Ексклузивно: Протойерей Владимир пред Фокус: Националността е без значение, всички сме единни в Христа!
За любовта, всяка разлъка е тестване, което може да докара към още по-силна обич!, споделя отец Владимир
Какво знаем за протойерей Владимир?
Роден е в град Владимир, в Русия през 1963 година. Той е новият Предстоятел на храма " Св.Николай Мирликийски Чудотворец “ прочут като Руската черква. Отец Владимир е потомствен духовник – дядо му и татко му са били свещеници, цялото му семейство е служило в храм. Идва от Виена където е бил духовник и предстоятел на Руската черква 22 години, преди този момент е служил 10 години в Съединени американски щати, в Ню Йорк, където се раждат и двете му деца. Семеен, брачната половинка му е доктор, работи като педиатър в Руското учебно заведение във Виена. Приема командировката си в България като знамение. Трогнат е от вярващия български народ.
Благодаря Ви, отец Владимир, че ни приехте за това изявление в това историческо свято и така нататък намолено място. Предвид вашата претовареност Ви благодарим, че ни приехте. Да стартираме от това – Как се чувствате в България? Съвсем неотдавна сте тук?
Знаете ли, даже не знам по какъв начин да отговоря еднопосочно на този въпрос....От една страна ми е доста забавно да се намирам тук. За мен това е нова страна, нови хора, нови условия за богослужения. Когато започвах свещеническата задача бях доста млад. Сега съм на 60 години и ми е доста по-трудно съответно да отвръщам на провокациите, които би трябвало да вземам решение.
Да, разбираемо е. Все отново се премествате от Виена, където сте живял и служил 22 години. Преместване в друга страна, при нови хора, друга енория, други обичаи и традиции. Всяко пренасяне е мъчно. Дали това е Божия тестване?
Да, несъмнено това е тестване...Преместването на духовник – това не е просто промяна на местоработата, или промяна на местоживеенето или промяна на климата. 22 години това е доста огромен интервал. Когато общуваш с хората подобен дълъг интервал, ти се срастваш с тях, сърцата ви се срастват като едно. Представете си, в случай че ви се наложи да се разделите със фамилията си. Налага се да се замине и да не виждате фамилията си всеки ден, или в най-хубавия случай – един път на две – три години... С такова нещо не се привиква елементарно...Християнското семейство, енорията – това са хора, които са близки един на различен. От тази разлъка мен ме боли, тях ги боли, всички го претърпяваме. За любовта, всяка разлъка е тестване, което може да докара към още по-силна обич!
Да, красиво го казахте, напряко си е за заглавие! Да напомним, че в този храм беше зародил проблем с предходния Предстоятел. Сега Вие сте на негово място. Как очаквахте да ви посрещнат? Бяхте ли квалифициран за нещо? Какви бяха упованията ви?
Знаете ли, мисля, че проблемите, които са зародили тук са толкоз неестествени, че можеше да се чака какво ли не. Но защото съм набожен човек, уверен съм, че Господ деликатно гледа чадата си, в Евангелието се споделя " и косъм няма да падне от главата ви “ Лука 21:16-18 без за това да знае Небесния ви Отец. Знаех си, че каквото и стане все ще ми е от изгода. Например, в случай че на границата ми бяха споделили, че не ми е позволено влизането в България, щях да го приема. Щом са ме пуснали тук, значи това е Божията благословия да бъда тук и да послужвам тук.
Всичко е по Божията воля...
Да, да, по този начин е...
И въпреки всичко по какъв начин ви посрещнаха българите и руснаците. Този храм е прочут като Руската черква, само че в него се черкуват доста българи. Даже сега, когато влизах при вас в криптата на Св. Серафим имаше единствено една рускиня, всички останали богомолци бяха българи. Как ви посрещнаха локалните и съветската диаспора?
