаете, че съветската войска освободи България през 1878 година от турско иго. Дълго продължи робството, само че мохамеданите се отнасят към религията на поробения народ със боязън от Бога. Те не пипаха манастирите, а точно манастирите поеха всички функционалности на властта. Нямахме царе, нямахме аристокрация, имаше единствено манастири, където се пишеха книги и този интервал се назовава от съветските учени „ страна на духа “. Няма страна, няма министри, няма благородници, нищо няма, само че, като от извор от манастирите се лееха книги, книги, книги. Държавата на духа.
Сега малко руснаци знаят от кое място идват думите, употребявани в поетичното слово. Казват „ уста ” и „ очи ” в стиховете си, които са естествени български думи. При Пушкин има доста български думи, виждат ви се възвишени, а у нас по този начин приказват селяните. Купища такива образци има. Или звателният падеж, това също е български: „ Боже ”, „ друже ” – звучи старинно, само че това е на български. С това ще приключа просветителната стратегия.
Вашето престояване в Русия плод ли е на тази историческа връзка?
Пребиваването ми в Русия не е плод на тази връзка. То е обвързвано с революцията и болшевизма. Искам да Ви кажа, малко хора тук знаят това. След 1878 година съветският език беше наложителен в нашето учебно заведение, не се смяташе за непознат. Децата изучаваха български и съветски, а по-късно по желание и непознат език. Руски се учеше у нас дори, когато немските дивизии сновяха из София през Втората международна война, когато бяхме съдружници на Хитлер. Ние четяхме „ Сижу за решеткой … орел молодой ” – всяко българско момче го знаеше. И това продължи през целия ХХ век, до краха на социализма. Сега за първи път съветският език не е наложителен, преподава се като непознат, можете да го изберете. Като френски, да вземем за пример.
Аз бях българско момче, само че израснах във Франция, родителите ми бяха политически изгнаници. След амнистията фамилията ми се върна. Искам незабавно да подчертая, че татко ми беше гневен комунист, в този момент ще го нарекат ултраляв. Такива като него гледаха на Москва по този начин, както мохамеданите гледат на Мека.
Не мислите ли, че това се случва постоянно в еврейската среда?
В България имаше малко богати и доста богати евреи, евреите принадлежаха към междинната и бедна класа и в тази среда въздействието на комунистическата партия беше голямо.
По време на Втората международна война бяха признати антисемитски закони и това левичарство напълно естествено се усили, тъй като имаше единствено една вяра – идването на Съюз на съветските социалистически републики. Евреите бяха единствено 50 хиляди, те бяха изселени от София, а нацистите готвеха депортация, само че това е друга история. Ето за какво измежду евреите (спрямо 50-те хиляди, схваща се) имаше пет-шест пъти повече жертви в битката против фашизма, в сравнение с измежду българите. Не тъй като евреите са по-смели, а тъй като тяхното състояние беше по-тежко. Попадаха в лагери, да вземем за пример. Аз избягах от еврейския лагер при партизаните. Това беше обикновено. Станах част от българската Съпротива, член на щаба на партизанска бригада. Дейността ни беше обезверена, не постоянно сполучлива. И ще ви опиша една история.
След огромен неуспех на една от нашите интервенции мой другар беше погубен, а аз съумях да избягам. Но бях предаден и задържан. Фашистите ме осъдиха на гибел, чаках 137 нощи да ме обесят, само че нямаха време да ме екзекутират – идването на руската войска ме избави.
Когато се водеха боевете край Москва през зимата на 1941-1942 година, ръководех диверсионна група в София, бях на 21 години. Партизанската война у нас се водеше от незаконния Комсомол – РМС; това беше най-чистата, най-веселата част от Съпротивата — сантиментални младежи, отиващи на гибел. Студенти, гимназисти, чираци, младежи от читалищата. И тогава един ден ни оповестиха, че във фашистките хранилища има доста кожухчета, предопределени за немската войска и че след седмица ще бъдат изпратени на фронта. И по този начин моята дребна група от петима души подпалихме този склад. Това се знае в Германия и даже в този момент от време на време се оправдавам, че мръзнаха на фронта поради нас…
Имахте ли си военна подготовка ?
Нямаше никаква подготовка, какво говорите, каква подготовка! Вапцаров, огромният ни стихотворец, разстреляха го – каква подготовка имаше? Поетична. Борехме се с думи и песни. Съпротивата е по-сложен феномен от елементарните войни, по-духовен. Тя беше прекомерно слаба, с цел да промени света, само че задачата не беше да променим света, а да попречи на Хитлер да го промени. Имахме смешни оръжия – ръждясали пушки, даже не можехме да одраскаме немските танкове. Задачата беше народът да не се фашизира. По стените на софийските къщи изписахме девиз: „ борбата за Москва ще се води по улиците на София ”. Авторът на този девиз е момчето Анжел Вагенщайн, аз го съчиних. Давам този образец, не с цел да кажа какъв воин съм – имаше смели прелестни момчета, какъв брой от тях починаха! – само че да покажем, че нашата битка е освен против фашизма, само че и в отбрана на Съветския съюз.
Как се озовахте в Русия?
