С Николай Хайтов по света
За двутомника му „ По света. Неиздадени пътеписи “ (том 1, 2020; том 2, 2022)
Докато две-три години светът си „ събуваше “ страховете и караконджулите около натрапените вируси, пандемии, изолации, изключителни положения и какво ли не, два сборника на Николай Хайтов „ По Света. Неиздадени пътеписи “ се появиха на бял свят – том 1 през 2020, том 2 през 2022-а. Дължим го на Фондация „ Памет “ на Здравец Хайтов, както и на Любка Захариева, редактор и събирател на текстовете, един от съкровено околните другари на писателя десетилетия от живота му. Тези пътеписни книги са, наблягам, ГОЛЯМОТО СЪБИТИЕ В ЛИТЕРАТУРАТА НИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ТРИ ГОДИНИ!
За страдание, заради ред условия и дребния тираж томовете не са притежание на необятна читателска публика. Нещо като „ написано за малко на брой “, въпреки че да се каже за Николай Хайтов, че е „ за малко на брой “, т.е. единствено за „ определени “, за „ отдадени “, не е напълно тъкмо. Той е публицист за мнозина, за хора от всички „ касти и управляващи “ – от изтънчения естет и интелектуалеца до елементарния човек. Писател национален. И макар че в тази ситуация двутомникът е отишъл до малко на брой, то, бихме споделили, по-добре до малко на брой, в сравнение с без него. Защото даже в дребен тираж пътеписите на Николай Хайтов са към този момент книжовен факт, първопроходство, що се отнася до неиздаденото от писателя, напряко лукс за феновете на първокласното четиво, и по-специално – на сладкодумието Николай-Хайтово.
* * *
Том 1 е събран и спретнат от Николай Хайтов. Има и „ Предговор “ от него, в който обобщава, че своите пътувания по света той е осъществил в интервала от 1950 до 1989 година. Равносметката му за тези близо четири десетилетия е – „ към 45 на брой пътувания в чужбина, в над 30 страни “. Би могло да се каже, че написаното в предговора е нещо като наследство, което е трябвало и би трябвало да осъществим, каквото и да ни коства това. Пояснявайки до каква степен е стигнал с пътните си бележки, писателят прибавя:
„ Eдна част от тях открих време да трансформира в книги, както стана с пътуването ми до Перу, до Атон, Египет и Нигерия, събрани неотдавнав един том – „ Пътуване по света “ (става дума за сборника „ По света. Африка, Перу, Света гора “, публикуван през 1999 година – бел. Е. А.).
Това – добре. Но какво да върша с необработените в книга пътни бележки от Мексико, Испания, Англия, Южна Америка, Гърция, Турция, Черна гора и така нататък, наброяващи над хиляда машинописни страници, които няма да мога да трансформира в книги, заради неприятно разчетеното ми време, което се оказа най-после доста по-късичко, в сравнение с чаках. Тъй или инак не ми се желае да ги оставя непубликувани, въпреки в суровата им форма, тъй като те съставляват един преглед върху Света, който ни дава опция да открием и нашата дребна България. Съдържат се в тези „ бележки “ доста възторзи, рояци от дребни или огромни изненади, открития, мотиви за размишления и изводи, по-важни или дребни, вълнуващи индивида безконечни въпроси. Ако тези мои пътни бележки си останат в архива, ще имам възприятието, че съм обрекъл на безконечна тюрма скокливи очевидци на претърпяното време.
Така породи у мен решението да прогласявам, въпреки и художествено непълноценни, моите пътни бележки „ По Света “ с подсъзнателното възприятие, че те ще намерят своите читатели, а за мнозина могат да бъдат и прекомерно потребни със заложените в тях хрумвания, облици или даже единствено подсещания “ (том 1, с. 15).
Бяхме другари в последните осем години от живота му. Знам какво включваше „ неприятно разчетеното му време “ – включваше председателството на Съюза на българските писатели от 1994-а до 1999-а в това число. Защо се бе захванал с тая работа, ще попитате. За да избави Съюз на българските писатели от пропастта, към която го тикаха нови литературни „ месии “ и некадърници. Съхраняването на писателската институция за него тогава бе част от борбата му за България. А след това... После... Когато видя какво се случва, откакто отхвърли да трансформира устава, с цел да остане трети мандат ръководител... Когато мнозина от тези, с които бе работил и на които вярваше, го предадоха, без да ги е еня, че е болен... Тогава точно, прогледнал за измяната, си направи горчивите заключения... В изявлението „ Това си беше опит за прелом “ за вестник „ Български публицист “ от 14 ноември 2001 показа, че е бил подсторен да одобри председателството на Съюза, по думите му, „...за да го извадя от батака и с цел да изгубя шест златни годинки от живота си. Бог да ги елементарни “ (вж.: Сб. „ Троянските коне в България “, Книга втора, 2002, с. 379). Всичко това се случваше в разгара на левкемията му, която на 30 юни 2002 година и го обори.
