Димил Стоилов: Голямата любов на баща ми беше истината
За книгата на Илия Стоилов " Истини и неистини за национален съюз " Звено " в нашата политическа история "
Убеден съм, че тази книга би трябвало де се прочете от повече хора. Не съм историк и не бих могъл да настоявам до каква степен е нейният исторически принос, какъв брой би могла да бъде любопитна и забавна за взискателните исторически откриватели, откакто ръкописът е бил приключен в години, когато съвсем нищо не се пишеше по тематиката, а и огромна част от архивите на Министерство на вътрешните работи (вкл. ДС) и Българска комунистическа партия бяха недостъпни освен за интересуващите се от предишното, само че и за професионалните историци. Въпреки това мисля, че текстът има полезност, защото създателят е бил очевидец на значими събития и се е опитал откровено и искрено, доколкото е разрешавало времето, да изясни причинно-следствените връзки на съдбовните житейски земетресения. Важно е да знаем какво се ставало в близкото ни и далечно минало, с цел да се пристъпи към бъдещето най-малко с прочетени уроци. Още по-важно е да сме проумели за какво в огърлицата от случилите се събития те са избрали този фаталистичен и немилостив метод за навързване.
Не си фантазирам, че съм повода този ръкопис да се появи. Вярно е, че постоянно настоявах пред татко ми да напише това, което си спомня за „ Звено “, само че той сякаш все отлагаше „ за по-нататък “, с цел да го приключи едвам през 1988 година, малко преди да се пресели в един по-друг свят.
Спомням си, че още когато бях дете, татко ми бе приказвал за „ Звено “ като за някакъв мозъчен концерн от хора, обединени и стимулирани от концепцията да създадат положително за България. Да си призная, че това звучеше, от една страна, доста нереално, въпреки това – привлекателно, от трета – съвсем фантастика. Как ей по този начин, някакви си хора ще бъдат сплоти само от идея да правят положително за страната си? От какъвто ъгъл да го погледнеш, звучеше нереалистично. По това време от учебното заведение поназнайвахме социалистите – утописти, които изпреварили „ светлия комунизъм “, към който се бяхме устремили. Нищо чудно Сен-Симон, Шарл Фурие и Роберт Оуен да са били положителни хора и откровено да са желали да оказват помощ на обществото, с цел да има по-добър живот, само че техните хрумвания са си останали фантазия. Вероятно и комунизмът да е бил и да продължава да бъде фантазия за някои, без значение от вредите, които е нанесъл на човечеството. Нима хората към кръга „ Звено “ са били сходни неосъществени мечтатели? Точно такова определение за тях мъчно може да се срещне. Назовавали са ги какви ли не – реакционери, фашисти, безскрупулни кариеристи, превратаджии... В квалификациите за тях от много време се правени доста спекулации и се изговаряни несметно доста легенди и митове.
От ръкописа останах леко отчаян, тъй като бях очаквал повече персонални мемоари, случки, прекарвания. Сред звенарите е имало толкоз ерудирани, културни, забавни и ярки персони. Достатъчно е да споменем Димо Казасов, Васил Юруков, Асен Христофоров, Кимон Георгиев, проф. Петко Стайнов, Георги Кулишев, Дамян Велчев. Авторът явно си бе сложил по-други задания. Той бе желал да изясни за какво се е случил превратът през 1934 година и какво тъкмо са съумели да създадат звенарите в осемте месеца на ръководство, преди Царят да ги изиграе и да им отнеме ръководството. Останалата част от ръкописа е отдадена на основаването на Отечествения фронт, прерастването на кръга „ Звено “ в партия и взаимното ръководство с комунистите до себеразтурянето на организацията. Да си призная, в тази част не всичко ми харесва. Първоначално се питах по какъв начин може организация да се себеразтури под предлога, че към този момент съумяла да извърши програмата си? Другото, което ме притесняваше, е, че част от организациите в Отечествения фронт е нямало по какъв начин да не виждат, че служат за заслон и опрощение пред съдружниците на Съветския съюз, че у нас има действителна народна власт и ние непринудено сме избрали своя път. Нямало е по какъв начин да го кажат, тъй като този, който се е опитвал да го направи, е бил грубо наказван. Въпреки това остава горчилката на неизказаното и премълчаното, събрано в оправдателната присъда „ такива бяха времената “. Последният раздел на книгата споделя за изцяло непознатата в историографията пловдивска организация на „ Звено “ и за вестника, който е издавал в тези времена създателят, за неимоверните компликации, които е трябвало да преодолява, до момента в който най-после е бил заставен да спре отпечатването му. Обяснимо е, че моите прочувствени пристрастия са тъкмо към тази част освен за това, че в нея може да се открие повече автобиографичност.