След като излязох от пандиза, участвах във войната – България разгласи война на някогашния си съдружник Германия, а ето, българската войска, 400 хиляди души, взе участие в освобождението на Белград и Будапеща, а аз бях началник на фронтовия спектакъл. В тази война освен се стреляше. Симонов също не е стрелял, само че написа „ Жди меня ”. Това също е част от войната.
А след това стартира да се построява българската национална кинематография, държавното управление се контракти със Съюз на съветските социалистически републики 20 млади българи да отидат да учат във ВГИК. Още в първата година на ВГИК започнахме да приготвяме първия български филм – „ Тревога ”, и шефът на българската кинематография ни изпрати сюжет в Москва. Прочетох го и споделих, че не става, и тогава ми разпоредиха да напиша сюжета за първия български филм. Написах го, преведоха го на съветски, моите учители го прочетоха и незабавно ме трансферираха от първи в четвърти курс. Завърших дипломната си работа за две години и се върнах в България, шефовете ме върнаха – имаха потребност от хора.
Дипломният ми сюжет беше за антифашисткото въстание от 1923 г. В България има фашистки режим от вида на Мусолини, а през септември 1923 година комунистическата партия, дружно с левицата от Земеделската партия, провеждат въстание отпред с Димитров. Сега има мнение, че това е незаконна случка, тъй като са пожертвани доста хора без вяра за триумф. Това беше първият ми филм. Моят наставник беше Лео Оскарович Арнщам. Направи филм за Зоя Космодемянская, след това ни стана другар, снимаше за Димитров.
С трогване си припомням двамата си учители Михаил Ром и Арнщам. Станахме другари с тях. Когато към този момент живеех в Германия, Ром се обитаваше при мен – идваше да преработи „ Обикновен фашизъм ” съгласно западните стандарти. Това са учители. Това е ВГИК. И по този начин се случи, че имам тапия номер едно – аз съм първият чужденец, приключил ВГИК.
Връзките с Русия не свършват дотук. Във ВГИК станахме другари с Конрад Волф. Той също е от еврейско семейство – татко му Фридрих Волф е огромен публицист и доктор. Децата му израснаха в Москва, по-късно едно от тях, Миша, стана началник на цялото разузнаване на социалистическия лагер, „ човек без лице ”. Всички знаеха, че съществува, само че никой не знаеше по какъв начин наподобява. А той беше хубав, образован мъж.
Кони беше извънреден режисьор. И направихме кино лентата „ Звезди ” по мой сюжет. Във Франция Le Figaro излезе със заглавие: „ Бомбата избухна в Кан като звезда ”. Филмът получи 12 награди на всички фестивали, на които е показван. Това е филм за депортирането на евреите от Гърция, за невъзможната обич на еврейка и немски боец. Мисля, че филмът е добър и през днешния ден. Обикновено филмите не живеят дълго, по-малко от книгите, само че това е сърдечен филм.
За това време е било неочаквано…
Беше не просто ненадейно, за Запада беше бомба. Купен е от 72 страни. Той беше неразрешен в Израел, несъмнено, по какъв начин можете да покажете добър немец. А в България ме упрекваха в нереален хуманизъм. Вече съм остарял човек, само че и до момента не знам разликата сред нереалния и съответния хуманизъм. В Германия в този момент този филм е на мода – там той беше пуснат в шикозна обложка за 60-годишнината си. Сега този потрес нямаше да се случи, несъмнено, само че тогава светът беше разграничен на две елементи: неприятни германци и всички останали – положителни. И внезапно някой демонстрира, че измежду германците е имало и добър. А измежду „ другите ” – неприятни.
Откъде е това у Вас? Вие воювахте, вие се бихте с врага, Вие самият бяхте част от жестока война.
Човек не знае за какво написа, за какво се е влюбил. Защо – не питайте, в изкуството не се пита. Защото.
В България при мен пристигна една жена от Съединени американски щати, която прави документални филми за жителите на планетата. По някаква причина те решили, че и аз съм жител на планетата. Тя пристигна да ме вербува, а от 21 септември ще снима пълнометражен документален филм за мен. Тя получи потрес, когато й демонстрирах хитлеристки офицерски „ валтер ” – това е оръжие от Втората международна война, това е знак, като вашия танк Т-34. Занесох го в министерството, с цел да го блокират, да не стреля. Откъде го имам? Това е подарък от немски подофицер, който се споделя Валтер. Като основния воин в моя филм. И в действителност имаше един офицер, който доставяше татко ми с медикаменти, с цел да ги съобщи на евреите. Ето за какво. Защото това е същинската история. Във кино лентата има момче, което в една раница носи немски медикаменти за евреите. Това момче съм аз. Не безусловно. Филмът, несъмнено, е живописен, но това бях аз. Там са и моите персонални прекарвания. Това е история, която може да се случи в Пловдив, в България, само че би могла да се случи на всички места, където има хора с благосклонност. Във кино лентата моят немец е художник. Дойде време да разберем, че тази война беше покруса за немския народ и имаше трагични персони.