* * *
Когато подхождаме към двутомника „ По света. Неиздадени пътеписи “, дано на първо място отговорим на въпросите: за какво Николай Хайтов избира публицистиката, както и пътеписа, пред описа, откакто таман „ Диви разкази “ (1967) му носят голямата популярност, и за какво придава на пътеписа толкоз огромно значение, че желае да издаде пътните си бележки за страните, които е посетил, даже в занемарен тип, подготвяйки ги за щемпел малко преди гибелта си, когато най-вече ценеше своето време на земята.
Публицистиката той предпочиташе, тъй като най подхожда на темпераментния му темперамент. Чувала съм го не един път и дваж да споделя, че е „ нещо като пожарникар “ и когато обществото гори, избира да гаси огъня и по-късно да мисли за другото. Тъй и сподели в изявлението „ Националист – това естественото ми агрегатно положение “ за вестник „ 24 часа “ от 5-6 декември 1992:
„...когато земята под краката ти гори, по е обикновено да стъпчеш огъня с каквото намериш, вместо да измисляш добродетелни герои и остроумни есета. Героите и есетата са за предпочитане, само че аз падам малко пожарникар, въпреки да съм се убедил, че нашите български, „ пожари “ са неугасими “ (вж.: Сб. „ Троянските коне в България “, Книга първа, с. 114)
А какъв брой пожари за гасене имаше по това време у нас, какъв брой пожари!...
Пътеписът го привличаше поради свободата, която дава при писането, поради това, че не задължава да се подчиняваш на сюжети, да се увличаш след облици, а даже разрешава да вмъкваш в него всичко, което ей така те осени, както в своя „ Предговор “ го е обозначил – всяко „ скимване, щастлива асоциация, инцидентно кацнала на перото концепция и така нататък “. И най-главното, тъй като пътеписът му даваше опция да види СВОЯТА БЪЛГАРИЯ с други очи, от друга позиция, да я изследва и разбере от друг ъгъл, да я обикне по нов метод, от близко и отдалече, и да усети дълбината й. Нейната. Но и своята. Защото от близко обичаш забележимото, а от надалеч – това, което не с очи виждаш, а със сърце и с цялата необозримост на това, което си.
* * *
Любка Захариева подхваща и сбъдва огромното предпочитание на писателя пътните му бележки да видят бял свят и, от своя страна, не просто издава квалифицирания от него том 1 на „ По света. Неиздадени пътеписи “, само че и сама търси, подрежда и приготвя за щемпел том 2. В уводните си думи към двутомника, онасловени „ За пътеписите на Николай Хайтов и за още нещо... “, тя, като човек, докоснал се до множеството от ръкописите, бидейки пръв техен четец и редактор, показва хронологично и допустимо най-изчерпателно появяването на неговите сборници с пътни бележки през годините паралелно с раждането на негови хрумвания и планове, свързани с тях, приключени и незавършени. Картината е цялостна. Първата пътеписна книга на Николай Хайтов излиза през далечната 1975 година: „ Перуански мемоари “. В дневников откъс от 18 април 1975 година научаваме за предпочитание на писателя да издаде алманах с микропътеписи под заглавие „ На село “ (посочени са и съответни теми). От 23 септември 1979 година датира в дневника му концепцията за алманах с пътеписи под условното заглавие „ По света “, който да бъде квалифициран и публикуван в бъдеще. На 22 ноември същата година е закрепена концепция за книга, обвързвана с пътуването на писателя до Мексико. Тъй и заковава в дневника си писателят: „ Мексикански мемоари “ – би трябвало да се пишат! “. През 1987-а са издадени „ Светогорски мемоари “, а през идната 1988 година – „ Африкански мемоари “. Към 1990-а е напреднала работата и по пътеписни сборници под заглавия „ Из България “ и „ Родопски пътеписи “. През 1999 година излиза и сборникът „ По света. Африка, Перу, Света гора “, а през 2002-а писателят към този момент е подготвил том 1 на двутомника „ По света “ с необработени пътни бележки (видно от неговия „ Предговор “).