Редно да се кажат няколко думи и за Илия Стоилов, което допускам би спомогнало за по-добро схващане на предлагания текст. В една от последните си книги развивах тезата, че всеки от нас носи нещо от Дон Кихот и в една или друга степен всички сме деца на Дон Кихот. Така бях избрал и заглавието. Едва след излизането на книгата ми осъзнах и осмислих, че тъкмо татко ми е едно от огромните деца на Дон Кихот. Той притежаваше странна и съвсем мъчителна обвързаност към вятърните мелници, което го даряваше с житейска мощ и изобилен оптимизъм. Обожаваше специалността си на правист и работи като правист до последните си дни, радваше се да оказва помощ на хората и го правеше постоянно, когато е допустимо. Обичаше планината и туристическите преходи. Разказвал ми е по какъв начин като възпитаници са изнасяли литературно-музикални стратегии и със събраните пари са купували строителни материали, които носели на тил в Родопите, с цел да построят една от първите хижи там.
Другата му огромна обич, с изключение на планината, беше истината. Да охраняваш непрестанно истината, си е неблагодарно занятие и борбите с армията вятърни мелници са неизбежни. Работил е и като прокурор, и като арбитър преди 9 септември 1944 година, само че след изключително мнение по смъртна присъда и одобряване кандидатура на комунистически народен представител за Народното събрание е станало ясно, че пътищата за кариерното му израстване дефинитивно са пресечени, и става юрист. През 1945 година стартира да издава вестник „ Време “ в Пловдив като орган на Народно събрание „ Звено “, само че с цел да обезпечи средства за хартия, ипотекира жилището си на улица „ Велико Търново “. Точно след година, когато съумява да стабилизира изданието и почва да изплаща задълженията си, е подредено вестникът да бъде спрян като консервативен. Връща се към адвокатската си специалност, само че има неблагоразумието да пази в съда приятелите си николапетковисти. След няколко знакови каузи е заставен да напусне адвокатската гилдия и до 81-годишна възраст работи като юрист на разнообразни предприятия. Не помня да се е оплаквал от това, което работи. Напротив, постоянно е откривал неразорани територии на правото, където е можел да продължава води своите непрекъснати борби за истината. Специален интерес за него представляваше конфликтът сред държавните и кооперативни ползи и съответните проблеми бяха почтени за кино сериал.
Успоредно с юридическата си активност татко ми имаше и своите литературни занимания. Беше написал няколко пиеси. Подготвил бе и сюжет за филм по сборника от разкази „ Отсам и оттатък “ на Матвей Вълев, отдаден на емигрантската тематика. По това време избягваха да печатат този създател. Най-голяма известност доби неговата студия „ Кой умъртви Ботев? “, оповестена в списание „ Тракия “ и вестник „ Литературен конгрес “, в която за първи път се защитаваше тезата за същинските убийци на войводата. Не е мъчно да се забележи, че и в литературните си опити татко ми не е преставал да дири вятърни мелници.
⁎ ⁎ ⁎ ⁎
Сега пред вас е текстът, който Илия Стоилов е написал за идейния кръг (и партията) „ Звено “, от една страна, като съидейник, въпреки това, като правист, а от трета и не по-малко значима – като съвременник и участник в събитията. За задачата на своето изследване създателят грижливо е издирвал информация основно от междувоенния периодически щемпел, а и от този след 1944 година. Във времето, в което той работи, архивите на Министерство на вътрешните работи, Държавна сигурност, Българска комунистическа партия, Отечествен фронт, както и на партийните организации до 1944 година не бяха налични за откривателите. Стоилов обаче ревниво е следил историческите изявления по тематиката и както се вижда от приложената книгопис, той е познавал и се е съветвал с меродавните през 70-те и 80-те години научни писания, отдадени на партийнополитическото ни минало. Това му е дало съображение да каже още в увода, че историята на ПК (ПП) „ Звено “ в политическия живот на страната е показана не просто ненапълно, а прекомерно неопределено и по метод, в доста връзки изкривяващ/подменящ историческата истина. Преценката си Стоилов аргументира посредством своите персонални мемоари и я пази писмено посредством материали от издавания от него в. „ Време “ – Пловдив. Впрочем в неговото проучване за първи път се показва правдиво и безапелационно късата история на пловдивската организация на Политическа партия „ Звено “.