После с Конрад направихме „ Гоя ” по романа на Фойхтвангер. Не можем да се състезаваме с испанците в точността на изображението, само че за нас беше значимо друго – да разберем какво е инквизицията, властта и изкуството, индивидът и изкуството. Беше взаимна продукция на DEFA и Lenfilm, участваше и България. Не ни позволиха да снимаме в Испания (Франко беше още на власт), а Мадрид го снимахме в Дубровник. Но коридата е снимана в Испания: сякаш за документален филм, тореадорите не са знаели, че филмът се прави от комунистите. Фламенко танцува циганска група, която сякаш е била в България с концерт.
В Съюз на съветските социалистически републики филмът беше признат кисело, незабавно схванаха защо става въпрос. Можете да се гордеете – съветските инквизитори не бяха простаци. След закритата прожекция зам.министърът на кинематографията Баскаков ни предложения в грузински ресторант и сподели: „ Разберете ни, апелирам ви, сменете края на кино лентата, апелирам ви ”. Във кино лентата Великият инквизитор моли Гоя да спре да се бунтува. Тогава беше историята със Солженицин: изгониха го от страната, името му беше неразрешено. В нашия филм разрушават вратата на Quinta del Sordo („ Къщата на глухите “ – имението на Гоя покрай Мадрид) и на всички места – тези страховити рисунки на Гоя. Но Гоя го няма, той избяга. И тогава Великият инквизитор споделя: „ Нека това име бъде забравено вечно! ”. И филмът приключва с огромен червен надпис – „ Гоя ”. Което значи, че името остава.
Но в Съюз на съветските социалистически републики не можеха просто да вземат и забранят този филм, Конрад беше член на Централния комитет на партията, брат му беше началник на разузнаването, тъй че …
Как е допустимо това, Анжел? Вие сте болшевик, вписан в тази система, Конрад също, и вършиме филм, заклеймяващ този режим. Вие ляв отстъпник ли сте?
Аз бях откровен болшевик. Да, не ми харесваше това, което се правеше, отклоняваше се от хуманния смисъл на революцията. Проблемът с персоналната независимост – това е, което ни тревожеше доста. Бюрократизация, основаване на нова върхушка, нова класа, която няма нищо общо със социализма.
Аз съм от тези, които назовават дисиденти.
Това, което евентуално не знаете е, че бях в „ Групата на 12-те ”. Около 10 месеца преди измененията в България президентът Митеран идва да договаря с нашето държавно управление и слага изискването френската страна да избере 12 интелектуалци, с които да закусва при закрити порти. И че няма по-късно да бъдат преследвани и разпитвани за наличието на диалога. Аз бях един от 12-те. И 9 от тях – членове на комунистическата партия: те не бяха дисиденти, просто не можеха повече да гледат рухването на главните полезности на социализма. У вас Черненко беше знак на този маразъм. Ние чак до такова нещо не се докарахме, само че България е дребна страна, която е била функционалност на огромна страна.
Първият протест на опозицията в България свикахме аз и моите приятели. Ние бяхме наивни и Митеран беше наивен – мислеше, че ще ни оказват помощ да създадем социализъм с човешко лице, но към този момент стигнахме до капитализма с нечовешко лице. Така стартират революциите, с наивно очакване, само че и контрареволюциите стартират с наивно очакване. Конрад Волф беше президент на Филмовата академия и помагаше на дисиденти да се реалокират в Западен Берлин. Имаше един Бирман, млад мъж, пееше, свиреше на китара и аз персонално видях по какъв начин Волф му оказа помощ да се прехвърли.
Имам въпрос. Героят на Вашето „ Петокнижие на Исааково ” непрекъснато попада във воденичните камъни на историята, само че източникът на неговата мощ и триумф е, че той в никакъв случай не се потапя в политиката до дъно. Доколко този воин наподобява на Вас?
Огромна е разлика сред мен и моя воин. Той споделя: „ Аз не съм вода, не съм воденично колело, аз съм жито “. Аз не, аз съм деен. Той е дребен евреин от малко местенце. Той е жертва на историята. Аз съм зъл* и проведен. Ясно ми е накъде отивам, с кого се боря. В момента в България се води огромна борба и това е моята персонална борба против идиотите, сложени начело на левите придвижвания. Тази драма не е дълбока като у вас, вие нямате ляв план. Ние имаме. Но, както и да е… Аз участвам в историята. По-близо съм до героите от моята книга „ Сбогом, Шанхай ”.
Вашите книги не са толкоз за евреите, а за международната история, която е показана през техните ориси.
Радвам се, че разбирате. През цялото време споделям, че това не са еврейски книги, това може да са ориси на негри или роми. Веднъж по българската телевизия нарекох ромите братя. Получих толкоз доста писма! Всички ги ненавиждат. А аз обичам всички хора, не претърпявам ненавист към другите нации.
А коя беше Вашата муза?
Всички дами като цяло. (Смее се.) Музите – това са шаблони. Нямаше съответни вдъхновения. Просто моят живот е подобен. Майка ми беше мъничка, дребна еврейка. Беше неработоспособен, накуцваше. Веднъж тя ме хвана за ръката и ме заведе в някаква къща, имаше един боец, който стоеше на вратата, тя приказва с него дълго време, даде му кутия цигари и тогава влязохме в тази къща, беше някакво учебно заведение. Имаше огромна стая с черна дъска, само че без чинове, а на пода седяха арестанти. Беше затвор.