Жалко, че не му остана време да довърши набелязаното. Но и това, което ни е оставил, подредено или разбъркано из дневници и ръкописи, само че въпреки всичко „ систематизирано “ под формата на хрумвания или „ планове “ за бъдещи издания, си заслужава!
Да благодарим на Любка Захариева, че освен прави всичко, което е по силите й, с цел да остане жива паметта за Николай Хайтов у българите през днешния ден и в бъдеще; че освен разсънва апетита и любознанието ни към неговите издадени в „ По света. Неиздадени пътеписи “, само че и дава насоки на бъдещите запалянковци по какъв начин да издирят останалите непубликувани пътни бележки, визирайки дневниците на писателя и своите срещи-разговори с него или следвайки дирите на това, което ни е оставил и завещал като списък, разбъркано – по силата на събитията – на разнообразни места, само че допустимо да бъде издирено. Защото научно-изследователската работа над Николай-Хайтовите пътеписни книги занапред ще се разпростира. Пътеписецът Николай Хайтов чака своите бъдещи откриватели.
Като виждам обаче какво се случва със актуалното ни общество, и в частност със актуалния българин, се запитвам: дали ще пристигна в действителност времето, когато предстоящ надъхан откривател или припрян поддръжник на писателя ще намери всичко, написано от него за пътуванията му по света – издадено и неиздадено, и със съответните разяснения, бележки, мнения и пояснения ще ги събере в многотомно издание. Дали, дали ще пристигна времето на събудения български народ, който ще има нужда от словото на Николай Хайтов, с цел да се самопознае още веднъж. Защото към този момент народът български очевидно е приспан в страховете си, провиснал в сладката сънливост на консуматорството и подправените чудеса и не му е до самопознание и саморазвитие. Но дали ще се разсъни или не – уповавам се да се разсъни! – ние сме длъжни да създадем кой каквото може, с цел да оставим жива паметта българска. А там – каквото пристигна... Срамно ще е да сме могли да създадем нещо за Николай Хайтов и да не сме го създали. Срамно ще е да сме имали неговото мощно слово и да сме го укрили по папки и чекмеджета, както е срамно да имаме величие, а да го държим под скрина! Защото, казано е: „ Не може се укри град, който стои точно на планина. Нито възпламенят величие и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички “ (Матей 5:14-15).
А какви неподозирани благосъстояния крие архивът на писателя, които занапред ще се откриват! Завиждам на бъдещите читатели и се надявам да бъда един от тях!
Словото на Николай Хайтов е величие! И то би трябвало да свети на всички! Независимо от оценките и дейностите през днешния ден и всеки път против писателя от страна на ония, които не обичат светлината и желаят да я потулят. Те не него не обичат, а светлината.
* * *
Интересно е да се види по какъв начин двутомникът „ По света. Неиздадени пътеписи “ (том 1, 2020; том 2, 2022) се вписва в поредицата подготвяни от писателя в края на живота му книги – с цел да не останат пътните му бележки, съгласно както споделя, „ обречени навечна тюрма “ в архива му.
Спомням си, беше питал лекарите какъв брой време му остава, с цел да подреди дилемите си по приоритет – какво на първо време да издаде, какво – по-нататък... Не съумя да осъществя всичко, което бе наумил даже първоначално. Смъртта го изпревари. Но той до последно не се съобщи. Без да губи хладнокръвие на духа, невъзмутимо и поредно приготвяше бъдещите си книги и съжаляваше не за това, че си отива, а за това, че не ще успее да свърши всичко, което желае да свърши.
Първо, напролет на 2002 година, преиздаде книга със значима за него тематика – очевидно най-значимата, откакто беше преди всичко: „ Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически документи и свидетелства “. С нескриваното пред мен оскърбление: „ От толкоз писане за гроба на Левски не ми остана време да напиша книга за живия Левски. А виждаш по какъв начин изопачават облика му всякакви шмекери... И доста скърбя... “. (Имаше поради Радой Ралин и киноромана му „ Аз съм Левски “ от 1994 година.) При всички случаи, това нямаше да е разказ за Левски. Щеше да е по-скоро етюд или животоописание на Апостола, което бе в стила и в манталитета му на публицист. Нещо като книгата му „ Капитан Петко Войвода “ (1974). С документите, със свидетелствата, със спомените на близки, другари, съратници, очевидци... Романизираните биографии не бяха по усета му. Още повече, че това щеше да е биографията на Апостолана България! Представяте ли си Николай Хайтов – и напарфюмирано по женски, дълго-предълго изложение за живота на Левски? Умонепостижимо! Който го позволява очевидно не познава нито творчеството му, нито самия него.