Честно казано, бях учуден! Да стартираме от там, че за всички хора затворения храм беше същинска болежка. Преди да отворя храма няколко пъти идвах тук, просто да видя храма, тъй като преди този момент го бях виждал единствено на фотография, като изключим детските ми години, когато неведнъж съм бил тук. Всеки път когато идвах заварвах голям брой хора, най-вече българи, които желаеха да влязат в храма и чакаха с неспокойствие отварянето му. Чакаха с неспокойствие да влязат при мощите на Свети Серафим Богучарски, да се помолят. Беше извънредно прочувствено и удивително за мен. Да ви призная, във Виена нямаме такова нещо. Във Виена храмът не е отворен непрекъснато, в избрани часове денем в които един двама да влязат. Тук е поток от хора! Ще ви споделя едно мое наблюдаване – българите, както по-възрастните по този начин и младежите, се отличават въпреки всичко от западняците. Не знам тъкмо с какво да го обясня, евентуално, провокациите на западната цивилизация към момента не са съумели да извратят човешките сърца. Виждам толкоз откровеност, толкоз даже хлапащина и блян към Бога, към религията. Наистина останах учуден. За мен това беше нещо ново, защото ми бяха казвали, че в България хората не вървят доста на черква.
Вероятно до някаква степен е по този начин. По мои персонални наблюдения доста хора се стремят тъкмо към този храм, той е напоен от история, хората почитат тази предистория. Вече храмът е отворен, Слава на Бога и вие отслужихте първото свещенодействие в храма, на което по мои наблюдения имаше доста хора. Разкажете ни вие, по какъв начин мина първата работа?
Пак ще стартира от тематиката, която искахте да обсъдим по-късно. През 70-те години аз бях тук с моя татко, който тогава беше Предстоятел на този храм. Помня този храм, този олтар, където служеше татко ми. Имаше прелестен хор. За цялостен живот ще го помня този хор, всички тези мемоари допринасяха изключително неспокойствие към първото ми Богослужение тук. Голяма отговорност поех – да послужвам там, където е служил моят татко и да се апелирам на Бог на същото място, където се е молило цялото ми семейство. Отците, които служиха дружно с мен ми споделиха, че има доста хора, и количеството им е като това на Великден. Аз също бях учуден от такова количество хора и ще ви призная, че вътрешно отслужих с огромна лекост. Да, леко ми беше, тъй като когато зад теб стои един набожен народ, когато усещаш, че не се молиш самичък, а до теб са голямо количество молещи се сърца - тогава се молиш с лекост.
Да поговорим за молитвите, за службите. На какъв език ще се организират службите и по кой календар, по Юлианския или по Григорианския. Ето през днешния ден, при нас е огромен празник Ден на християнското семейство.
Ще продължим традицията, която е одобрена преди мен. Големите празници ги отслужваме и по Юлианския и по Григорианския календар. Това е изцяло целесъобразно, тъй като не е редно един календарен въпрос да попречва хората да идват в храма. За мен е по-важно два пъти да ознаменувам един празник, вместо въобще да не го чествам. Не е ли по този начин?! Ще забележим по какъв начин ще се оправяме. Духовенството тук е доста положително, няма да понижаваме количеството Богослужения. Да, това за мен е ново, един нов опит, ето през днешния ден е Празникът на Въведение на Светата Богородица в храма по новия календар, и в това време е Архангел Михаил по остарял жанр – празник, който също не може да бъде пропуснат. Така че,Слава на Бога, преди мен, служещите тук свещениците, са се научили да съвмещават празниците, и това ще продължи.
Значи и вие ще продължите традицията, ще отслужвате литургии и Акатисти и маслосвети, и всички обичайни Богослужения.
Да, несъмнено! Хората са привикнали с всичко това. А за мен беше доста извънредно, че след службата хората незабавно се спускат в криптата, където с неспокойствие чакат молебена към Свети Серафим Богучарски Чудотворец Софийски. Това е прелестно!
Съпругата ми беше извънредно впечатлена от тази традиция и тази невероятна откровеност на молитвата. Този храм, това място – криптата е нещо като Ксения Блажена за Санкт – Петербург. По руско време хората там и пишеха писма, оставяха бележки. Колко пъти управляващите се опитваха да разрушат това място, не съумяха. Това е невероятно!
Да, аз видях сходно нещо в храма на Св. Матрона, тези големи опашки от вярващи...
Да, да тъкмо по този начин.
Относно духовенството. Колко български свещеника ще служат дружно с вас?
За момента са двама български свещеника – прелестните отец Димитър и отец Серафим. Това са свещеници, които безусловно са израснали в този храм и е доста добре, че са останали тук да правят служения.