И тогава един мъж се изправи, хвана ме за ръката и сподели: „ Аз съм твоят татко ”. В този затвор се срещнах с татко ми. Тази среща дефинира доста в живота ми. Баща ми ме научи по какъв начин да виждам на живота, а и той беше доста доверчив човек. Така и умря – с огромна религия, че ще пристигна денят на международната социалистическа общественост. Те го чакаха като второ пришествие, чакаха, ето, идващия понеделник ще пристигна международният социализъм… И те умряха с религия в него. Това ми повлия повече от дамите.
Кога ще прочетем Вашите книги?
Книгите ми към този момент са преведени на всички литературни езици, не съм продавач, позор ме е да се популяризирам. Книгите получиха награди – Сорбоната, четири номинации в Съединени американски щати. Аз съм „ Г-н “Номинация ”, само че постоянно в последния миг някой различен получава премията. Сега имам номинации в Италия, Испания, Германия. В края на годината ще знам дали още веднъж съм „ Г-н “Номинация ” или нещо ще дадат. (Смее се.) Но ми е необичайно, че Русия не се интересува от книгите ми – тук някакво издателство е отказало „ Шанхай ”. А това е историята на еврейското гето в Шанхай. Никъде не приказвам за това, само че там основният воин е български шпионин. Имаше доста български разузнавачи измежду руските разузнавачи, те бяха от тези, които след въстанието от 1923 година избягаха в Съюз на съветските социалистически републики и починаха за Русия… Е добре, като нямам шанс с романа, ще имам шанс в любовта… Ще се веселя да видя книгите си на съветски.
Знаете ли, имам още един филм – „ Мъгливи крайбрежия ”. Написахме сюжета дружно с Будимир Металников, публицист, сценарист; той умря. Става въпрос за остатъците от армията на Врангел, които бяха заседнали в България, останаха много дълго време и сътвориха Съюза на завръщането. Това е политическа история.
Сякаш Вашата задача е да разкажете историята, Вие се интересувате от огромна история, а не от дребния човек.
Това е уязвимост в прочут смисъл. От детска възраст съм обвързван с огромната история. В стаята, където беше задържан татко ми, имаше един чичко в бяла риза, играеше с мен на конче: седях на гърба му, той изцвилваше, а аз умирах от смях. После разбрах, че това е резидентът на руското разузнаване в България, споделя се доктор Александър Пеев – другарят Боевой. И в случай че аз като малко момче съм седял на гърба на резидент на руското разузнаване, можете да си визиите от кое място имам такава позиция за ориста на планетата. Затова даже изпитвам завист на хора, които умеят да описват дребни истории, от време на време прелестни, да тъкат роман от тънки влакна. Не съм добър в писането на дребни истории, а те постоянно са по-важни от огромните. Но подобен съм си.
А нжел Вагенштайн : « Я злой и организованный, мне ясно, с кем я борюсь» , Анна Школник, 6 септември 2010 година, BOOKNIK
http://booknik.ru/today/all/anjel-vagenshtayin-ya-zloyi-i-organizovannyyi-mne-yasno-s-kem-ya-boryus/?fbclid=IwAR2TXhLTHQ8id21H0g-6d2IJ0DMKkN-dbkYxESKgeYYa7s5rxceOwCVAkG8
–––––––––––––––
*В оригинала Джеки споделя „ я злой ”- на съветски „ злобен “, само че и “ ядосан “, „ гневен “, „ гневен “.
Научих за Анжел Вагенщайн от един испански вестник, където един публицист сипе похвали за него, за неговите книги и филми. Оказа се, че романът на Анжел „ Далеч от Толедо ” за българските сефаради към този момент четири пъти е преиздаден в Испания. „ Вероятно испанките са ме харесали ”, споделя ми той кокетливо. Лесно одобрявам тази версия, тъй като у Анжел (или Джеки, както го назовават приятелите му) има толкоз доста пристрастеност и възторг, че след минута диалог с него забравяш за възрастта му (роден е през 1922 г.) и за неговите регалии.
Анжел Вагенщайн е сценарист и режисьор, учи във ВГИК, познава доста добре Русия и приказва съветски. Воюва. После работи „ върху основаването на българското кино ” и по този начин го основава, че българските филми, снимани по негови сюжети, са известни на целия свят, както и книгите му. Един от романите на Вагенщайн даже беше оповестен в Русия, само че тиражът от дълго време е разпродаден: това е „ Петокнижие Исааково ”. За евреина, „ претърпял две войни, три концентрационни лагера, сменил пет родини без да се мести, изгубил всичките си близки и родственици и все пак запазил неизтребим комизъм и убеждението, че си коства да се живее ”, гласи анотацията.