Преди началото
Откъс от книгата " Истини и неистини за национален съюз " Звено " в нашата политическа история "
В началото за мен тематиката беше прекомерно лимитирана и съответна по време и място – да се напише историята на пловдивската организация на политическата партия Народен съюз „ Звено “. Това е задача, която би могло елементарно и леко да се извърши, стига човек да се потруди и да стигне до архива на „ Звено “ в Пловдив и на другите политически, публични и културни организации.
Тъкмо тук бе първото усложнение и даже отчаяние, тъй като подобен списък съвсем не бе събиран и съхраняван. За да се добавят данните по известно събитие или даден факт, трябваше да се прибегне до жив вербален материал, което се оказа още по-трудно. Главните и съществени дейци бяха към този момент напуснали този божи свят, а по-младите, евентуално огорчени от неправилната и неточна информация или от неналичието на информация в нашето общество за същинската политическа, обществена, стопанска и реформистка активност на „ Звено “, отказваха да приказват, да търсят и да предават своите персонални архивни документи. Смятаха, че всичко, което би се направило, е към този момент доста закъсняло, напълно ненужно и никому непотребно.
Необходимо ли е да им се възразява? Нали всеки народ има своята история и живее с нея? Нали Пловдив също би трябвало да има и обогатява своята история, с която е живял, с която диша, живее и твори своето през днешния ден и на следващия ден?
Засега в историята на Пловдив Народно събрание „ Звено “ е „ бяло леке “. То би трябвало да се запълни и оцвети. Какъв цвят ще му прилегне, читателят самичък може да реши, откакто трансферира и последната страница на тази книга. Не е допустимо човек да одобри и разбере историята на пловдивската организация на „ Звено “, в случай че преди този момент не знае или съвсем не е осведомен за самото „ Звено “ – неговата история, идеология, стратегия и неговото присъединяване на два пъти в държавното ръководство на България. Така неизбежно стигаме до Деветнадесетомайския боен прелом. Щом има боен прелом, незабавно се натрапва мисълта за фашистки прелом, за фашистка организация, за фашистко ръководство. На българина политик това му е премного, с цел да го одобри изцяло уверено за себе си и да лепне неверния етикет на „ Звено “.
Като нужен императив се явява задължението да се прегледа и изясни за какво българската войска е напуснала казармите и е тръгнала да прави политика, като това не е нейна работа. Защо е тръгнала да реализира програмата на „ Звено “? Защо? Защо? Обяснимо е за какво би трябвало да се придвижим още по-назад в историята, с цел да спрем вниманието си върху ръководството на Народния блок от демократи, земеделци, националлиберали и радикали, както и на упадъка на парламентаризма у нас. След като получи националното доверие в изборите, държавното управление на четирите партии се оказа негодно и безсилно да се оправи с проблемите на стопанската рецесия, мизерията на националните маси, безработицата на интелектуалците и служащите. Не можа да спре кървавата свада сред българските македонци и да възвърне суверенитета на държавната власт върху Петричката територия, а Народното събрание му рухна от старческа отпадналост пред предстоящите и обещани промени за административно преустрояване на страната, ново обучение, трансформиране на земеделското произвеждане и основаване на промишленост за преправка на плодове и зеленчуци, търсене на непознати пазари за земеделската ни продукция, понижаване на безработицата...
