Остров Ломбок, Индонезия - сърфинг сред екзотиката на Югоизточна Азия
За Ломбок чух инцидентно. Идеята да посетя Индонезия беше отлежала задоволително дълго, беше се оформила и чакаше миг да я осъществя. През една хладна майска вечер в Мароко, реанимирайки след ден сърфинг, приятелката, с която деляхме стая, съобщи, че този остров би трябвало да се посети наложително. След което разказа примамваща картина на място с малко хора, недоразвит туризъм, бели плажове, кристално транспарантна топла вода, чудни талази за сърф.
Тъй като концепцията ми за парадайс се доближаваше оптимално до описаното (без острия коралов риф, над който се разбиваха вълните за сърф), по пътя назад към този момент бях твърдо решила да включа Ломбок в моето пътешестване до Индонезия. Ден откакто дойдох в къщи пратих мейл до единствения сърф кампус на острова и седмица по-късно престоя там беше организиран. Нямах си концепция какво да чакам, желаех да оставя нещата да си се развиват към мен по техния си метод, а аз като гъба да абсорбирам цветове, гласове, придвижване, ухания. Да абсорбирам мемоари.
Пътешествието ни в посока Индонезия, което се състоеше от посещаване на Ломбок и Бали и вяра за чудни талази за сърф и на двете места, стартира с два коктейла Сингапур Слинг които изпих незабавно след политане с вярата дванадесетте часа полет до Сингапур да минат по-бързо. Какво може да прави човек по време на дълъг полет като се изключи това да се налива с екзотични коктейли? Четене, писане, плетене, редактиране на фотоси на айпада, взиране в тавана или в красивите, като че ли излезли от матрица стюардеси на Сингапурските авиолинии.
По принцип обичам да хвърча, само че презокеанските полети си остават дълги и в един миг човек стартира да се пита дали не се е родил в самолета. Така или другояче след няколко времеви зони кацнахме в Сингапур и съвсем незабавно се прехвърлихме на по-малък аероплан, с който единствено за няколко часа пристигнахме в Ломбок. Прелитайки над острова под нас, видяхме вулкана Ринджани, вторият по величина в Югоизточна Азия.
На дребното летище на което кацнахме нямаше съвсем нищо. Строг чичко постави в паспорта виза за три седмици, удариха щемпел, взехме багажа (забравих да загатна, че пътувах с любимия) и излязохме от постройката, където ни обгърна жега и гъмжило от хора, множеството от които - таксиметрови водачи. Трафикът и методът на каране в Индонезия е прекарване, за което си заслужава да се напише обособен роман. По принцип там се кара в лявото платно. Не инцидентно споделям - по принцип. Много постоянно се чудех, дали фактически е по този начин. Всеки кара по най-невъзможен зигзаг, заобикаляйки на милиметри транспортните средства в близост. Камиончета, моторетки, всевъзможни трошки и разнообразни домашни животни - всичко се движи както и където му падне. Всеки, който има клаксон, го употребява съвсем непрестанно.
Пътувайки към кампуса си мислех, че с подобен жанр на каране всеки водач в Европа освен би изгубил книжката си вечно, само че и биха му треснали санкция, която да заплаща с години. Потънала в сходни мисли не забелязах по какъв начин таксито ни зави по прашен и неасфалтиран път, който се виеше сред поляни с рехави палми и пусти дребни плажове. В един миг от нищото изникна малко село - Групук. С ниски къщи наподобяващи по-скоро на бараки, с дребни, криви и прашни улички, забързани хора облечени в обичайния саронг, радостни и шумни хлапета, тичащи нагоре-надолу.
Преди още да попия всичко това, пресякохме селото и пристигнахме в кампуса. Голямата двуетажна къща бе направена напълно от бамбук. От един хамак, обтегнат на терасата, чухме някой да ни приветства с: " Добре завърнали се вкъщи ". И това тъкмо разказа по какъв начин се усещах в този миг. Все едно живеех тук от години.
В кампуса, който се оказа извънредно спартански обзаведен, имаше още към 15 души, пристигнали от кое място ли не. Хубавото на такива места е, че човек среща сродни души, с които дели една пристрастеност и общо взето близки ползи. Създава другарства, които остават за дълго, от време на време - вечно. Когато делиш с някого водата си, хавлията си, когато сте блъскани и въртени дружно из вълните, когато сте дезинфекцирали един на различен охлузванията си и сте прекарали вечерите в разкази за минали и бъдещи завършения - това основава връзка, която мъчно хваща наслойка.
