Огнян Минчев: Споровете за Орбан са като по Бай Ганьо
" За Орбан ли си, сине майчин, или срещу него? А-а, значи си либерал - или не, значи си " консерва ". Ей такива ми ти повторения на " Бай Ганьо у Иречека " се случиха по нашенско откакто Екологичен потенциал гласоподава резолюция против унгарския министър председател и ръководството на неговия кабинет. Впрочем, максимален пердах отнасят тези, които се пробват да заемат позиция " ем така - ем така "... Не желаят да поддържат нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан в това число. Тъй като се наместих през цялото време в тази съмнителна група по средата, ще пожертвам да си изям до дъно боя и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или " консерва ". Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е единствено бижу на многообразните национализми, избуяващи отначало на всички места по Стария континент? "
Така стартира просторно ревю на политологът Огнян Минчев за европейския спор към фигурата на Виктор Орбан, който се придвижи и в българския парламент. Ето какво написа още той:
" Преди няколко години унгарският министър председател Виктор Орбан заяви, че се отхвърля от демократичната народна власт и ще гради нелиберална. Спорно е - към момента - какво значи това. Доколкото разбирам, нелибералната народна власт ще бъде в работа на " народа " и ще приключи злоупотребите с " народа " от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с избрани медии и магистрати. Има два вероятни метода към построяването на политическата система на едно общество. Първият метод е от индивида, от жителя - към страната. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от друга позиция. За класическия либерал индивидът е талантлив с неотчуждаеми права, част от които непринудено отчуждава за основаване на минимална страна, бранеща границите на неговата независимост по отношение на свободата на другите в обществото. За християндемократа индивидът е Божието създание, на което е обещано да познае свободата на избора сред положително и зло, да опредмети своята обич към близък в грижа и поддръжка за другите и да сътвори една страна, припознаваща и охраняваща свободата на своите жители. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, само че без гаранциите за демократичните права и имунитети на жителя, тази общественост не може да бъде предпазена против мощните на деня. Така в държавното строителство вървим от индивида, от жителя - към институциите, производни на неговата воля и ползи.
Когато в основата на държавното строителство стои " народът ", главният проблем за решение е кой и с какво право приказва от името на народа. Хегел е споделил, че " народ е това общо, което не знае какво желае ". Затова в историята кой ли не е приказвал от името на народа - крале и патриарси, харизматици - религиозни и политически, водачи, трансформирали се в диктатори... и така нататък ( " Народна Република България " - помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее " микрофона на народа ", кой ще стартира да приказва от негово име. Затова, без да сме безусловно симпатизанти на Сорос, на интернационалните банкери, на демократичните тарикати, ще се възпротивим на подобен вид политически режим, който приказва от името на " народа ", без значение от това дали желае руска власт или " нелиберална народна власт ". Защото и в Иран аятоласите практикуват народна власт - от строго нелиберален вид, апропо. Разделителната линия сред либерали и консерватори не минава през делението демократична против нелиберална народна власт. Консервативният демократ застава с не по-малко старание от либерала зад правото на жителя да дефинира институциите на своята страна. Именно гражданската воля - а не " народът " - е тази, която законно може да дефинира дали едно ръководство би трябвало да бъде по-консервативно, насочено към традиция, национална взаимност, духовна - религиозна еднаквост, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената взаимност. Гражданската воля би трябвало да реши дали една страна да бъде по-малка - а пазарът всесилен, или страната да разполага с принадлежности за стратегическо деяние, които да поправят пазара в поддръжка на една или друга част от общността, в интерес на един или различен обществен приоритет на общността. Тук към този момент чертаем границата сред консервативния демократ, който активизира жителите в поддръжка на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ " народа " с цел да може да си прави каквото си желае.
Вляво нещата не са кардинално по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за индивида и обществото са в действителност демократи, в случай че признават правото на жителя да създаде общността и да дефинира посоката, в която работят институциите на страната. Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат пестник и пищов на задника не се интересуват от жителя. Те молят... да, да, към " народа ", към класата, към масата, към всичко, което елементарно могат да извърнат в навалица, с цел да я яхнат в посока да завладяват обществото и страната в интерес на тяхната, личната им левичарско - популистка власт. ( " Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ястие ", споделяше другарят Живков.) В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в интерес на " новите потиснати малцинства ". За тези кресльовци жителят в своето болшинство е " ретроградна маса ", " бяло сексистко прасе ", " националист ", " християнски фундаменталист " (т.е. - хрисиянин) и така нататък Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо неприятно - хората са разнообразни. И по пол, и по жанр, и по раса, и по просвета, и по вяра. Техните разлики се отнасят до личните им житейски избори и прояви, а общото сред тях, което не зависи от малцинствените - общностните им специфики, е техният обединен, повсеместен статут на жители. Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират разликите, с цел да се торпилира единството на гражданската общественост, да се потърсят враговете измежду съгражданите, които " не са от нас ". Питайте, питайте политиците си - на жителя ли служат, гражданската общественост ли съставляват, или се пъчат в интерес на " народа ", на " онеправданите... вие ги избройте " малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на " коректността ". Коректност към кого, по тъкмо...?