Знаете ли, въпросът за народност в храма въобще не би трябвало да стои. Тази тематика би трябвало да е на назад във времето, тъй като всички ние сме единни - братя и сестри в Христа.
За страдание, разнообразни политически трендове повдигат националния въпрос с цел да затворят очите на хората към другите проблеми. Ние, християните би трябвало по този начин да се държим, че човек от всяка една друга народност да ти стане брат или сестра в името на Христа. Когато това бъде реализирано ще е отлично.
Когато това разграничение отпадне, ще бъде прелестно. Например в нашия храм във Виена идват доста австрийци. За нас те са същите братя и сестри като руснаците. Във Виена организирахме поклоннически турове и в групите се записваха с изключение на руснаците, и доста австрийци, българи, поляци, даже американци. За мен националния въпрос е най-отдалечен.
Обобщихме всички значими въпроси – Богослуженията ще се организират обичайно, както и до в този момент, ще се отслужват всички празници, с вас в съслужение са двама български свещеници отец Димитър и отец Серафим, които служат и в храма Св. Пантелеймон. Да поговорим в този момент за малко известното – за вас, за вашият татко. Каква е била ролята му тук. Каква е повода на вашата последователност да станете духовник, като татко си?
Да, по този начин е. Работата е там, че и дядо ми беше духовник. Моят дядо беше духовник в едно село във Владимирска област. Аз самият съм родом от град Владимир. Това е на североизток от Москва, горе – долу на 180 км от столицата. Та дядо ми, както ви загатнах, беше духовник в едно село там, а татко ми беше предстоятел на една от църквите в град Владимир. Нашето семейство го сполетя огромна покруса – огромният ми брат се удави...Това беше доста мъчно да се одобри, да се изживее, изключително за моите родители....Това сякаш подтикна татко ми да получи в допълнение обучение, да приключи Духовната Академия, да отбрани аспирантура, и по-късно беше изпратен да служи тъкмо тук, в България.
Кои години почти, спомняте ли си?
Някъде 1973 година, мисля...Аз съм роден 1963 година, и си припомням, че бях на 10 години. Не един път съм го питал каква е повода да се посвети на църквата и да замине в чужбина, а той ми отговаряше, че хората идват непрестанно при него и му казвали, " отче Аркадий, можеше да избегнете тази покруса в случай че бяхте сторили това и това.... “ Той ми обясняваше, че при цялата си откровеност на хората да се стараят да му оказват помощ, в сърцето остава една неизлечима болежка. Затова го разбирам, за какво се е стремил и молел да го пратят да служи в чужбина....искал е да замине надалеч...зад граница.
Що се касае до моето предопределение, това е единствено Чудо от Бога....Да, Божие знамение!
А що се касае до продължение на традицията да станете духовник. Това по ваше предпочитание ли беше?
Така ми мина детството. Много ми харесваше от дребен да бъда духовник, даже си играехме на черква вкъщи. Бяхме четири деца и си играехме по този начин, сякаш сме в черква. В какво друго биха могли да играят децата на духовник – на черква! Аз даже раздавах причестяване от чашата с лъжичка, това ни бяха игрите в детството.
Странна игра! За пръв път слушам за такава!
Така си беше. Бяхме деца на духовник. А след това, когато пораснах, баща непрестанно ме питаше: " Ти, евентуално ще станеш духовник, нали?! “ Винаги споделях " да “ от послушанието си към родителите, само че когато пораснах желанието ми да стана духовник изчезна. Напълно изчезна. Това предпочитание се върна при мен едвам когато се завърнах от армията.
А какъв искахте да станете тогава?
Дори не знам, не помня...Трябва да разбираме, че тогава, по тези времена църквата беше отвън страната, отвън държавността. Ставайки духовник, ти автоматизирано ставаш неблагоприятен за всички. А когато си в една избрана юношеска възраст, не ти се желае да си подобен...Тогава си казваш – а за какво аз да не мога да бъда като всички. А когато ставаш още по-голям умишлено разбираш, че да бъдеш като всички – не би трябвало! Защото това е път към нищото...Така, когато се завърнах от армията отидох и започнах да се трудя в църквата. От фамилията ми – ние сме четири деца, в храма се трудиха три от нас. Дори споделяха за нас, вижте, на трима души руската власт им даде висше обучение, а те все пак отидоха в църквата. Това беше " отрицателен “ образец за мнозина...