На идната заран, още сънени, се запътихме с дъските за сърф под мишница към лодките. Защо лодки? Защото пътища до там, където се разбиваха вълните, просто няма. Тук би трябвало да поясня нещо за вълните, които се образуват от кораловите рифове. Това нормално са чудесни, добре завършени, като извадени от списание талази. Вълни, които те подемат и носят като вълшебно чердже. Топли, яркосиньо-зелени талази, които могат и да те забият в острия коралов риф, единствено на два-три метра под тях. Лодките пък са обичайните риболовен лодки на локалното население, тесни и дълги, дървени, с две греди в профил за баланс, точно тъй като са тесни. С тях се отива доникъде на залива, там се закотвят, ние скачаме с дъските си във водата, а откакто сме подготвени със сърфа, се качваме назад (труден миг е катеренето по хлъзгава лодка когато си изморен).
Та в тази свежа заран, леко настрана от където беше закотвена лодката, се разбиваше моята първа индо-вълна. С леко сгънат корем скочих от лодката, сложих към глезена каишката на кабела - моята " пъпна шнур " с дъската, метнах се върху нея и загребах към вълните. Страхът ми се оказа безпочвен и скоро беше сменен с нормалната дива еуфория.
Ломбок през октомври от дълго време към този момент не е пресен и зелен. Хълмовете са оцветени в прегоряло жълто-кафяво, растителността е повяхнала и изсъхнала в очакване на мусона, който да донесе дъжд и прохлада. Въпреки това изгревите и залезите обагряха този отегчителен релеф в красиви златисти и розови нюанси и го правеха да наподобява по този начин, все едно е култивиран в допълнение.
Ломбок спрямо Бали, който е единствено на 20 минути разстояние със аероплан, е запустял и неразвит. Често чувах да споделят, че Ломбок е като Бали отпреди 30 години. И си мислех - какъв брой ли е било хубаво на Бали когато не е имало орди от туристи, десетки хотели и заведения за хранене, спа и какви ли не центрове, когато не е бил комерсиализиран до неразбираемост. Другата разлика сред двата острова е, че до момента в който на Бали популацията изповядва будизма, формалното изповедание на Ломбок е исляма. Местните поданици се назовават Сасак и, както на всички места в Индонезия, владеят голям брой занаяти, свързани с текстил - тъкане (икат и сонкет), батик.
Буквално под път и над път се продаваха красиви кърпи, шалове, саронги, покривки - в ярки багри, жизнерадостни и слънчеви. Попаднал тук, човек незабелязано се приспособява към средата - аз, както и други посетители, на втория ден се развявах из кампуса със саронг и боса, пиех Бир Бинтанг (индо бира) и пробвах палмово вино. Не изключително интелигентна постъпка, като се има поради, че постоянно в домашно дестилираното палмово вино се поставя за спестовност метилов алкохол.
Дори изпуших няколко цигари от локална марка тютюн, които бяха толкоз подсладени, че нищо чудно да предизвикваха напълняване при постоянна приложимост. И като става дума за локални неща, не мога да не загатна чудния Сасак масаж, който една стара жена от селото приложи върху изтерзаното ми, покрито със синини и драскотини тяло. В една тиха топла вечер, легнала на терасата, бях покрита с мека памучна забрадка, след което всеки мускул беше деликатно разтрит, раздвижен, възроден. Час по-късно бях като чисто нова и с задоволително сила да се спусна по Ниагара.
В тази част на острова в която бяхме, с изключение на дребното село Групук за което загатнах, няма доста обитаеми места. Градът (Кута Ломбок) в действителност по-скоро припомня малко село с едноетажни къщи, магазинчета, ресторантчета с магически аспект към океана. По пътя за летището - друго село, музей навън - Саде. Построено доста от дълго време, в обичайния Сасак жанр и с криви дребни улички из които на всяка крачка се продаваше текстил - нормално направен там, оцветен с естествени багри като индиго и шафран.
По време на престоя ни за няколко дни спря токът. Не на кампуса или на селото наоколо. Токът на цялата южна част от острова спря. Което ни даде неповторимия късмет да се насладим на едно вълшебно, задръстено със звезди екваториално небе. Това небе ми подсети на едно друго, доста по-северно, само че не по-малко вълшебно звездно небе - над едно село покрай Варна, през една тъкмо толкоз гореща лятна нощ, когато тока там също беше спрял. Странно по какъв начин от време на време избрани неща се свързват по най-неочакван метод...
Любопитно нещо е времето. Седмицата в Ломбок бе и дълга, и къса. Спомням си всеки миг по този начин живо, все едно е бил през вчерашния ден. Когато трябваше да тръгнем (следващата спирка беше Бали), не можех да допускам, че седем дни са минали като момент. Исках, бих дала всичко, с цел да остана там вечно. Още до момента в който събирах багажа знаех, че ще се върна при първа опция.
Тъй като концепцията ми за парадайс се доближаваше оптимално до описаното (без острия коралов риф, над който се разбиваха вълните за сърф), по пътя назад към този момент бях твърдо решила да включа Ломбок в моето пътешестване до Индонезия. Ден откакто дойдох в къщи пратих мейл до единствения сърф кампус на острова и седмица по-късно престоя там беше организиран. Нямах си концепция какво да чакам, желаех да оставя нещата да си се развиват към мен по техния си метод, а аз като гъба да абсорбирам цветове, гласове, придвижване, ухания. Да абсорбирам мемоари.
Пътешествието ни в посока Индонезия, което се състоеше от посещаване на Ломбок и Бали и вяра за чудни талази за сърф и на двете места, стартира с два коктейла Сингапур Слинг които изпих незабавно след политане с вярата дванадесетте часа полет до Сингапур да минат по-бързо. Какво може да прави човек по време на дълъг полет като се изключи това да се налива с екзотични коктейли? Четене, писане, плетене, редактиране на фотоси на айпада, взиране в тавана или в красивите, като че ли излезли от матрица стюардеси на Сингапурските авиолинии.
По принцип обичам да хвърча, само че презокеанските полети си остават дълги и в един миг човек стартира да се пита дали не се е родил в самолета. Така или другояче след няколко времеви зони кацнахме в Сингапур и съвсем незабавно се прехвърлихме на по-малък аероплан, с който единствено за няколко часа пристигнахме в Ломбок. Прелитайки над острова под нас, видяхме вулкана Ринджани, вторият по величина в Югоизточна Азия.
На дребното летище на което кацнахме нямаше съвсем нищо. Строг чичко постави в паспорта виза за три седмици, удариха щемпел, взехме багажа (забравих да загатна, че пътувах с любимия) и излязохме от постройката, където ни обгърна жега и гъмжило от хора, множеството от които - таксиметрови водачи. Трафикът и методът на каране в Индонезия е прекарване, за което си заслужава да се напише обособен роман. По принцип там се кара в лявото платно. Не инцидентно споделям - по принцип. Много постоянно се чудех, дали фактически е по този начин. Всеки кара по най-невъзможен зигзаг, заобикаляйки на милиметри транспортните средства в близост. Камиончета, моторетки, всевъзможни трошки и разнообразни домашни животни - всичко се движи както и където му падне. Всеки, който има клаксон, го употребява съвсем непрестанно.
Пътувайки към кампуса си мислех, че с подобен жанр на каране всеки водач в Европа освен би изгубил книжката си вечно, само че и биха му треснали санкция, която да заплаща с години. Потънала в сходни мисли не забелязах по какъв начин таксито ни зави по прашен и неасфалтиран път, който се виеше сред поляни с рехави палми и пусти дребни плажове. В един миг от нищото изникна малко село - Групук. С ниски къщи наподобяващи по-скоро на бараки, с дребни, криви и прашни улички, забързани хора облечени в обичайния саронг, радостни и шумни хлапета, тичащи нагоре-надолу.
Преди още да попия всичко това, пресякохме селото и пристигнахме в кампуса. Голямата двуетажна къща бе направена напълно от бамбук. От един хамак, обтегнат на терасата, чухме някой да ни приветства с: " Добре завърнали се вкъщи ". И това тъкмо разказа по какъв начин се усещах в този миг. Все едно живеех тук от години.
В кампуса, който се оказа извънредно спартански обзаведен, имаше още към 15 души, пристигнали от кое място ли не. Хубавото на такива места е, че човек среща сродни души, с които дели една пристрастеност и общо взето близки ползи. Създава другарства, които остават за дълго, от време на време - вечно. Когато делиш с някого водата си, хавлията си, когато сте блъскани и въртени дружно из вълните, когато сте дезинфекцирали един на различен охлузванията си и сте прекарали вечерите в разкази за минали и бъдещи завършения - това основава връзка, която мъчно хваща наслойка.