Странно е, помислих си, че към момента не сме писали за Вагенщайн – явно той е букиниански персонаж. И той взе, че пристигна на Московския фестивал на книгата, където се срещнахме и разговаряхме. Струваше ми се, че преди всичко е належащо да попитам Анжел за неговия необикновен живот, който самичък по себе си е като авантюристичен разказ. Но му беше забавно да приказва за обичаната си България, за великата история, за приятелите си. Самият той е история, тъй че беше неефикасно да отправям неговия роман в посоката, в която желаех – все едно да пренаписваш хода на събитията, предишното и сегашното.
Анжел, какво Ви свързва с Русия?
Страх ме е да отговоря на този въпрос. Страх ме е от баналното. Защото България и Русия са доста свързани и това към този момент е общо място. Толкова доста е говорено и казано за това – с разнообразни ударения. България има дълбоки културни връзки с Русия.
Позволете ми да Ви изнеса един дребен урок. Знаете ли, че след 16-17 век съветската литература се образува под мощното въздействие на българската литература от същото време? Имахме учител във ВГИК – Татяна Павловна Заблоцкая, бяхме 20 българи в курса и тя лукаво ни сподели, че по някаква причина в Русия мълчат за огромното въздействие на българската литература върху съветската.
Във времената, когато България е била под турско робство, в манастирите продължавали да се пишат и пренаписват книги, които текат като поток към Русия. Това, което се назовава старославянски, е българският език. Наскоро прочетох мое есе на един панаир на книгата по отношение на приемането на България в Европейския съюз, и там споделям, че от Европа до Китайските морета църковните служби са на старобългарски. Оказа се, че го знаят. Австрийците знаят това. Защото Залцбург е един от огромните центрове на българистиката. Казвам това, с цел да подчертая доста дълбоката взаимна връзка сред нашите страни.
Знаете, че съветската войска освободи България през 1878 година от турско иго. Дълго продължи робството, само че мохамеданите се отнасят към религията на поробения народ със боязън от Бога. Те не пипаха манастирите, а точно манастирите поеха всички функционалности на властта. Нямахме царе, нямахме аристокрация, имаше единствено манастири, където се пишеха книги и този интервал се назовава от съветските учени „ страна на духа “. Няма страна, няма министри, няма благородници, нищо няма, само че, като от извор от манастирите се лееха книги, книги, книги. Държавата на духа.
Сега малко руснаци знаят от кое място идват думите, употребявани в поетичното слово. Казват „ уста ” и „ очи ” в стиховете си, които са естествени български думи. При Пушкин има доста български думи, виждат ви се възвишени, а у нас по този начин приказват селяните. Купища такива образци има. Или звателният падеж, това също е български: „ Боже ”, „ друже ” – звучи старинно, само че това е на български. С това ще приключа просветителната стратегия.
Вашето престояване в Русия плод ли е на тази историческа връзка?
Пребиваването ми в Русия не е плод на тази връзка. То е обвързвано с революцията и болшевизма. Искам да Ви кажа, малко хора тук знаят това. След 1878 година съветският език беше наложителен в нашето учебно заведение, не се смяташе за непознат. Децата изучаваха български и съветски, а по-късно по желание и непознат език. Руски се учеше у нас дори, когато немските дивизии сновяха из София през Втората международна война, когато бяхме съдружници на Хитлер. Ние четяхме „ Сижу за решеткой … орел молодой ” – всяко българско момче го знаеше. И това продължи през целия ХХ век, до краха на социализма. Сега за първи път съветският език не е наложителен, преподава се като непознат, можете да го изберете. Като френски, да вземем за пример.
Аз бях българско момче, само че израснах във Франция, родителите ми бяха политически изгнаници. След амнистията фамилията ми се върна. Искам незабавно да подчертая, че татко ми беше гневен комунист, в този момент ще го нарекат ултраляв. Такива като него гледаха на Москва по този начин, както мохамеданите гледат на Мека.
Не мислите ли, че това се случва постоянно в еврейската среда?
В България имаше малко богати и доста богати евреи, евреите принадлежаха към междинната и бедна класа и в тази среда въздействието на комунистическата партия беше голямо.
По време на Втората международна война бяха признати антисемитски закони и това левичарство напълно естествено се усили, тъй като имаше единствено една вяра – идването на Съюз на съветските социалистически републики. Евреите бяха единствено 50 хиляди, те бяха изселени от София, а нацистите готвеха депортация, само че това е друга история. Ето за какво измежду евреите (спрямо 50-те хиляди, схваща се) имаше пет-шест пъти повече жертви в битката против фашизма, в сравнение с измежду българите. Не тъй като евреите са по-смели, а тъй като тяхното състояние беше по-тежко. Попадаха в лагери, да вземем за пример. Аз избягах от еврейския лагер при партизаните. Това беше обикновено. Станах част от българската Съпротива, член на щаба на партизанска бригада. Дейността ни беше обезверена, не постоянно сполучлива. И ще ви опиша една история.
След огромен неуспех на една от нашите интервенции мой другар беше погубен, а аз съумях да избягам. Но бях предаден и задържан. Фашистите ме осъдиха на гибел, чаках 137 нощи да ме обесят, само че нямаха време да ме екзекутират – идването на руската войска ме избави.