(Впрочем... Последният му подпис за мен е таман в книгата за гроба на Левски: „ На Елена Алекова – моята богатства вяра в родната лирика – с любов! “. Следва автограф. И датата – 2 май 2002 година, София.)
После пристигнаха двата сборника „ Троянските коне в България “ – Книга първа. Публицистика (1989-1999); Книга втора. Публицистика (1999-2002), със събрани публикации, изявленията, есета, мнения и слова по разнообразни мотиви и събития, само че подчинени на една-единствена тематика – отбрана на българщината и в името на България и българите. Последната му борба за България. С молбата му да съкратя в подготвяния ръкопис на Книга втора неща, които се повтарят (повтаряха се не едно към едно, несъмнено!), доколкото текстовете били предопределени за разнообразни издания и разнообразни аудитории, така че от време на време проблемите и въпросите на публицистите се припокривали. Естествено, че отхвърлих да редуцирам каквото и да е от към този момент оповестеното. Но той настоя, като даже натърти, че не би издал книгата, в случай че не съкратя текстовете. Двукнижието „ Троянските коне в България “ излезе през есента на 2002 година, няколко месеца след гибелта му. Надявам се след време да се появи издател, патриотичен и лоялен на литературата, който би наново разгласил „ Троянските коне в България “, само че без съкращенията.
Дойде на бял свят, само че към този момент през 2003 година, т.е. година след гибелта му, също подготвяна в неговото последно време автобиографична книга – „ През решето и сито. Животоописание “. С подхвърлените му един път думи, че е писал в нея и за общи другари, и за мен. Но когато книгата излезе под редакторството на Жени Божилова, уви, нищо такова не открих. Надявам се това да е останало в по-късни мемоари, които също чакат своя издател във времето нататък. Кой не би желал да прочете думи за свои другари и за себе си, написани от подобен исполин на Духа!
И тук към този момент идват книгите с пътеписите! Не знаех, че е подготвял и такива. Не ми е за тях споделял. Но е събирал нахвърляните си пътни бележки. И са си чакали реда. Само че – недочакали, до момента в който бе жив. И не щеш ли дочакаха! Двадесет години, откакто даже самият той е подготвил една от тях! С изяснителен „ Предговор “ от него, както се поставя.
* * *
За обсега и тематиките на пътеписите Николай-Хайтови, що се отнася до двутомника, можем да съдим даже единствено по заглавията на обособените текстове: в том 1 – „ Бегом през Сирия и Ливан “, „ Впечатления от Съветския съюз “, „ Пътуване из Югославия “, „ Финландия с допиране до Дания “, „ Кратко пътешестване до Цариград “, „ На монголска вълна “, „ С делегация в Германска демократична република “, „ Бележки от пътешестване в Гърция “, „ Какво става в Швеция “, „ Разходка из Кипър “, „ До Висбаден с „ Козият рог “, „ В Германска федерална република за обмяна на опит “, „ На един мирис до Бразилия, Аржентина и Уругвай “, „ Впечатления от Либия “ и други; в том 2 – „ В страната на кибуците “ (Израел), „ Да забележим какво става с Добрата Стара Англия “, „ Впечатления от Румъния “, „ Виенски срещи, виенски нрави “, „ В Испания със заръката да хвана испанска муха “, „ Впечатления от Турция на път за митичната Троя “, „ Мексикански мемоари “ (първоначален вариант) и други.
Всичко е в „ необработен тип “, повече загатнато, „ на едро “, с други думи, т.е. неговите – пред Любка Захариева: „ от майка родени “ както са “ (1990) или „ в своята първозачатъчна форма, както са написани неподготвено, само че по тази причина пък непринудено, до момента в който усещанията ми от пътуването са били горещи “ (1991). И в същото време – рояк предстоящи и непредвидени асоциации, наблюдения (бродещите претекстове за „ сандвичовата цивилизация “ да вземем за пример, изместила тогавашните гостилнички, или за „ огражданяването “ на селянина и съзнанието), закачливи вметки, удивления, невероятности, чисто хайтовски мъдрости и обрати на речта... Въобще читателският ни апетит за свежо, същинско, неподправено и чудно слово ще бъде до дъно удовлетворен и кондензиран с това, което ще прочетем в двутомника с пътеписи.
