Магьосникът, който в един миг може да преобърне всичко...
За мен Валери Петров живееше оттатък времето. Едновременно дете влъхва и умен столетник. Не той през времето, а времето като че ли минаваше през него, като оставяше своите знаци в неговата постоянно будуваща, зряща, искряща душа. А знаците, обгорени от огъня на едно съпричастно сърце, ден след ден се превръщаха в ярки, ясни, звънки стихове и се разпръсваха по света като пъстрите листа наесен, танцуващи своя единствен танц пред гибелта и евентуално по тази причина - по този начин красиви, неповторими, истински… Листа от Дървото на живота, танцуващи своя безконечен танц… Стиховете на Валери Петров…
* * *
Поезията му - съвсем като основателя си - бе неуловима, безплътна, безвременна. Изплъзваше се, щом някой поискваше да я проучва, да я „ канализира “ в дълбокоумни разсъждения, да я подпъхне в калъфите на класификации и избрания, да й направи дисекция. Мъдра. И всепрощаваща...
Така че и аз в този момент, като приказвам за поезията на Валери Петров, нямам никаква вяра, че ще я „ прихвана “ в потока на носещите се в съзнанието ми думи и мисли. И може би е по-добре по този начин - аз да си приказвам за нея, а тя - невидимо, само че осезаемо, напълно същински, съвсем опредметено, да ни облъхва с трепетното си дихание. Чувствате ли - тя се носи край нас, минава през нас, тя ни възражда, обновява ни, прави ни положителни и човечни… Чувствате ли…
Откъде се откри, от кое място се откри,
дохвърчало до мен като в сън,
това фино: „ Валери! “, и по-късно: „ Валери! “,
на децата извън.
Знам, уви, тоя вик от далечното детство
не за мен, не за мене е той
викат различен един дребен, живеещ в съседство,
едноименник мой.
Но въпреки че от случки, сходни на тая,
почтено казано, малко боли,
аз поглъщам я мълком, тъй като си зная:
ще е смешно, нали,
в случай че горе, от свойта библиотечна бърлога
се надвеси набръчкан старик
и отвърне с плачливо: „ Не ме пускат! Не мога! “,
на детинския зов.
„ Вик от детинството “
И най-странното… Забелязахте ли това леко, едвам доловимо раздвоение, бих споделила даже - разтрояване! - на действителността, което се получава, когато четеш стихотворение на Валери Петров? От една страна - тук и в този момент. От друга - тук и в миналото: в предишното, в детството. От трета - тук и постоянно: във вечността, в безсмъртността.
Не знам за какво, само че в последно време все по-често ми се коства, че животът ни и изобщо животът - с неговите кръговрати, смърти и възкръсвания - е битие в паралелни, огледални светове; че ние не идваме и не си отиваме, а просто прекосяваме от свят в свят, а в реалност си оставаме на едно и също място; че гибелта си играе с нас, само че и ние със гибелта си играем; че колкото и да сме слепи, глухи и безсетивни, не можем да отречем смътното из дълбините клокочене, което тревожи нощните ни сънища и дневните; не можем да не усетим прохладния ветрец от горната страна, който роши косите ни, пробягва през жилите ни и ни зарежда с електричество…
Резонанс… И казусът ми би завършил дотук,
да не бях си помислил, че въпреки всичко и в живота
може тоз феномен
да е работил при мен,
и че може би всичко, което съм писал,
подбудено от моите персонални усеща и мисъл,
и което усещал съм единствено мое си, персонално,
мой абстрактен екстаз, мой любовен възторг,
е било смешно отзвуче, резонансче вторично
от симфония някаква в ключ, отхвърлен на нас.
„ Вазичката “
* * *
Ти самичък си приказвал наляво и дясно,
че днеска история ние творим.
Е, щом е по този начин, дано мислим безстрастно,
така както се мисли за античния Рим.
Бъди мъдрец и при потребност незабавно
от Тацит там някой откъс си спомни -
подобен исторически взор оказва помощ
и прави по-дълги човешките дни.
