Между събирач на трупове, историк и свободни хора. Първата ми въз...
За мен това беше първа сирена, за всички останали - стотна, хилядна. В Болград бях като делегат на ФргоНюз, който да отрази, и към. Бях в компанията на трима българи, които живеят в Киив, и двама украинци - единият от тях е учил история в България, в този момент работи в локалния исторически музей, другият беше военнослужещ - от хората, които назовават събирачи на трупове.
Стреснах се, обикновено. Българката в Киив ме прегърна, сподели: “Спокойно ”. Друг българин предложи да слезем до бомбоубежището, в случай че ще се усещам по-добре. Военнослужещият събирач на трупове се усмихна необятно: “Спокойно, де, не се стресирай ”.
Вратата н културния център, където се организира фестивала " ОКО ". До плаката за откриването - напътствие къде да се скрием при обстрел.
Събирач на трупове
Мъжът беше с превързано коляно. Явно ранен. Стояхме пред културния център в Болград сред събитията в границите на Международния фестивал за етнографско кино “ОКО ” и говорехме. От него чух истории по какъв начин вади труповете на паднали герои на Украйна от най-страшни места. Понякога труповете са пресни, от време на време гибелта - под формата на руснаци, е пристигнала за тях преди седмици, месеци. Понякога стига единствено до кости, които да отнесе при околните на починалия мъж.
Съпруги му споделят: “Донеси ми го, ще го позная по зъбите ”. Деца погребват бащите си в затворен ковчег. Майки виждат синовете си за финален път без очи, от време на време без глава. А той споделя без страсти - привикнал е. Прави това прекомерно дълго време.
Точно откакто отпътувах от Украйна в Болград погребаха бесарабски българин - Сергей Дачев, умрял край Харкив. Служил е в граничната работа, бил е на 39 години. Снимките от погребението на “Бессарабії INFORM ” демонстрираха по какъв начин целия град отдава респект.
Погребението на бесарабски българин, бранител на Украйна
Свободни хора
“Украинският народ няма по какъв начин да бъде надвит в никакъв случай, духът му е голям ”. Това ми споделя българката, която живее в Киив. Конкретният мотив за думите ѝ е преживелица, в която се криели от съветските ракети и дронове. Влязла в подлез в Киив - целият изпълнен с хора. И всичките пеели и танцували. “Просто тогава го видях - и всичките бомби да им изсипат руснаците, украинците няма да бъдат унищожени, те са непобедими. Този народн не може да бъде погубен ”.
Административна постройка в Боград
По-рано приказвах и с една дама от Харкив. Преместила се в Киив дружно с децата си, откакто станало нетърпимо през 2022 година. Оставила е дома си, а тя е щастлива. Гледахме дружно в границите на кинофестивала “ОКО ”, знаем, че в него виждаме голяма обществена покруса. Питам я какво мисли за кино лентата. Отговаря ми, че това не е нейният свят. Нейният свят е благополучен. Дори в този момент, тя го изпълва с благополучие, търси си го, търси баланс за душата си.
“В България съзнанието наподобява като че ли е по-съветско и от в Русия. Много е необичайно, не мога да си го изясни ”, споделя ми. Идвала е в страната ни преди. “Много сте тъжни, не мога да го схвана ”.
Историк
Украинецът, който е учил история в България, през днешния ден е част от локалния исторически музей. В предишното той, през днешния ден синът му учи в България - ще се дипломира като инженер от Благоевград. Междувременно и работи - като готвач. Последното пиша като удостоверение на нещо, което чух десетки пъти - украинците са доста работливи. За тях трудът е наложителен, те не могат да стоят просто по този начин.
Това прочее се вижда от чистите улици. Вижда се и от подредените къщи, от чистите дворове, от обработените градини. Там рядко се пуши, фасове по земята няма. Питам с какво се занимават на село. Отговарят ми - отглеждат грозде, вършат вино, гледат арпаджик, вършат червен пипер, след това вървят на работа. Повечето хора от селата към Болград работят или в Болград, или в Измаил. Както е видно - някои хора от Болград работят и в България, образецът е синът на историка.
Информационна табела в укритието към културния център.
У нас прочее работят и доста украинци, които откриха бягство в България, когато започнаха да ги избиват. Някои от тези дами скърбят по починалите си във войната съпрузи, някои разпознават телата им по зъбите, трети всеки ден се чудят дали мъжът им, брат им, татко им е още жив. Някои от украинските деца са без бащи, без батковци, без дядовци и чичовци. Не е ли време за консенсус у дома, че Украйна пази и нас? Че в случай че не тъй като по този начин е редно, това е единственото обикновено, би трябвало да я поддържаме по егоистични аргументи? Отговарям си - не, не е време, късно е. Но по-добре късно, в сравнение с в никакъв случай.