Да, и въпреки всичко вие избирате църквата. Семеен сте. Запознах се със брачната половинка ви – Олга Владимировна. Имате ли деца ?
Да, имам две деца. Синът ми е на 30 години, той е хирург. Той е роден в Америка, живее и работи в Австрия като хирург. Дъщеря ми е на 26 години, и тя се роди в Съединени американски щати, защото аз работих там, служих 10 години в Ню Йорк. Тя е био - технолог.
Те не са траяли фамилната традиция да служат в храма...
Сега църквата претърпява трансформации. Ако прочетете дореволюционната литература ще забележите един феномен, че на доста свещеници децата им са били лекари. Дори в романа " Кучешко сърце “, в случай че си спомняте героят споделя, че татко му е протойерей. Знаете ли, да служиш като духовник е много мъчно по приемственост. Това е изключително предопределение, и си задължен да го усетиш със сърцето си. Ако свещеникът желае принудително от сина си да стане духовник, то това би могло да докара до неприятен резултат...Това би трябвало да е персонален избор. Виждам от време на време, да вземем за пример, дами от безусловно не религиозни фамилии, стават съпруги на свещеници и стават прелестни попадии, и почтени хора. Никога не е късно в случай че сърцето те зове!
И в края на нашето изявление, какво ще пожелаете на нашата публика, а тя е необятна – имаме фенове, слушатели и читатели. Какво ще им пожелаете?
Първото и най-важно благопожелание е – да не не помнят Бога. И на второ място: в случай че някой има предпочитание да се запознае с мен да заповяда, аз съм наличен за всеки. Имам желанието да поддържам връзка с всекиго, който посети този храм. Бих желал да се срещна с всеки, който го желае и в случай че имам опция да оказа помощ – ще оказа помощ. Това са ми пожеланията.
Благодаря ви, отче за това изявление!
И аз ви благодаря!
Интервю на Оля Ал-Ахмед
За да гледате видеото, би трябвало да активирате Javascript.
Какво знаем за протойерей Владимир?
Роден е в град Владимир, в Русия през 1963 година. Той е новият Предстоятел на храма " Св.Николай Мирликийски Чудотворец “ прочут като Руската черква. Отец Владимир е потомствен духовник – дядо му и татко му са били свещеници, цялото му семейство е служило в храм. Идва от Виена където е бил духовник и предстоятел на Руската черква 22 години, преди този момент е служил 10 години в Съединени американски щати, в Ню Йорк, където се раждат и двете му деца. Семеен, брачната половинка му е доктор, работи като педиатър в Руското учебно заведение във Виена. Приема командировката си в България като знамение. Трогнат е от вярващия български народ.
Благодаря Ви, отец Владимир, че ни приехте за това изявление в това историческо свято и така нататък намолено място. Предвид вашата претовареност Ви благодарим, че ни приехте. Да стартираме от това – Как се чувствате в България? Съвсем неотдавна сте тук?
Знаете ли, даже не знам по какъв начин да отговоря еднопосочно на този въпрос....От една страна ми е доста забавно да се намирам тук. За мен това е нова страна, нови хора, нови условия за богослужения. Когато започвах свещеническата задача бях доста млад. Сега съм на 60 години и ми е доста по-трудно съответно да отвръщам на провокациите, които би трябвало да вземам решение.
Да, разбираемо е. Все отново се премествате от Виена, където сте живял и служил 22 години. Преместване в друга страна, при нови хора, друга енория, други обичаи и традиции. Всяко пренасяне е мъчно. Дали това е Божия тестване?
Да, несъмнено това е тестване...Преместването на духовник – това не е просто промяна на местоработата, или промяна на местоживеенето или промяна на климата. 22 години това е доста огромен интервал. Когато общуваш с хората подобен дълъг интервал, ти се срастваш с тях, сърцата ви се срастват като едно. Представете си, в случай че ви се наложи да се разделите със фамилията си. Налага се да се замине и да не виждате фамилията си всеки ден, или в най-хубавия случай – един път на две – три години... С такова нещо не се привиква елементарно...Християнското семейство, енорията – това са хора, които са близки един на различен. От тази разлъка мен ме боли, тях ги боли, всички го претърпяваме. За любовта, всяка разлъка е тестване, което може да докара към още по-силна обич!