Ето там е разликата - сред жителя и " народа ", главната разлика. Питайте първо за нея, а по-късно търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и алените, кафявите и хамелеоните - по-лесно ще ги намерите. Но хайде да се върнем вкъщи, в Европа, тъй като тя е в развой на превръщане и - може би - на преосноваване. И в този развой би трябвало да отличим тези, които считат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развиване - национално, районно, персонално, от тези, които биха желали европейският план да се самоограничи до " Европа на суверенните народи ". Не съдя никого - всеки има право на избор. Британците, въпреки и с нищожно малцинство избраха път отвън обединена Европа. Други считат за потребен един европейски план, сведен до безмитна зона и съглашение за свободна търговия. Трети желаят нова формулировка на Европа към нейните обичайни учредения и еднаквост, а не към абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвред в общността на Стария континент. Според мен ползата на България е в това, да имаме мощна и федерална Европа в избрани основни посоки на публичния живот - обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развиване, обща външнополитическа тактика и проекция на интернационална мощ. И в същото време поддържам една по-децентрализирана в посока народен суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, районното развиване и общностната взаимност. Затова не бих споделил, че съм напълно федералист - или пък суверенист. В днешния свят, изключително в случай че си периферна страна като България, имаш потребност от мощни съдружници и интегрирана общественост - подслон против ветровете на световните трансформации. И имаш потребност от топлината на своето завещание, еднаквост, родова история и общностна взаимност - в фамилията, в общността, в националната общественост.
Живеем във време на огромни промени. Когато задуха вятърът на смяната, първата работа на тарикатите е да си сменят табелите. Преди има няма 30 години го живяхме този безпорядък на пренареждането. Спокойно - смяната, която идва е доста по-дълбока и ще породи доста по-голям безпорядък от този след края на комунизма. Затова е значимо да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на смяната. Много са, разнообразни са и за другите хора са разнообразни. Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на индивида - на жителя, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите - сменят ги бързо, изобретателно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа ".
Така стартира просторно ревю на политологът Огнян Минчев за европейския спор към фигурата на Виктор Орбан, който се придвижи и в българския парламент. Ето какво написа още той:
" Преди няколко години унгарският министър председател Виктор Орбан заяви, че се отхвърля от демократичната народна власт и ще гради нелиберална. Спорно е - към момента - какво значи това. Доколкото разбирам, нелибералната народна власт ще бъде в работа на " народа " и ще приключи злоупотребите с " народа " от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с избрани медии и магистрати. Има два вероятни метода към построяването на политическата система на едно общество. Първият метод е от индивида, от жителя - към страната. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от друга позиция. За класическия либерал индивидът е талантлив с неотчуждаеми права, част от които непринудено отчуждава за основаване на минимална страна, бранеща границите на неговата независимост по отношение на свободата на другите в обществото. За християндемократа индивидът е Божието създание, на което е обещано да познае свободата на избора сред положително и зло, да опредмети своята обич към близък в грижа и поддръжка за другите и да сътвори една страна, припознаваща и охраняваща свободата на своите жители. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, само че без гаранциите за демократичните права и имунитети на жителя, тази общественост не може да бъде предпазена против мощните на деня. Така в държавното строителство вървим от индивида, от жителя - към институциите, производни на неговата воля и ползи.