На 19 май 1934 година в България се прави държавен прелом от Политическия кръг „ Звено “ и Военния съюз благодарение на армията
Четири години заседаваха народните представители, четири години не си затвориха устите си за празни приказки, като получаваха за речите си не- малко заплащане. Четири години няма нито един законодателен акт за стопанско превъзмогване и обществена правдивост. Четири години са отдадени на долни и користни пазарлъци сред ръководещите партии за повече министерски портфейли, а опозиционните водачи дебнат всеки миг, с цел да се намесят в разпрата... Само Националното придвижване на някогашния министър-председател от Демократическия сговор проф. Александър Цанков остана отвън играта. То искаше единствено за себе си цялата държавна власт на ръководство, а лидерът му се разгласи за единствения „ занаятчия “, който народът чака, с цел да може със „ мощна “, „ волева “ и „ креативна власт “ да сътвори „ ред и успокоение “ в страната и „ благополучие “ за всички обществени пластове. Хората от „ придвижването “ имаха съображение да желаят, даже да бъдат нахални и дръзки в претенциите си като сигурни утрешни управници на България. И други бяха почнали да мислят и премислят като тях националните бъднини. Затова видни личностни групи от разнообразни партии почнаха да гравитират към „ лидера “, а през последните общински избори през месец февруари 1934 година огромните градове бяха обсипани със сините бюлетини на националното придвижване. В Пловдив то получи най-вече гласове на гласоподавателите пред тези на Работническата партия, а в Бургас и Ямбол бе на второ място след партията на служащите. Настъпи бърза поляризация на политическите сили в страната, като центърът се опразваше за сметка на полюсите. На 20 май Националното придвижване насрочва своя първи конгрес събор в София, като едновременно щеше да се приказва тук-там като спортни стадиони и площади.
Комунистите и земеделците към този момент се вслушваха в далечния тътен на идващата черна фашистка тирания, заради което бързо и непринудено се сплотиха в обединен „ работническо-селски фронт “. Първата им задача бе освен да се даде отпор, само че и да се провали подготвяното събитие с излизане по улиците и площадите на столицата.
Народът ни се намираше в положение на нова революция. Този път ориста беше благосклонна към един народ, който непрестанно живее в политически безпорядък на кървави битки и вражди.
Увертюрата не се състоя!
Сутринта на 20 май по улиците се движеха единствено войнишки патрули, жителите си останаха по домовете, по радиото звучаха национални песни и маршове, а след тях следваше Манифестът към българския народ от новото държавно управление с министър-председател Кимон Георгиев.
Политическият кръг „ Звено “, преименуван след 9 септември 1944 година в Политическа партия „ Звено “, е феномен в политическия живот на страната ни. Макар и за немного дълъг интервал от време, той е играл забележителна, даже решителна роля във външнополитическото, обществено и публично развиване на българския народ, и то в тревожни и рискови дни. За него от дълго време към този момент можем да приказваме единствено в минало време. Ако въпреки всичко стане дума, днешният българин или нищо не знае, или ще си спомня за прочетеното някъде, че е бил „ монархофашистка партия “ и че комунистите са били преследвани и тероризирани. Един историк даже писа, че „ Звено “ е основал „ най-черната ера “ в нашата история. Така отричан от левите, кръгът „ Звено “ с не по-малка жлъч е освен отричан, само че и упрекван, че е „ довел на власт “ комунистите.
Обикновено за положителното не се загатва нищо, а се приказва за греховете, даже се приписват непознати, като да вземем за пример се сочат държавните управления на Военния съюз и на цар Борис след февруари 1935 година, защото много хора не знаят, че Политическият кръг „ Звено “ е управлявал единствено осем месеца – от 19 май 1934 до януари 1935 година. Не регистрира, че „ Звено “ и Военният съюз са две обособени и независими организации със свои цели, активност и минало, като единствено в даден миг са работили дружно. Поради историческа нужда в развиването и съществуването на българските партии Народният съюз „ Звено “ самичък приключи своята активност през месец февруари 1949 година и се вля в Отечествения фронт със своята членска маса и целия си веществен актив.
Тази е повода, заради която Народно събрание „ Звено “ не можа да се оправдае – не, той нямаше защо да се оправдава, а не можа да се отбрани от някои неоснователни и жестоко заинтересувани нападки, които останаха да съществуват в публичното пространство.
Бялото леке, което има в историята на нашите политически партии, ще би трябвало да се попълни от нашите учени, историци, социолози, народопсихолози, като се събере материал и се напише в детайли за активността и мястото в бурните партийни битки на Народно събрание „ Звено “, като и за ролята му в неспокойната орис на българския народ. Една история справедлива, правдива и почтена за времето, в което живеем.