Да, красиво го казахте, напряко си е за заглавие! Да напомним, че в този храм беше зародил проблем с предходния Предстоятел. Сега Вие сте на негово място. Как очаквахте да ви посрещнат? Бяхте ли квалифициран за нещо? Какви бяха упованията ви?
Знаете ли, мисля, че проблемите, които са зародили тук са толкоз неестествени, че можеше да се чака какво ли не. Но защото съм набожен човек, уверен съм, че Господ деликатно гледа чадата си, в Евангелието се споделя " и косъм няма да падне от главата ви “ Лука 21:16-18 без за това да знае Небесния ви Отец. Знаех си, че каквото и стане все ще ми е от изгода. Например, в случай че на границата ми бяха споделили, че не ми е позволено влизането в България, щях да го приема. Щом са ме пуснали тук, значи това е Божията благословия да бъда тук и да послужвам тук.
Всичко е по Божията воля...
Да, да, по този начин е...
И въпреки всичко по какъв начин ви посрещнаха българите и руснаците. Този храм е прочут като Руската черква, само че в него се черкуват доста българи. Даже сега, когато влизах при вас в криптата на Св. Серафим имаше единствено една рускиня, всички останали богомолци бяха българи. Как ви посрещнаха локалните и съветската диаспора?
Честно казано, бях учуден! Да стартираме от там, че за всички хора затворения храм беше същинска болежка. Преди да отворя храма няколко пъти идвах тук, просто да видя храма, тъй като преди този момент го бях виждал единствено на фотография, като изключим детските ми години, когато неведнъж съм бил тук. Всеки път когато идвах заварвах голям брой хора, най-вече българи, които желаеха да влязат в храма и чакаха с неспокойствие отварянето му. Чакаха с неспокойствие да влязат при мощите на Свети Серафим Богучарски, да се помолят. Беше извънредно прочувствено и удивително за мен. Да ви призная, във Виена нямаме такова нещо. Във Виена храмът не е отворен непрекъснато, в избрани часове денем в които един двама да влязат. Тук е поток от хора! Ще ви споделя едно мое наблюдаване – българите, както по-възрастните по този начин и младежите, се отличават въпреки всичко от западняците. Не знам тъкмо с какво да го обясня, евентуално, провокациите на западната цивилизация към момента не са съумели да извратят човешките сърца. Виждам толкоз откровеност, толкоз даже хлапащина и блян към Бога, към религията. Наистина останах учуден. За мен това беше нещо ново, защото ми бяха казвали, че в България хората не вървят доста на черква.
Вероятно до някаква степен е по този начин. По мои персонални наблюдения доста хора се стремят тъкмо към този храм, той е напоен от история, хората почитат тази предистория. Вече храмът е отворен, Слава на Бога и вие отслужихте първото свещенодействие в храма, на което по мои наблюдения имаше доста хора. Разкажете ни вие, по какъв начин мина първата работа?
Пак ще стартира от тематиката, която искахте да обсъдим по-късно. През 70-те години аз бях тук с моя татко, който тогава беше Предстоятел на този храм. Помня този храм, този олтар, където служеше татко ми. Имаше прелестен хор. За цялостен живот ще го помня този хор, всички тези мемоари допринасяха изключително неспокойствие към първото ми Богослужение тук. Голяма отговорност поех – да послужвам там, където е служил моят татко и да се апелирам на Бог на същото място, където се е молило цялото ми семейство. Отците, които служиха дружно с мен ми споделиха, че има доста хора, и количеството им е като това на Великден. Аз също бях учуден от такова количество хора и ще ви призная, че вътрешно отслужих с огромна лекост. Да, леко ми беше, тъй като когато зад теб стои един набожен народ, когато усещаш, че не се молиш самичък, а до теб са голямо количество молещи се сърца - тогава се молиш с лекост.