Когато се водеха боевете край Москва през зимата на 1941-1942 година, ръководех диверсионна група в София, бях на 21 години. Партизанската война у нас се водеше от незаконния Комсомол – РМС; това беше най-чистата, най-веселата част от Съпротивата — сантиментални младежи, отиващи на гибел. Студенти, гимназисти, чираци, младежи от читалищата. И тогава един ден ни оповестиха, че във фашистките хранилища има доста кожухчета, предопределени за немската войска и че след седмица ще бъдат изпратени на фронта. И по този начин моята дребна група от петима души подпалихме този склад. Това се знае в Германия и даже в този момент от време на време се оправдавам, че мръзнаха на фронта поради нас…
Имахте ли си военна подготовка ?
Нямаше никаква подготовка, какво говорите, каква подготовка! Вапцаров, огромният ни стихотворец, разстреляха го – каква подготовка имаше? Поетична. Борехме се с думи и песни. Съпротивата е по-сложен феномен от елементарните войни, по-духовен. Тя беше прекомерно слаба, с цел да промени света, само че задачата не беше да променим света, а да попречи на Хитлер да го промени. Имахме смешни оръжия – ръждясали пушки, даже не можехме да одраскаме немските танкове. Задачата беше народът да не се фашизира. По стените на софийските къщи изписахме девиз: „ борбата за Москва ще се води по улиците на София ”. Авторът на този девиз е момчето Анжел Вагенщайн, аз го съчиних. Давам този образец, не с цел да кажа какъв воин съм – имаше смели прелестни момчета, какъв брой от тях починаха! – само че да покажем, че нашата битка е освен против фашизма, само че и в отбрана на Съветския съюз.
Как се озовахте в Русия?
След като излязох от пандиза, участвах във войната – България разгласи война на някогашния си съдружник Германия, а ето, българската войска, 400 хиляди души, взе участие в освобождението на Белград и Будапеща, а аз бях началник на фронтовия спектакъл. В тази война освен се стреляше. Симонов също не е стрелял, само че написа „ Жди меня ”. Това също е част от войната.
А след това стартира да се построява българската национална кинематография, държавното управление се контракти със Съюз на съветските социалистически републики 20 млади българи да отидат да учат във ВГИК. Още в първата година на ВГИК започнахме да приготвяме първия български филм – „ Тревога ”, и шефът на българската кинематография ни изпрати сюжет в Москва. Прочетох го и споделих, че не става, и тогава ми разпоредиха да напиша сюжета за първия български филм. Написах го, преведоха го на съветски, моите учители го прочетоха и незабавно ме трансферираха от първи в четвърти курс. Завърших дипломната си работа за две години и се върнах в България, шефовете ме върнаха – имаха потребност от хора.
Дипломният ми сюжет беше за антифашисткото въстание от 1923 г. В България има фашистки режим от вида на Мусолини, а през септември 1923 година комунистическата партия, дружно с левицата от Земеделската партия, провеждат въстание отпред с Димитров. Сега има мнение, че това е незаконна случка, тъй като са пожертвани доста хора без вяра за триумф. Това беше първият ми филм. Моят наставник беше Лео Оскарович Арнщам. Направи филм за Зоя Космодемянская, след това ни стана другар, снимаше за Димитров.
С трогване си припомням двамата си учители Михаил Ром и Арнщам. Станахме другари с тях. Когато към този момент живеех в Германия, Ром се обитаваше при мен – идваше да преработи „ Обикновен фашизъм ” съгласно западните стандарти. Това са учители. Това е ВГИК. И по този начин се случи, че имам тапия номер едно – аз съм първият чужденец, приключил ВГИК.
Връзките с Русия не свършват дотук. Във ВГИК станахме другари с Конрад Волф. Той също е от еврейско семейство – татко му Фридрих Волф е огромен публицист и доктор. Децата му израснаха в Москва, по-късно едно от тях, Миша, стана началник на цялото разузнаване на социалистическия лагер, „ човек без лице ”. Всички знаеха, че съществува, само че никой не знаеше по какъв начин наподобява. А той беше хубав, образован мъж.
Кони беше извънреден режисьор. И направихме кино лентата „ Звезди ” по мой сюжет. Във Франция Le Figaro излезе със заглавие: „ Бомбата избухна в Кан като звезда ”. Филмът получи 12 награди на всички фестивали, на които е показван. Това е филм за депортирането на евреите от Гърция, за невъзможната обич на еврейка и немски боец. Мисля, че филмът е добър и през днешния ден. Обикновено филмите не живеят дълго, по-малко от книгите, само че това е сърдечен филм.
За това време е било неочаквано…
Беше не просто ненадейно, за Запада беше бомба. Купен е от 72 страни. Той беше неразрешен в Израел, несъмнено, по какъв начин можете да покажете добър немец. А в България ме упрекваха в нереален хуманизъм. Вече съм остарял човек, само че и до момента не знам разликата сред нереалния и съответния хуманизъм. В Германия в този момент този филм е на мода – там той беше пуснат в шикозна обложка за 60-годишнината си. Сега този потрес нямаше да се случи, несъмнено, само че тогава светът беше разграничен на две елементи: неприятни германци и всички останали – положителни. И внезапно някой демонстрира, че измежду германците е имало и добър. А измежду „ другите ” – неприятни.