Убеден съм, че тази книга би трябвало де се прочете от повече хора. Не съм историк и не бих могъл да настоявам до каква степен е нейният исторически принос, какъв брой би могла да бъде любопитна и забавна за взискателните исторически откриватели, откакто ръкописът е бил приключен в години, когато съвсем нищо не се пишеше по тематиката, а и огромна част от архивите на Министерство на вътрешните работи (вкл. ДС) и Българска комунистическа партия бяха недостъпни освен за интересуващите се от предишното, само че и за професионалните историци. Въпреки това мисля, че текстът има полезност, защото създателят е бил очевидец на значими събития и се е опитал откровено и искрено, доколкото е разрешавало времето, да изясни причинно-следствените връзки на съдбовните житейски земетресения. Важно е да знаем какво се ставало в близкото ни и далечно минало, с цел да се пристъпи към бъдещето най-малко с прочетени уроци. Още по-важно е да сме проумели за какво в огърлицата от случилите се събития те са избрали този фаталистичен и немилостив метод за навързване.
Не си фантазирам, че съм повода този ръкопис да се появи. Вярно е, че постоянно настоявах пред татко ми да напише това, което си спомня за „ Звено “, само че той сякаш все отлагаше „ за по-нататък “, с цел да го приключи едвам през 1988 година, малко преди да се пресели в един по-друг свят.
Спомням си, че още когато бях дете, татко ми бе приказвал за „ Звено “ като за някакъв мозъчен концерн от хора, обединени и стимулирани от концепцията да създадат положително за България. Да си призная, че това звучеше, от една страна, доста нереално, въпреки това – привлекателно, от трета – съвсем фантастика. Как ей по този начин, някакви си хора ще бъдат сплоти само от идея да правят положително за страната си? От какъвто ъгъл да го погледнеш, звучеше нереалистично. По това време от учебното заведение поназнайвахме социалистите – утописти, които изпреварили „ светлия комунизъм “, към който се бяхме устремили. Нищо чудно Сен-Симон, Шарл Фурие и Роберт Оуен да са били положителни хора и откровено да са желали да оказват помощ на обществото, с цел да има по-добър живот, само че техните хрумвания са си останали фантазия. Вероятно и комунизмът да е бил и да продължава да бъде фантазия за някои, без значение от вредите, които е нанесъл на човечеството. Нима хората към кръга „ Звено “ са били сходни неосъществени мечтатели? Точно такова определение за тях мъчно може да се срещне. Назовавали са ги какви ли не – реакционери, фашисти, безскрупулни кариеристи, превратаджии... В квалификациите за тях от много време се правени доста спекулации и се изговаряни несметно доста легенди и митове.
От ръкописа останах леко отчаян, тъй като бях очаквал повече персонални мемоари, случки, прекарвания. Сред звенарите е имало толкоз ерудирани, културни, забавни и ярки персони. Достатъчно е да споменем Димо Казасов, Васил Юруков, Асен Христофоров, Кимон Георгиев, проф. Петко Стайнов, Георги Кулишев, Дамян Велчев. Авторът явно си бе сложил по-други задания. Той бе желал да изясни за какво се е случил превратът през 1934 година и какво тъкмо са съумели да създадат звенарите в осемте месеца на ръководство, преди Царят да ги изиграе и да им отнеме ръководството. Останалата част от ръкописа е отдадена на основаването на Отечествения фронт, прерастването на кръга „ Звено “ в партия и взаимното ръководство с комунистите до себеразтурянето на организацията. Да си призная, в тази част не всичко ми харесва. Първоначално се питах по какъв начин може организация да се себеразтури под предлога, че към този момент съумяла да извърши програмата си? Другото, което ме притесняваше, е, че част от организациите в Отечествения фронт е нямало по какъв начин да не виждат, че служат за заслон и опрощение пред съдружниците на Съветския съюз, че у нас има действителна народна власт и ние непринудено сме избрали своя път. Нямало е по какъв начин да го кажат, тъй като този, който се е опитвал да го направи, е бил грубо наказван. Въпреки това остава горчилката на неизказаното и премълчаното, събрано в оправдателната присъда „ такива бяха времената “. Последният раздел на книгата споделя за изцяло непознатата в историографията пловдивска организация на „ Звено “ и за вестника, който е издавал в тези времена създателят, за неимоверните компликации, които е трябвало да преодолява, до момента в който най-после е бил заставен да спре отпечатването му. Обяснимо е, че моите прочувствени пристрастия са тъкмо към тази част освен за това, че в нея може да се открие повече автобиографичност.