Как самият Николай Хайтов прави оценка своите мемоари, в които нахвърля видяното, до момента в който е още на път? Важно е да се знае това, тъй като в действителност записките остават и са оповестени във типа, в който са написани – „ от натура “. В „ Бегом през Сирия и Ливан “ четем „ Едно отклоняване към пътеписите “:
„ Каква книга може да се получи от сходни на тия мемоари? Пътеписна – надали. Много са повърхностни, с цел да бъде същински пътеписна. Това може да бъде една мозайка от усещания, импресии, в есеистична форма, която да съдържа мислите и асоциациите, подбудени от прикосновението с един нов свят, една нова страна. Това е също един от методите за откриването на дадена страна “ (том 1, с. 70).
Бих допълнила единствено, че таман това е лично пътеписът – „ мозайка от усещания, импресии “,взрив от мисли и асоциации, хрумки и неочаквани прозрения за едно и друго, зародили при срещата с новото, зареждащи словото с хубост и обаяние. А всичко останало – потъването в историята, в делника или в мистиката и мистерията на дадена страна, до която пасажерът се допира, е вторичното, това, което придава на усещанията целокупност, цялост и ги трансформира в знание.
Познание за Перу, Света Гора и Африка ни дават пътеписните му книги „ Перуански мемоари “ (1975), „ Светогорски мемоари “ (1987) и „ Африкански мемоари “ (1988). Подобен е бил и ръкописът, който Николай Хайтов е подготвял в последните си години, за своето пътешестване до Мексико (Любка Захариева ни твърди, че подобен повсеместен ръкопис – от двеста машинописни страници – съществува, само че към този момент се води за липсващ!). Вероятно писателят е желал да наподобяват по този начин пътните му бележки и за другите посетени страни, събрани в двутомника „ По света. Неиздадени пътеписи “. Но заради неналичието на време в края на живота му тези текстове остават в достоверния им тип – на първични, непосредствени мемоари, нахвърляни, до момента в който трае самото пътешестване. Това точно в тях е очарователното, тъй като по този начин е реализирана зашеметяваща мощ на въздействието – все едно всичко се случва в този момент, пред очите ни... Същото, което усещаме, до момента в който четем невероятните му „ Диви разкази “...
Има една картина в пътеписа „ Впечатления от Турция, на път за митичната Троя “ да вземем за пример, която мощно припомня за това, което Гатю от описа „ Дърво без корен “ споделя за своята градинка на село. Докато пътуват от Ефес към гроба на Дева Мария, писателят рисува видяното (каква бдителност единствено!...), както той умее, никой различен:
„ Пътят – по заоблени невисоки баирчета и баирчини – води до гроба на Дева Мария. А от ляво и дясно – буренак, елементарен и дори остър, само че ужасно разнороден и пъстър. Всяко храстцче със личен цвят от яснозелено до ръждивозелено, тук-там жълтото грее на петна или на линии, или е поръсено. И всеки шубрак издава аромати, та се леят из планината миризмите храстови като река. Зашеметителна за глава приятна миризма. Пак си мисля – единствено за пчели! Да пият, да пият, да се не напият на мед и нектар. На това от горната страна, тоя пъстър храсталак – препълнен със славеи. Бре че славеи! Като запели, та се не запомнили. Кънти небето от сладките им песни. Ако не беше тая опустяла „ шкода “ с хъркането си да заглушава тия песни, насладата нямаше да има край “ (том 2, с. 186).
Свободата на непосредствените мемоари разреша на писателя да фиксира непрестанни паралели сред непознатото и нашето, сред една и друга посетена страна, че и трета... – пътем, едвам ги означи, с цел да ги развие по-нататък, само че уви – не намерил време за това... Тъй да вземем за пример в пътеписа „ Пътуване из Югославия (през Македония и Черна гора до Адриатика) “ фиксира:
„ Охрид може би има нещо с АХРИДОС? И е доста допустимо. И двете са от гръцки генезис. Ахридос се назовава Ахъчелебийската, Смолянската област. Това би трябвало да се ревизира! “ (том 2, 100).