Откъде е това у Вас? Вие воювахте, вие се бихте с врага, Вие самият бяхте част от жестока война.
Човек не знае за какво написа, за какво се е влюбил. Защо – не питайте, в изкуството не се пита. Защото.
В България при мен пристигна една жена от Съединени американски щати, която прави документални филми за жителите на планетата. По някаква причина те решили, че и аз съм жител на планетата. Тя пристигна да ме вербува, а от 21 септември ще снима пълнометражен документален филм за мен. Тя получи потрес, когато й демонстрирах хитлеристки офицерски „ валтер ” – това е оръжие от Втората международна война, това е знак, като вашия танк Т-34. Занесох го в министерството, с цел да го блокират, да не стреля. Откъде го имам? Това е подарък от немски подофицер, който се споделя Валтер. Като основния воин в моя филм. И в действителност имаше един офицер, който доставяше татко ми с медикаменти, с цел да ги съобщи на евреите. Ето за какво. Защото това е същинската история. Във кино лентата има момче, което в една раница носи немски медикаменти за евреите. Това момче съм аз. Не безусловно. Филмът, несъмнено, е живописен, но това бях аз. Там са и моите персонални прекарвания. Това е история, която може да се случи в Пловдив, в България, само че би могла да се случи на всички места, където има хора с благосклонност. Във кино лентата моят немец е художник. Дойде време да разберем, че тази война беше покруса за немския народ и имаше трагични персони.
После с Конрад направихме „ Гоя ” по романа на Фойхтвангер. Не можем да се състезаваме с испанците в точността на изображението, само че за нас беше значимо друго – да разберем какво е инквизицията, властта и изкуството, индивидът и изкуството. Беше взаимна продукция на DEFA и Lenfilm, участваше и България. Не ни позволиха да снимаме в Испания (Франко беше още на власт), а Мадрид го снимахме в Дубровник. Но коридата е снимана в Испания: сякаш за документален филм, тореадорите не са знаели, че филмът се прави от комунистите. Фламенко танцува циганска група, която сякаш е била в България с концерт.
В Съюз на съветските социалистически републики филмът беше признат кисело, незабавно схванаха защо става въпрос. Можете да се гордеете – съветските инквизитори не бяха простаци. След закритата прожекция зам.министърът на кинематографията Баскаков ни предложения в грузински ресторант и сподели: „ Разберете ни, апелирам ви, сменете края на кино лентата, апелирам ви ”. Във кино лентата Великият инквизитор моли Гоя да спре да се бунтува. Тогава беше историята със Солженицин: изгониха го от страната, името му беше неразрешено. В нашия филм разрушават вратата на Quinta del Sordo („ Къщата на глухите “ – имението на Гоя покрай Мадрид) и на всички места – тези страховити рисунки на Гоя. Но Гоя го няма, той избяга. И тогава Великият инквизитор споделя: „ Нека това име бъде забравено вечно! ”. И филмът приключва с огромен червен надпис – „ Гоя ”. Което значи, че името остава.
Но в Съюз на съветските социалистически републики не можеха просто да вземат и забранят този филм, Конрад беше член на Централния комитет на партията, брат му беше началник на разузнаването, тъй че …
Как е допустимо това, Анжел? Вие сте болшевик, вписан в тази система, Конрад също, и вършиме филм, заклеймяващ този режим. Вие ляв отстъпник ли сте?
Аз бях откровен болшевик. Да, не ми харесваше това, което се правеше, отклоняваше се от хуманния смисъл на революцията. Проблемът с персоналната независимост – това е, което ни тревожеше доста. Бюрократизация, основаване на нова върхушка, нова класа, която няма нищо общо със социализма.
Аз съм от тези, които назовават дисиденти.
Това, което евентуално не знаете е, че бях в „ Групата на 12-те ”. Около 10 месеца преди измененията в България президентът Митеран идва да договаря с нашето държавно управление и слага изискването френската страна да избере 12 интелектуалци, с които да закусва при закрити порти. И че няма по-късно да бъдат преследвани и разпитвани за наличието на диалога. Аз бях един от 12-те. И 9 от тях – членове на комунистическата партия: те не бяха дисиденти, просто не можеха повече да гледат рухването на главните полезности на социализма. У вас Черненко беше знак на този маразъм. Ние чак до такова нещо не се докарахме, само че България е дребна страна, която е била функционалност на огромна страна.
Първият протест на опозицията в България свикахме аз и моите приятели. Ние бяхме наивни и Митеран беше наивен – мислеше, че ще ни оказват помощ да създадем социализъм с човешко лице, но към този момент стигнахме до капитализма с нечовешко лице. Така стартират революциите, с наивно очакване, само че и контрареволюциите стартират с наивно очакване. Конрад Волф беше президент на Филмовата академия и помагаше на дисиденти да се реалокират в Западен Берлин. Имаше един Бирман, млад мъж, пееше, свиреше на китара и аз персонално видях по какъв начин Волф му оказа помощ да се прехвърли.
Имам въпрос. Героят на Вашето „ Петокнижие на Исааково ” непрекъснато попада във воденичните камъни на историята, само че източникът на неговата мощ и триумф е, че той в никакъв случай не се потапя в политиката до дъно. Доколко този воин наподобява на Вас?