Когато в основата на държавното строителство стои " народът ", главният проблем за решение е кой и с какво право приказва от името на народа. Хегел е споделил, че " народ е това общо, което не знае какво желае ". Затова в историята кой ли не е приказвал от името на народа - крале и патриарси, харизматици - религиозни и политически, водачи, трансформирали се в диктатори... и така нататък ( " Народна Република България " - помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее " микрофона на народа ", кой ще стартира да приказва от негово име. Затова, без да сме безусловно симпатизанти на Сорос, на интернационалните банкери, на демократичните тарикати, ще се възпротивим на подобен вид политически режим, който приказва от името на " народа ", без значение от това дали желае руска власт или " нелиберална народна власт ". Защото и в Иран аятоласите практикуват народна власт - от строго нелиберален вид, апропо. Разделителната линия сред либерали и консерватори не минава през делението демократична против нелиберална народна власт. Консервативният демократ застава с не по-малко старание от либерала зад правото на жителя да дефинира институциите на своята страна. Именно гражданската воля - а не " народът " - е тази, която законно може да дефинира дали едно ръководство би трябвало да бъде по-консервативно, насочено към традиция, национална взаимност, духовна - религиозна еднаквост, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената взаимност. Гражданската воля би трябвало да реши дали една страна да бъде по-малка - а пазарът всесилен, или страната да разполага с принадлежности за стратегическо деяние, които да поправят пазара в поддръжка на една или друга част от общността, в интерес на един или различен обществен приоритет на общността. Тук към този момент чертаем границата сред консервативния демократ, който активизира жителите в поддръжка на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ " народа " с цел да може да си прави каквото си желае.
Вляво нещата не са кардинално по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за индивида и обществото са в действителност демократи, в случай че признават правото на жителя да създаде общността и да дефинира посоката, в която работят институциите на страната. Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат пестник и пищов на задника не се интересуват от жителя. Те молят... да, да, към " народа ", към класата, към масата, към всичко, което елементарно могат да извърнат в навалица, с цел да я яхнат в посока да завладяват обществото и страната в интерес на тяхната, личната им левичарско - популистка власт. ( " Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ястие ", споделяше другарят Живков.) В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в интерес на " новите потиснати малцинства ". За тези кресльовци жителят в своето болшинство е " ретроградна маса ", " бяло сексистко прасе ", " националист ", " християнски фундаменталист " (т.е. - хрисиянин) и така нататък Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо неприятно - хората са разнообразни. И по пол, и по жанр, и по раса, и по просвета, и по вяра. Техните разлики се отнасят до личните им житейски избори и прояви, а общото сред тях, което не зависи от малцинствените - общностните им специфики, е техният обединен, повсеместен статут на жители. Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират разликите, с цел да се торпилира единството на гражданската общественост, да се потърсят враговете измежду съгражданите, които " не са от нас ". Питайте, питайте политиците си - на жителя ли служат, гражданската общественост ли съставляват, или се пъчат в интерес на " народа ", на " онеправданите... вие ги избройте " малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на " коректността ". Коректност към кого, по тъкмо...?
Ето там е разликата - сред жителя и " народа ", главната разлика. Питайте първо за нея, а по-късно търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и алените, кафявите и хамелеоните - по-лесно ще ги намерите. Но хайде да се върнем вкъщи, в Европа, тъй като тя е в развой на превръщане и - може би - на преосноваване. И в този развой би трябвало да отличим тези, които считат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развиване - национално, районно, персонално, от тези, които биха желали европейският план да се самоограничи до " Европа на суверенните народи ". Не съдя никого - всеки има право на избор. Британците, въпреки и с нищожно малцинство избраха път отвън обединена Европа. Други считат за потребен един европейски план, сведен до безмитна зона и съглашение за свободна търговия. Трети желаят нова формулировка на Европа към нейните обичайни учредения и еднаквост, а не към абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвред в общността на Стария континент. Според мен ползата на България е в това, да имаме мощна и федерална Европа в избрани основни посоки на публичния живот - обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развиване, обща външнополитическа тактика и проекция на интернационална мощ. И в същото време поддържам една по-децентрализирана в посока народен суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, районното развиване и общностната взаимност. Затова не бих споделил, че съм напълно федералист - или пък суверенист. В днешния свят, изключително в случай че си периферна страна като България, имаш потребност от мощни съдружници и интегрирана общественост - подслон против ветровете на световните трансформации. И имаш потребност от топлината на своето завещание, еднаквост, родова история и общностна взаимност - в фамилията, в общността, в националната общественост.
Живеем във време на огромни промени. Когато задуха вятърът на смяната, първата работа на тарикатите е да си сменят табелите. Преди има няма 30 години го живяхме този безпорядък на пренареждането. Спокойно - смяната, която идва е доста по-дълбока и ще породи доста по-голям безпорядък от този след края на комунизма. Затова е значимо да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на смяната. Много са, разнообразни са и за другите хора са разнообразни. Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на индивида - на жителя, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите - сменят ги бързо, изобретателно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа ".
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