Подробности, които никой различен не би забелязал, само че прихванати от всевиждащото и остро Николай-Хайтово оченце, както е в пътеписа „ Да забележим какво става в Добрата Стара Англия “:
„ И въпреки всичко, малко скучновато е, че няма изненади в британския пейзаж. Не е като в Родопите, зад всяка баирчина нови изгледи, непредвидени гледки; зад всеки камък потулени я долчинка, я вада (макар и каптирана) “(том 2, с. 56).
И по-нататък, до момента в който следи добре поддържаното, някак непоклатимо гробище на Торнтън, Йоркшър, родния град на Шарлот Бронте:
„ Чудно гробище! Като мислех за нашите тревясали, буренясали „ турски гробища “, с прогнили дървени кръстове – жалост ми стана за мъртвите и изключително за живите наши българи, които нямат капка историческо възприятие, пиетет към прадедите. Нямаме го това възприятие и към страната, и към племето, и към нацията, и към историята. Няма го!!! “ (том 2, с. 63).
Откъде потегля – до каква степен стига! Невероятно...
И още... Отпратки към предишното в съприкоснов с сегашното. Неочаквани заключения. Понякога – смразяващи... В пътеписа „ Гърция през днешния ден – „ демократия “ или „ паракратия “ (Атина, Елевзин, Коринт, Мегара, Мистра и крайната цел – Спарта) “ да вземем за пример четем:
„ Спарта не остави нищо на света с изключение на злокобния спомен за своята военна тирания и, в последна сметка, безцелна и безсмислена както за самите спартанци, по този начин и за поколенията, за човечеството, тъй като спартанците не дадоха на човечеството нищо. А изкуството, което атиняните завещаха на човечеството, и в този момент дава своите плодове. То е маята на нашата модерна цивилизация “ (том 2, с. 218).
Какво ли не? Всичко! И най-много – обичаните негови тематики (екологията, езикът, писателството, силата на поезията, величието на индивида, успяващ да трансформира даже пустинята и голата канара в градина). През очите на грижовния собственик, на писателя алтруист и патриот и най-сетне – на индивида, изпълнен с паники и очаквания за бъдещето на света и на човечеството.
Не мога да пропусна невероятния му възпев на поезията в пътеписа „ Впечатления от Турция, на път за митичната Троя “. Възпев? Грешка! То е ода. То е апотеоз...
„...Троя е тъпо грамадище, към десетина декара, само че това грамадище е сътворило посредством силата на поезията цялостен един голям и неумиращ свят. Има доста по-големи отломки – и величествени храмове, и мраморни чудеса – по-нататък към Милет и Ефес, само че най-вече туристи се стичат тука, освен това тъпо грамадище по отношение на тях, наречено ТРОЯ , тъй като то е най-живо! Защото до него се е докоснала с магическата си пръчка п о е з и я т а , постоянно младата, постоянно живата, постоянно вълнуващата... Защото поезията, както нищо друго на света, има способността да пази своите герои постоянно живи, да ги прави като богове – безсмъртни! “ (том 2, с. 170).
Никога стихотворец не е приказвал така за поезията, за нейната живителна и възкресителна мощ:
„ Грандиозните здрави мраморни блокове и скални парчета от гранит са натъркаляни по земята очупени и полуизчезнали и, речи го, не съществуват, а благите неистини на Омир (милите очарователни неистини на гениалния поет) са все по този начин прясно живи и вълнуващи, както преди две-три хиляди години, когато са били за първи път изречени... тъй като поезията, изкуството са постоянно млади и неумиращи. Защото са божествени и безсмъртни! “ (том 2, с. 171).
Заковал го е. Няма какво повече да се добави!
И всички жалки подозрения по отношение на нужността или ненужността на поезията в днешното ни време изчезват! Поезията може и да не е нужна на днешното ни време. Но е нужна на безконечното време, в което човечеството живее и съществува индивидът.
* * *
И над всичко и всички – БЪЛГАРИЯ! Темата на тематиките в творчеството на Николай Хайтов. Дори тук не става дума за паралели по линия на прилики и разминавания. Не става дума и за носталгия или бегли мемоари. Става дума за незримо наличие, по-точно за благоухание на България, което всеки ред на Николай Хайтов излъчва. България, каквато той я носи в сърцето си, каквато я знае, мечтае, обича, гради за бъдещето.