Редно да се кажат няколко думи и за Илия Стоилов, което допускам би спомогнало за по-добро схващане на предлагания текст. В една от последните си книги развивах тезата, че всеки от нас носи нещо от Дон Кихот и в една или друга степен всички сме деца на Дон Кихот. Така бях избрал и заглавието. Едва след излизането на книгата ми осъзнах и осмислих, че тъкмо татко ми е едно от огромните деца на Дон Кихот. Той притежаваше странна и съвсем мъчителна обвързаност към вятърните мелници, което го даряваше с житейска мощ и изобилен оптимизъм. Обожаваше специалността си на правист и работи като правист до последните си дни, радваше се да оказва помощ на хората и го правеше постоянно, когато е допустимо. Обичаше планината и туристическите преходи. Разказвал ми е по какъв начин като възпитаници са изнасяли литературно-музикални стратегии и със събраните пари са купували строителни материали, които носели на тил в Родопите, с цел да построят една от първите хижи там.
Другата му огромна обич, с изключение на планината, беше истината. Да охраняваш непрестанно истината, си е неблагодарно занятие и борбите с армията вятърни мелници са неизбежни. Работил е и като прокурор, и като арбитър преди 9 септември 1944 година, само че след изключително мнение по смъртна присъда и одобряване кандидатура на комунистически народен представител за Народното събрание е станало ясно, че пътищата за кариерното му израстване дефинитивно са пресечени, и става юрист. През 1945 година стартира да издава вестник „ Време “ в Пловдив като орган на Народно събрание „ Звено “, само че с цел да обезпечи средства за хартия, ипотекира жилището си на улица „ Велико Търново “. Точно след година, когато съумява да стабилизира изданието и почва да изплаща задълженията си, е подредено вестникът да бъде спрян като консервативен. Връща се към адвокатската си специалност, само че има неблагоразумието да пази в съда приятелите си николапетковисти. След няколко знакови каузи е заставен да напусне адвокатската гилдия и до 81-годишна възраст работи като юрист на разнообразни предприятия. Не помня да се е оплаквал от това, което работи. Напротив, постоянно е откривал неразорани територии на правото, където е можел да продължава води своите непрекъснати борби за истината. Специален интерес за него представляваше конфликтът сред държавните и кооперативни ползи и съответните проблеми бяха почтени за кино сериал.
Успоредно с юридическата си активност татко ми имаше и своите литературни занимания. Беше написал няколко пиеси. Подготвил бе и сюжет за филм по сборника от разкази „ Отсам и оттатък “ на Матвей Вълев, отдаден на емигрантската тематика. По това време избягваха да печатат този създател. Най-голяма известност доби неговата студия „ Кой умъртви Ботев? “, оповестена в списание „ Тракия “ и вестник „ Литературен конгрес “, в която за първи път се защитаваше тезата за същинските убийци на войводата. Не е мъчно да се забележи, че и в литературните си опити татко ми не е преставал да дири вятърни мелници.
⁎ ⁎ ⁎ ⁎
Сега пред вас е текстът, който Илия Стоилов е написал за идейния кръг (и партията) „ Звено “, от една страна, като съидейник, въпреки това, като правист, а от трета и не по-малко значима – като съвременник и участник в събитията. За задачата на своето изследване създателят грижливо е издирвал информация основно от междувоенния периодически щемпел, а и от този след 1944 година. Във времето, в което той работи, архивите на Министерство на вътрешните работи, Държавна сигурност, Българска комунистическа партия, Отечествен фронт, както и на партийните организации до 1944 година не бяха налични за откривателите. Стоилов обаче ревниво е следил историческите изявления по тематиката и както се вижда от приложената книгопис, той е познавал и се е съветвал с меродавните през 70-те и 80-те години научни писания, отдадени на партийнополитическото ни минало. Това му е дало съображение да каже още в увода, че историята на ПК (ПП) „ Звено “ в политическия живот на страната е показана не просто ненапълно, а прекомерно неопределено и по метод, в доста връзки изкривяващ/подменящ историческата истина. Преценката си Стоилов аргументира посредством своите персонални мемоари и я пази писмено посредством материали от издавания от него в. „ Време “ – Пловдив. Впрочем в неговото проучване за първи път се показва правдиво и безапелационно късата история на пловдивската организация на Политическа партия „ Звено “.