Да поговорим за молитвите, за службите. На какъв език ще се организират службите и по кой календар, по Юлианския или по Григорианския. Ето през днешния ден, при нас е огромен празник Ден на християнското семейство.
Ще продължим традицията, която е одобрена преди мен. Големите празници ги отслужваме и по Юлианския и по Григорианския календар. Това е изцяло целесъобразно, тъй като не е редно един календарен въпрос да попречва хората да идват в храма. За мен е по-важно два пъти да ознаменувам един празник, вместо въобще да не го чествам. Не е ли по този начин?! Ще забележим по какъв начин ще се оправяме. Духовенството тук е доста положително, няма да понижаваме количеството Богослужения. Да, това за мен е ново, един нов опит, ето през днешния ден е Празникът на Въведение на Светата Богородица в храма по новия календар, и в това време е Архангел Михаил по остарял жанр – празник, който също не може да бъде пропуснат. Така че,Слава на Бога, преди мен, служещите тук свещениците, са се научили да съвмещават празниците, и това ще продължи.
Значи и вие ще продължите традицията, ще отслужвате литургии и Акатисти и маслосвети, и всички обичайни Богослужения.
Да, несъмнено! Хората са привикнали с всичко това. А за мен беше доста извънредно, че след службата хората незабавно се спускат в криптата, където с неспокойствие чакат молебена към Свети Серафим Богучарски Чудотворец Софийски. Това е прелестно!
Съпругата ми беше извънредно впечатлена от тази традиция и тази невероятна откровеност на молитвата. Този храм, това място – криптата е нещо като Ксения Блажена за Санкт – Петербург. По руско време хората там и пишеха писма, оставяха бележки. Колко пъти управляващите се опитваха да разрушат това място, не съумяха. Това е невероятно!
Да, аз видях сходно нещо в храма на Св. Матрона, тези големи опашки от вярващи...
Да, да тъкмо по този начин.
Относно духовенството. Колко български свещеника ще служат дружно с вас?
За момента са двама български свещеника – прелестните отец Димитър и отец Серафим. Това са свещеници, които безусловно са израснали в този храм и е доста добре, че са останали тук да правят служения.
Знаете ли, въпросът за народност в храма въобще не би трябвало да стои. Тази тематика би трябвало да е на назад във времето, тъй като всички ние сме единни - братя и сестри в Христа.
За страдание, разнообразни политически трендове повдигат националния въпрос с цел да затворят очите на хората към другите проблеми. Ние, християните би трябвало по този начин да се държим, че човек от всяка една друга народност да ти стане брат или сестра в името на Христа. Когато това бъде реализирано ще е отлично.
Когато това разграничение отпадне, ще бъде прелестно. Например в нашия храм във Виена идват доста австрийци. За нас те са същите братя и сестри като руснаците. Във Виена организирахме поклоннически турове и в групите се записваха с изключение на руснаците, и доста австрийци, българи, поляци, даже американци. За мен националния въпрос е най-отдалечен.
Обобщихме всички значими въпроси – Богослуженията ще се организират обичайно, както и до в този момент, ще се отслужват всички празници, с вас в съслужение са двама български свещеници отец Димитър и отец Серафим, които служат и в храма Св. Пантелеймон. Да поговорим в този момент за малко известното – за вас, за вашият татко. Каква е била ролята му тук. Каква е повода на вашата последователност да станете духовник, като татко си?
Да, по този начин е. Работата е там, че и дядо ми беше духовник. Моят дядо беше духовник в едно село във Владимирска област. Аз самият съм родом от град Владимир. Това е на североизток от Москва, горе – долу на 180 км от столицата. Та дядо ми, както ви загатнах, беше духовник в едно село там, а татко ми беше предстоятел на една от църквите в град Владимир. Нашето семейство го сполетя огромна покруса – огромният ми брат се удави...Това беше доста мъчно да се одобри, да се изживее, изключително за моите родители....Това сякаш подтикна татко ми да получи в допълнение обучение, да приключи Духовната Академия, да отбрани аспирантура, и по-късно беше изпратен да служи тъкмо тук, в България.
Кои години почти, спомняте ли си?