Илияна Маринкова
Стреснах се, обикновено. Българката в Киив ме прегърна, сподели: “Спокойно ”. Друг българин предложи да слезем до бомбоубежището, в случай че ще се усещам по-добре. Военнослужещият събирач на трупове се усмихна необятно: “Спокойно, де, не се стресирай ”.
Вратата н културния център, където се организира фестивала " ОКО ". До плаката за откриването - напътствие къде да се скрием при обстрел.
Събирач на трупове
Мъжът беше с превързано коляно. Явно ранен. Стояхме пред културния център в Болград сред събитията в границите на Международния фестивал за етнографско кино “ОКО ” и говорехме. От него чух истории по какъв начин вади труповете на паднали герои на Украйна от най-страшни места. Понякога труповете са пресни, от време на време гибелта - под формата на руснаци, е пристигнала за тях преди седмици, месеци. Понякога стига единствено до кости, които да отнесе при околните на починалия мъж.
Съпруги му споделят: “Донеси ми го, ще го позная по зъбите ”. Деца погребват бащите си в затворен ковчег. Майки виждат синовете си за финален път без очи, от време на време без глава. А той споделя без страсти - привикнал е. Прави това прекомерно дълго време.
Точно откакто отпътувах от Украйна в Болград погребаха бесарабски българин - Сергей Дачев, умрял край Харкив. Служил е в граничната работа, бил е на 39 години. Снимките от погребението на “Бессарабії INFORM ” демонстрираха по какъв начин целия град отдава респект.
Погребението на бесарабски българин, бранител на Украйна
Свободни хора
“Украинският народ няма по какъв начин да бъде надвит в никакъв случай, духът му е голям ”. Това ми споделя българката, която живее в Киив. Конкретният мотив за думите ѝ е преживелица, в която се криели от съветските ракети и дронове. Влязла в подлез в Киив - целият изпълнен с хора. И всичките пеели и танцували. “Просто тогава го видях - и всичките бомби да им изсипат руснаците, украинците няма да бъдат унищожени, те са непобедими. Този народн не може да бъде погубен ”.
Административна постройка в Боград
По-рано приказвах и с една дама от Харкив. Преместила се в Киив дружно с децата си, откакто станало нетърпимо през 2022 година. Оставила е дома си, а тя е щастлива. Гледахме дружно в границите на кинофестивала “ОКО ”, знаем, че в него виждаме голяма обществена покруса. Питам я какво мисли за кино лентата. Отговаря ми, че това не е нейният свят. Нейният свят е благополучен. Дори в този момент, тя го изпълва с благополучие, търси си го, търси баланс за душата си.
“В България съзнанието наподобява като че ли е по-съветско и от в Русия. Много е необичайно, не мога да си го изясни ”, споделя ми. Идвала е в страната ни преди. “Много сте тъжни, не мога да го схвана ”.
Историк
Украинецът, който е учил история в България, през днешния ден е част от локалния исторически музей. В предишното той, през днешния ден синът му учи в България - ще се дипломира като инженер от Благоевград. Междувременно и работи - като готвач. Последното пиша като удостоверение на нещо, което чух десетки пъти - украинците са доста работливи. За тях трудът е наложителен, те не могат да стоят просто по този начин.
Това прочее се вижда от чистите улици. Вижда се и от подредените къщи, от чистите дворове, от обработените градини. Там рядко се пуши, фасове по земята няма. Питам с какво се занимават на село. Отговарят ми - отглеждат грозде, вършат вино, гледат арпаджик, вършат червен пипер, след това вървят на работа. Повечето хора от селата към Болград работят или в Болград, или в Измаил. Както е видно - някои хора от Болград работят и в България, образецът е синът на историка.
Информационна табела в укритието към културния център.
У нас прочее работят и доста украинци, които откриха бягство в България, когато започнаха да ги избиват. Някои от тези дами скърбят по починалите си във войната съпрузи, някои разпознават телата им по зъбите, трети всеки ден се чудят дали мъжът им, брат им, татко им е още жив. Някои от украинските деца са без бащи, без батковци, без дядовци и чичовци. Не е ли време за консенсус у дома, че Украйна пази и нас? Че в случай че не тъй като по този начин е редно, това е единственото обикновено, би трябвало да я поддържаме по егоистични аргументи? Отговарям си - не, не е време, късно е. Но по-добре късно, в сравнение с в никакъв случай.
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