Преди началото
Откъс от книгата " Истини и неистини за национален съюз " Звено " в нашата политическа история "
В началото за мен тематиката беше прекомерно лимитирана и съответна по време и място – да се напише историята на пловдивската организация на политическата партия Народен съюз „ Звено “. Това е задача, която би могло елементарно и леко да се извърши, стига човек да се потруди и да стигне до архива на „ Звено “ в Пловдив и на другите политически, публични и културни организации.
Тъкмо тук бе първото усложнение и даже отчаяние, тъй като подобен списък съвсем не бе събиран и съхраняван. За да се добавят данните по известно събитие или даден факт, трябваше да се прибегне до жив вербален материал, което се оказа още по-трудно. Главните и съществени дейци бяха към този момент напуснали този божи свят, а по-младите, евентуално огорчени от неправилната и неточна информация или от неналичието на информация в нашето общество за същинската политическа, обществена, стопанска и реформистка активност на „ Звено “, отказваха да приказват, да търсят и да предават своите персонални архивни документи. Смятаха, че всичко, което би се направило, е към този момент доста закъсняло, напълно ненужно и никому непотребно.
Необходимо ли е да им се възразява? Нали всеки народ има своята история и живее с нея? Нали Пловдив също би трябвало да има и обогатява своята история, с която е живял, с която диша, живее и твори своето през днешния ден и на следващия ден?
Засега в историята на Пловдив Народно събрание „ Звено “ е „ бяло леке “. То би трябвало да се запълни и оцвети. Какъв цвят ще му прилегне, читателят самичък може да реши, откакто трансферира и последната страница на тази книга. Не е допустимо човек да одобри и разбере историята на пловдивската организация на „ Звено “, в случай че преди този момент не знае или съвсем не е осведомен за самото „ Звено “ – неговата история, идеология, стратегия и неговото присъединяване на два пъти в държавното ръководство на България. Така неизбежно стигаме до Деветнадесетомайския боен прелом. Щом има боен прелом, незабавно се натрапва мисълта за фашистки прелом, за фашистка организация, за фашистко ръководство. На българина политик това му е премного, с цел да го одобри изцяло уверено за себе си и да лепне неверния етикет на „ Звено “.
Като нужен императив се явява задължението да се прегледа и изясни за какво българската войска е напуснала казармите и е тръгнала да прави политика, като това не е нейна работа. Защо е тръгнала да реализира програмата на „ Звено “? Защо? Защо? Обяснимо е за какво би трябвало да се придвижим още по-назад в историята, с цел да спрем вниманието си върху ръководството на Народния блок от демократи, земеделци, националлиберали и радикали, както и на упадъка на парламентаризма у нас. След като получи националното доверие в изборите, държавното управление на четирите партии се оказа негодно и безсилно да се оправи с проблемите на стопанската рецесия, мизерията на националните маси, безработицата на интелектуалците и служащите. Не можа да спре кървавата свада сред българските македонци и да възвърне суверенитета на държавната власт върху Петричката територия, а Народното събрание му рухна от старческа отпадналост пред предстоящите и обещани промени за административно преустрояване на страната, ново обучение, трансформиране на земеделското произвеждане и основаване на промишленост за преправка на плодове и зеленчуци, търсене на непознати пазари за земеделската ни продукция, понижаване на безработицата...