Някъде 1973 година, мисля...Аз съм роден 1963 година, и си припомням, че бях на 10 години. Не един път съм го питал каква е повода да се посвети на църквата и да замине в чужбина, а той ми отговаряше, че хората идват непрестанно при него и му казвали, " отче Аркадий, можеше да избегнете тази покруса в случай че бяхте сторили това и това.... “ Той ми обясняваше, че при цялата си откровеност на хората да се стараят да му оказват помощ, в сърцето остава една неизлечима болежка. Затова го разбирам, за какво се е стремил и молел да го пратят да служи в чужбина....искал е да замине надалеч...зад граница.
Що се касае до моето предопределение, това е единствено Чудо от Бога....Да, Божие знамение!
А що се касае до продължение на традицията да станете духовник. Това по ваше предпочитание ли беше?
Така ми мина детството. Много ми харесваше от дребен да бъда духовник, даже си играехме на черква вкъщи. Бяхме четири деца и си играехме по този начин, сякаш сме в черква. В какво друго биха могли да играят децата на духовник – на черква! Аз даже раздавах причестяване от чашата с лъжичка, това ни бяха игрите в детството.
Странна игра! За пръв път слушам за такава!
Така си беше. Бяхме деца на духовник. А след това, когато пораснах, баща непрестанно ме питаше: " Ти, евентуално ще станеш духовник, нали?! “ Винаги споделях " да “ от послушанието си към родителите, само че когато пораснах желанието ми да стана духовник изчезна. Напълно изчезна. Това предпочитание се върна при мен едвам когато се завърнах от армията.
А какъв искахте да станете тогава?
Дори не знам, не помня...Трябва да разбираме, че тогава, по тези времена църквата беше отвън страната, отвън държавността. Ставайки духовник, ти автоматизирано ставаш неблагоприятен за всички. А когато си в една избрана юношеска възраст, не ти се желае да си подобен...Тогава си казваш – а за какво аз да не мога да бъда като всички. А когато ставаш още по-голям умишлено разбираш, че да бъдеш като всички – не би трябвало! Защото това е път към нищото...Така, когато се завърнах от армията отидох и започнах да се трудя в църквата. От фамилията ми – ние сме четири деца, в храма се трудиха три от нас. Дори споделяха за нас, вижте, на трима души руската власт им даде висше обучение, а те все пак отидоха в църквата. Това беше " отрицателен “ образец за мнозина...
Да, и въпреки всичко вие избирате църквата. Семеен сте. Запознах се със брачната половинка ви – Олга Владимировна. Имате ли деца ?
Да, имам две деца. Синът ми е на 30 години, той е хирург. Той е роден в Америка, живее и работи в Австрия като хирург. Дъщеря ми е на 26 години, и тя се роди в Съединени американски щати, защото аз работих там, служих 10 години в Ню Йорк. Тя е био - технолог.
Те не са траяли фамилната традиция да служат в храма...
Сега църквата претърпява трансформации. Ако прочетете дореволюционната литература ще забележите един феномен, че на доста свещеници децата им са били лекари. Дори в романа " Кучешко сърце “, в случай че си спомняте героят споделя, че татко му е протойерей. Знаете ли, да служиш като духовник е много мъчно по приемственост. Това е изключително предопределение, и си задължен да го усетиш със сърцето си. Ако свещеникът желае принудително от сина си да стане духовник, то това би могло да докара до неприятен резултат...Това би трябвало да е персонален избор. Виждам от време на време, да вземем за пример, дами от безусловно не религиозни фамилии, стават съпруги на свещеници и стават прелестни попадии, и почтени хора. Никога не е късно в случай че сърцето те зове!
И в края на нашето изявление, какво ще пожелаете на нашата публика, а тя е необятна – имаме фенове, слушатели и читатели. Какво ще им пожелаете?
Първото и най-важно благопожелание е – да не не помнят Бога. И на второ място: в случай че някой има предпочитание да се запознае с мен да заповяда, аз съм наличен за всеки. Имам желанието да поддържам връзка с всекиго, който посети този храм. Бих желал да се срещна с всеки, който го желае и в случай че имам опция да оказа помощ – ще оказа помощ. Това са ми пожеланията.
Благодаря ви, отче за това изявление!
И аз ви благодаря!
Интервю на Оля Ал-Ахмед
За да гледате видеото, би трябвало да активирате Javascript.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