Огромна е разлика сред мен и моя воин. Той споделя: „ Аз не съм вода, не съм воденично колело, аз съм жито “. Аз не, аз съм деен. Той е дребен евреин от малко местенце. Той е жертва на историята. Аз съм зъл* и проведен. Ясно ми е накъде отивам, с кого се боря. В момента в България се води огромна борба и това е моята персонална борба против идиотите, сложени начело на левите придвижвания. Тази драма не е дълбока като у вас, вие нямате ляв план. Ние имаме. Но, както и да е… Аз участвам в историята. По-близо съм до героите от моята книга „ Сбогом, Шанхай ”.
Вашите книги не са толкоз за евреите, а за международната история, която е показана през техните ориси.
Радвам се, че разбирате. През цялото време споделям, че това не са еврейски книги, това може да са ориси на негри или роми. Веднъж по българската телевизия нарекох ромите братя. Получих толкоз доста писма! Всички ги ненавиждат. А аз обичам всички хора, не претърпявам ненавист към другите нации.
А коя беше Вашата муза?
Всички дами като цяло. (Смее се.) Музите – това са шаблони. Нямаше съответни вдъхновения. Просто моят живот е подобен. Майка ми беше мъничка, дребна еврейка. Беше неработоспособен, накуцваше. Веднъж тя ме хвана за ръката и ме заведе в някаква къща, имаше един боец, който стоеше на вратата, тя приказва с него дълго време, даде му кутия цигари и тогава влязохме в тази къща, беше някакво учебно заведение. Имаше огромна стая с черна дъска, само че без чинове, а на пода седяха арестанти. Беше затвор.
И тогава един мъж се изправи, хвана ме за ръката и сподели: „ Аз съм твоят татко ”. В този затвор се срещнах с татко ми. Тази среща дефинира доста в живота ми. Баща ми ме научи по какъв начин да виждам на живота, а и той беше доста доверчив човек. Така и умря – с огромна религия, че ще пристигна денят на международната социалистическа общественост. Те го чакаха като второ пришествие, чакаха, ето, идващия понеделник ще пристигна международният социализъм… И те умряха с религия в него. Това ми повлия повече от дамите.
Кога ще прочетем Вашите книги?
Книгите ми към този момент са преведени на всички литературни езици, не съм продавач, позор ме е да се популяризирам. Книгите получиха награди – Сорбоната, четири номинации в Съединени американски щати. Аз съм „ Г-н “Номинация ”, само че постоянно в последния миг някой различен получава премията. Сега имам номинации в Италия, Испания, Германия. В края на годината ще знам дали още веднъж съм „ Г-н “Номинация ” или нещо ще дадат. (Смее се.) Но ми е необичайно, че Русия не се интересува от книгите ми – тук някакво издателство е отказало „ Шанхай ”. А това е историята на еврейското гето в Шанхай. Никъде не приказвам за това, само че там основният воин е български шпионин. Имаше доста български разузнавачи измежду руските разузнавачи, те бяха от тези, които след въстанието от 1923 година избягаха в Съюз на съветските социалистически републики и починаха за Русия… Е добре, като нямам шанс с романа, ще имам шанс в любовта… Ще се веселя да видя книгите си на съветски.
Знаете ли, имам още един филм – „ Мъгливи крайбрежия ”. Написахме сюжета дружно с Будимир Металников, публицист, сценарист; той умря. Става въпрос за остатъците от армията на Врангел, които бяха заседнали в България, останаха много дълго време и сътвориха Съюза на завръщането. Това е политическа история.
Сякаш Вашата задача е да разкажете историята, Вие се интересувате от огромна история, а не от дребния човек.
Това е уязвимост в прочут смисъл. От детска възраст съм обвързван с огромната история. В стаята, където беше задържан татко ми, имаше един чичко в бяла риза, играеше с мен на конче: седях на гърба му, той изцвилваше, а аз умирах от смях. После разбрах, че това е резидентът на руското разузнаване в България, споделя се доктор Александър Пеев – другарят Боевой. И в случай че аз като малко момче съм седял на гърба на резидент на руското разузнаване, можете да си визиите от кое място имам такава позиция за ориста на планетата. Затова даже изпитвам завист на хора, които умеят да описват дребни истории, от време на време прелестни, да тъкат роман от тънки влакна. Не съм добър в писането на дребни истории, а те постоянно са по-важни от огромните. Но подобен съм си.
А нжел Вагенштайн : « Я злой и организованный, мне ясно, с кем я борюсь» , Анна Школник, 6 септември 2010 година, BOOKNIK
http://booknik.ru/today/all/anjel-vagenshtayin-ya-zloyi-i-organizovannyyi-mne-yasno-s-kem-ya-boryus/?fbclid=IwAR2TXhLTHQ8id21H0g-6d2IJ0DMKkN-dbkYxESKgeYYa7s5rxceOwCVAkG8
–––––––––––––––
*В оригинала Джеки споделя „ я злой ”- на съветски „ злобен “, само че и “ ядосан “, „ гневен “, „ гневен “.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