На 19 май 1934 година в България се прави държавен прелом от Политическия кръг „ Звено “ и Военния съюз благодарение на армията
Четири години заседаваха народните представители, четири години не си затвориха устите си за празни приказки, като получаваха за речите си не- малко заплащане. Четири години няма нито един законодателен акт за стопанско превъзмогване и обществена правдивост. Четири години са отдадени на долни и користни пазарлъци сред ръководещите партии за повече министерски портфейли, а опозиционните водачи дебнат всеки миг, с цел да се намесят в разпрата... Само Националното придвижване на някогашния министър-председател от Демократическия сговор проф. Александър Цанков остана отвън играта. То искаше единствено за себе си цялата държавна власт на ръководство, а лидерът му се разгласи за единствения „ занаятчия “, който народът чака, с цел да може със „ мощна “, „ волева “ и „ креативна власт “ да сътвори „ ред и успокоение “ в страната и „ благополучие “ за всички обществени пластове. Хората от „ придвижването “ имаха съображение да желаят, даже да бъдат нахални и дръзки в претенциите си като сигурни утрешни управници на България. И други бяха почнали да мислят и премислят като тях националните бъднини. Затова видни личностни групи от разнообразни партии почнаха да гравитират към „ лидера “, а през последните общински избори през месец февруари 1934 година огромните градове бяха обсипани със сините бюлетини на националното придвижване. В Пловдив то получи най-вече гласове на гласоподавателите пред тези на Работническата партия, а в Бургас и Ямбол бе на второ място след партията на служащите. Настъпи бърза поляризация на политическите сили в страната, като центърът се опразваше за сметка на полюсите. На 20 май Националното придвижване насрочва своя първи конгрес събор в София, като едновременно щеше да се приказва тук-там като спортни стадиони и площади.
Комунистите и земеделците към този момент се вслушваха в далечния тътен на идващата черна фашистка тирания, заради което бързо и непринудено се сплотиха в обединен „ работническо-селски фронт “. Първата им задача бе освен да се даде отпор, само че и да се провали подготвяното събитие с излизане по улиците и площадите на столицата.
Народът ни се намираше в положение на нова революция. Този път ориста беше благосклонна към един народ, който непрестанно живее в политически безпорядък на кървави битки и вражди.
Увертюрата не се състоя!
Сутринта на 20 май по улиците се движеха единствено войнишки патрули, жителите си останаха по домовете, по радиото звучаха национални песни и маршове, а след тях следваше Манифестът към българския народ от новото държавно управление с министър-председател Кимон Георгиев.
Политическият кръг „ Звено “, преименуван след 9 септември 1944 година в Политическа партия „ Звено “, е феномен в политическия живот на страната ни. Макар и за немного дълъг интервал от време, той е играл забележителна, даже решителна роля във външнополитическото, обществено и публично развиване на българския народ, и то в тревожни и рискови дни. За него от дълго време към този момент можем да приказваме единствено в минало време. Ако въпреки всичко стане дума, днешният българин или нищо не знае, или ще си спомня за прочетеното някъде, че е бил „ монархофашистка партия “ и че комунистите са били преследвани и тероризирани. Един историк даже писа, че „ Звено “ е основал „ най-черната ера “ в нашата история. Така отричан от левите, кръгът „ Звено “ с не по-малка жлъч е освен отричан, само че и упрекван, че е „ довел на власт “ комунистите.
Обикновено за положителното не се загатва нищо, а се приказва за греховете, даже се приписват непознати, като да вземем за пример се сочат държавните управления на Военния съюз и на цар Борис след февруари 1935 година, защото много хора не знаят, че Политическият кръг „ Звено “ е управлявал единствено осем месеца – от 19 май 1934 до януари 1935 година. Не регистрира, че „ Звено “ и Военният съюз са две обособени и независими организации със свои цели, активност и минало, като единствено в даден миг са работили дружно. Поради историческа нужда в развиването и съществуването на българските партии Народният съюз „ Звено “ самичък приключи своята активност през месец февруари 1949 година и се вля в Отечествения фронт със своята членска маса и целия си веществен актив.
Тази е повода, заради която Народно събрание „ Звено “ не можа да се оправдае – не, той нямаше защо да се оправдава, а не можа да се отбрани от някои неоснователни и жестоко заинтересувани нападки, които останаха да съществуват в публичното пространство.
Бялото леке, което има в историята на нашите политически партии, ще би трябвало да се попълни от нашите учени, историци, социолози, народопсихолози, като се събере материал и се напише в детайли за активността и мястото в бурните партийни битки на Народно събрание „ Звено “, като и за ролята му в неспокойната орис на българския народ. Една история справедлива, правдива и почтена за времето, в което живеем.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