Бледнее обидата, стихва кошмара,
когато умерено си каже човек,
че в действителност не днеска изял е шамара,
а в третата четвърт на ХХ век.
„ На себе си “
* * *
Невероятно! Повече думи нямам.
Нови времена, със съкращения
* * *
Поезията му - съвсем като основателя си - бе неуловима, безплътна, безвременна. Изплъзваше се, щом някой поискваше да я проучва, да я „ канализира “ в дълбокоумни разсъждения, да я подпъхне в калъфите на класификации и избрания, да й направи дисекция. Мъдра. И всепрощаваща...
Така че и аз в този момент, като приказвам за поезията на Валери Петров, нямам никаква вяра, че ще я „ прихвана “ в потока на носещите се в съзнанието ми думи и мисли. И може би е по-добре по този начин - аз да си приказвам за нея, а тя - невидимо, само че осезаемо, напълно същински, съвсем опредметено, да ни облъхва с трепетното си дихание. Чувствате ли - тя се носи край нас, минава през нас, тя ни възражда, обновява ни, прави ни положителни и човечни… Чувствате ли…
Откъде се откри, от кое място се откри,
дохвърчало до мен като в сън,
това фино: „ Валери! “, и по-късно: „ Валери! “,
на децата извън.
Знам, уви, тоя вик от далечното детство
не за мен, не за мене е той
викат различен един дребен, живеещ в съседство,
едноименник мой.
Но въпреки че от случки, сходни на тая,
почтено казано, малко боли,
аз поглъщам я мълком, тъй като си зная:
ще е смешно, нали,
в случай че горе, от свойта библиотечна бърлога
се надвеси набръчкан старик
и отвърне с плачливо: „ Не ме пускат! Не мога! “,
на детинския зов.
„ Вик от детинството “
И най-странното… Забелязахте ли това леко, едвам доловимо раздвоение, бих споделила даже - разтрояване! - на действителността, което се получава, когато четеш стихотворение на Валери Петров? От една страна - тук и в този момент. От друга - тук и в миналото: в предишното, в детството. От трета - тук и постоянно: във вечността, в безсмъртността.
Не знам за какво, само че в последно време все по-често ми се коства, че животът ни и изобщо животът - с неговите кръговрати, смърти и възкръсвания - е битие в паралелни, огледални светове; че ние не идваме и не си отиваме, а просто прекосяваме от свят в свят, а в реалност си оставаме на едно и също място; че гибелта си играе с нас, само че и ние със гибелта си играем; че колкото и да сме слепи, глухи и безсетивни, не можем да отречем смътното из дълбините клокочене, което тревожи нощните ни сънища и дневните; не можем да не усетим прохладния ветрец от горната страна, който роши косите ни, пробягва през жилите ни и ни зарежда с електричество…
Резонанс… И казусът ми би завършил дотук,
да не бях си помислил, че въпреки всичко и в живота
може тоз феномен
да е работил при мен,
и че може би всичко, което съм писал,
подбудено от моите персонални усеща и мисъл,
и което усещал съм единствено мое си, персонално,
мой абстрактен екстаз, мой любовен възторг,
е било смешно отзвуче, резонансче вторично
от симфония някаква в ключ, отхвърлен на нас.
„ Вазичката “
* * *
Ти самичък си приказвал наляво и дясно,
че днеска история ние творим.
Е, щом е по този начин, дано мислим безстрастно,
така както се мисли за античния Рим.
Бъди мъдрец и при потребност незабавно
от Тацит там някой откъс си спомни -
подобен исторически взор оказва помощ
и прави по-дълги човешките дни.
Бледнее обидата, стихва кошмара,
когато умерено си каже човек,
че в действителност не днеска изял е шамара,
а в третата четвърт на ХХ век.
„ На себе си “
* * *
Невероятно! Повече думи нямам.
Нови времена, със съкращения
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ




