За кой ли път отказваме да погледнем към бъдещето и

За кой ли път отхвърляме да погледнем към бъдещето и да тръгнем напред - към подредено общество, учредено на законността, на меритокрацията, на устрема към съвременна стопанска система и общественост от образовани и самостоятелни жители.

Днес е по-тревожно и по-опасно, тъй като до границата ни се води безмилостна завоевателна война и режимът в Кремъл, по-агресивен и тоталитарен от всеки, който моето потомство помни, е подготвен да възпламени Троянския си кон, вместо да си го отглежда, пои и зо̀би, както до момента. Но това очевидно не прави никакво усещане на " проевропейските " опозиционни партии. Те не споделят какво следва след разрушението - тъй като не знаят. Важно е да имат достъп до " порциите ". Другото е... дреболия.

Но напълно не пиша тези редове, с цел да втълпявам скептицизъм, камо ли обезсърчение.

Напротив - време е за малко мъчителен, реален оптимизъм. За да бъде идващият опит по-успешен (а идващ опит ще има, светът не свършва днес), би трябвало да си дадем сметка за обстоятелствата, за систематичните си неточности и за позитивната си, стратегическа и оптимистична визия за пътя напред:

1. Случващото се е тъжно и грозно, само че е напълно разумно. Има Такъв Народ се реалокира от несвойствена в напълно естествена компания и роля. В прекалено много връзки Българска социалистическа партия не е и не може да бъде част от проевропейско реформаторско изпитание, минимум по време на съветска експанзия.

2. Съотношението в Народно събрание е 1:3, не 50/50, камо ли болшинство. От друга страна, това е най-хубавото съответствие от 2001г. насам. Но не е задоволително.

3. Кампанията на Политическа партия през 2021г., изборният им триумф, съставянето на съвременно изглеждащ, динамичен кабинет и извеждането напред на хора с съвременно и интелигентно лъчение като Никола Минчев сътвориха (за следващ път) лъжливо чувство, че в българската политика се е състояла гражданска война. Всъщност беше реализиран непълен триумф.

4. Вечният проблем на реформаторската общественост (аз самият напълно не съм непогрешим в това отношение) е систематичното ни чувство, че даже лимитираните ни триумфи са политически поврат, който се случва за първи път. Всъщност е за десети. И тази липса на последователност заличава ненапълно постигнатото при предходните.

В умозаключение - следим доста сериозен удар против напредъка на България. Грубо и мъчително връщане обратно, което е изключително рисково по геополитически и стопански аргументи.

Но както нормално, значително е реализирано. Отправната точка за възобновяване на усилието е надалеч по-висока от предходни такива.

Цялото реформаторско изпитание в българската политика (а и други сфери на публичния живот) не е славна кавалерийска офанзива, която приключва с триумф или неуспех, а постепенно, трудно напредване през минно поле, залято от лепкава тиня до кръста и опасано с телени мрежи, под непрекъснат картечен огън.

И с цел да имаме и стеснен триумф, а и сили да продължим, би трябвало все да си повтаряме тези редове на Киплинг, за

"... If you can meet with Triumph and Disaster... " и изключително "... and stoop, and build them up with worn-out tools... "

Радан Кънев,