На идната заран, още сънени, се запътихме с дъските за сърф под мишница към лодките. Защо лодки? Защото пътища до там, където се разбиваха вълните, просто няма. Тук би трябвало да поясня нещо за вълните, които се образуват от кораловите рифове. Това нормално са чудесни, добре завършени, като извадени от списание талази. Вълни, които те подемат и носят като вълшебно чердже. Топли, яркосиньо-зелени талази, които могат и да те забият в острия коралов риф, единствено на два-три метра под тях. Лодките пък са обичайните риболовен лодки на локалното население, тесни и дълги, дървени, с две греди в профил за баланс, точно тъй като са тесни. С тях се отива доникъде на залива, там се закотвят, ние скачаме с дъските си във водата, а откакто сме подготвени със сърфа, се качваме назад (труден миг е катеренето по хлъзгава лодка когато си изморен).
Та в тази свежа заран, леко настрана от където беше закотвена лодката, се разбиваше моята първа индо-вълна. С леко сгънат корем скочих от лодката, сложих към глезена каишката на кабела - моята " пъпна шнур " с дъската, метнах се върху нея и загребах към вълните. Страхът ми се оказа безпочвен и скоро беше сменен с нормалната дива еуфория.
Ломбок през октомври от дълго време към този момент не е пресен и зелен. Хълмовете са оцветени в прегоряло жълто-кафяво, растителността е повяхнала и изсъхнала в очакване на мусона, който да донесе дъжд и прохлада. Въпреки това изгревите и залезите обагряха този отегчителен релеф в красиви златисти и розови нюанси и го правеха да наподобява по този начин, все едно е култивиран в допълнение.
Ломбок спрямо Бали, който е единствено на 20 минути разстояние със аероплан, е запустял и неразвит. Често чувах да споделят, че Ломбок е като Бали отпреди 30 години. И си мислех - какъв брой ли е било хубаво на Бали когато не е имало орди от туристи, десетки хотели и заведения за хранене, спа и какви ли не центрове, когато не е бил комерсиализиран до неразбираемост. Другата разлика сред двата острова е, че до момента в който на Бали популацията изповядва будизма, формалното изповедание на Ломбок е исляма. Местните поданици се назовават Сасак и, както на всички места в Индонезия, владеят голям брой занаяти, свързани с текстил - тъкане (икат и сонкет), батик.
Буквално под път и над път се продаваха красиви кърпи, шалове, саронги, покривки - в ярки багри, жизнерадостни и слънчеви. Попаднал тук, човек незабелязано се приспособява към средата - аз, както и други посетители, на втория ден се развявах из кампуса със саронг и боса, пиех Бир Бинтанг (индо бира) и пробвах палмово вино. Не изключително интелигентна постъпка, като се има поради, че постоянно в домашно дестилираното палмово вино се поставя за спестовност метилов алкохол.
Дори изпуших няколко цигари от локална марка тютюн, които бяха толкоз подсладени, че нищо чудно да предизвикваха напълняване при постоянна приложимост. И като става дума за локални неща, не мога да не загатна чудния Сасак масаж, който една стара жена от селото приложи върху изтерзаното ми, покрито със синини и драскотини тяло. В една тиха топла вечер, легнала на терасата, бях покрита с мека памучна забрадка, след което всеки мускул беше деликатно разтрит, раздвижен, възроден. Час по-късно бях като чисто нова и с задоволително сила да се спусна по Ниагара.
В тази част на острова в която бяхме, с изключение на дребното село Групук за което загатнах, няма доста обитаеми места. Градът (Кута Ломбок) в действителност по-скоро припомня малко село с едноетажни къщи, магазинчета, ресторантчета с магически аспект към океана. По пътя за летището - друго село, музей навън - Саде. Построено доста от дълго време, в обичайния Сасак жанр и с криви дребни улички из които на всяка крачка се продаваше текстил - нормално направен там, оцветен с естествени багри като индиго и шафран.
По време на престоя ни за няколко дни спря токът. Не на кампуса или на селото наоколо. Токът на цялата южна част от острова спря. Което ни даде неповторимия късмет да се насладим на едно вълшебно, задръстено със звезди екваториално небе. Това небе ми подсети на едно друго, доста по-северно, само че не по-малко вълшебно звездно небе - над едно село покрай Варна, през една тъкмо толкоз гореща лятна нощ, когато тока там също беше спрял. Странно по какъв начин от време на време избрани неща се свързват по най-неочакван метод...
Любопитно нещо е времето. Седмицата в Ломбок бе и дълга, и къса. Спомням си всеки миг по този начин живо, все едно е бил през вчерашния ден. Когато трябваше да тръгнем (следващата спирка беше Бали), не можех да допускам, че седем дни са минали като момент. Исках, бих дала всичко, с цел да остана там вечно. Още до момента в който събирах багажа знаех, че ще се върна при първа опция.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