Така е при огромните писатели. Те вграждат Родината във всеки своя дума, във всеки облик, във всяка мисъл, във всяка фантазия. Това е... Малко е за него да се каже родолюбие, въпреки че родолюбието е най-точната дума. То е безусловна, беззаветна, естествена нужда, неизбежност, отдаденост, слятост, взети дружно. То е нещо, за което в действителност няма дума, тъй като е по-голямо и по-могъщо от всички думи. Човек единствено го усеща сигурно, без да може да го назове.
Четете Николай Хайтов и ще го усетите.
* * *
Имам навика да си означавам, до момента в който чета дадена книга, това, което ми прави усещане и бих желала да изтъквам в поддръжка на свои изказвания. В двата тома „ По света. Неиздадени пътеписи “ съм отбелязала съвсем всичко. Няма по какъв начин да ги изтъквам задачите. Остава да ги прочетете в самотност, наслаждавайки им се, откривайки дружно с Николай Хайтов всяка страна поотделно и даже някак интимно. И освен...
В пътеписа „ Гърция през днешния ден – „ демократия “ или „ паракратия “... “ четем забавно скимване на писателя:
„ Мислех си: пътуването е изпитание. Защо? Защото влизат в главата ни бурно сума нови показа. Вихрушка от показа и понятия, та става потребност да пренареждаш целия склад в главата си. Понякога някои от визиите обръщат с главата надолу съществени истини и схващания...
Ревизираш съществени неща.
Новите неща ти скапват салдото. Спокойствието... “ (том 2, с. 209).
Надявам се, новите показа за една или друга страна, които ще добиете от пътните бележки на Николай Хайтов, да ви предизвикат към пренареждане и инспектиране на към този момент известното във вашия личен свят, да нарушат спокойствието ви, да ви вдигнат и поведат към нови провокации, завършения и открития в него. Всеки от нас пътува по белия свят. И това наше пътешестване назоваваме живот. Николай Хайтов ни учи по какъв начин да оставаме будни, по какъв начин да не пропущаме нищо, даже най-малкия подробност от нашия личен живот. За да имаме какво да отнесем, когато си тръгнем отсам, какво да ни топли там и какво там да описваме. Прочетете двата тома „ По света. Неиздадени пътеписи “ на Николай Хайтов, с цел да се докоснете, най-накрая, до психика чиста и още неполомена от актуалното зло, което, в името на търбуха, ще унищожи даже най-безкористните артисти на вселената – щурчетата. Четете Николай Хайтов, с цел да се зареждате с вяра и с бъдеще.
Докато две-три години светът си „ събуваше “ страховете и караконджулите около натрапените вируси, пандемии, изолации, изключителни положения и какво ли не, два сборника на Николай Хайтов „ По Света. Неиздадени пътеписи “ се появиха на бял свят – том 1 през 2020, том 2 през 2022-а. Дължим го на Фондация „ Памет “ на Здравец Хайтов, както и на Любка Захариева, редактор и събирател на текстовете, един от съкровено околните другари на писателя десетилетия от живота му. Тези пътеписни книги са, наблягам, ГОЛЯМОТО СЪБИТИЕ В ЛИТЕРАТУРАТА НИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ТРИ ГОДИНИ!
За страдание, заради ред условия и дребния тираж томовете не са притежание на необятна читателска публика. Нещо като „ написано за малко на брой “, въпреки че да се каже за Николай Хайтов, че е „ за малко на брой “, т.е. единствено за „ определени “, за „ отдадени “, не е напълно тъкмо. Той е публицист за мнозина, за хора от всички „ касти и управляващи “ – от изтънчения естет и интелектуалеца до елементарния човек. Писател национален. И макар че в тази ситуация двутомникът е отишъл до малко на брой, то, бихме споделили, по-добре до малко на брой, в сравнение с без него. Защото даже в дребен тираж пътеписите на Николай Хайтов са към този момент книжовен факт, първопроходство, що се отнася до неиздаденото от писателя, напряко лукс за феновете на първокласното четиво, и по-специално – на сладкодумието Николай-Хайтово.
* * *
Том 1 е събран и спретнат от Николай Хайтов. Има и „ Предговор “ от него, в който обобщава, че своите пътувания по света той е осъществил в интервала от 1950 до 1989 година. Равносметката му за тези близо четири десетилетия е – „ към 45 на брой пътувания в чужбина, в над 30 страни “. Би могло да се каже, че написаното в предговора е нещо като наследство, което е трябвало и би трябвало да осъществим, каквото и да ни коства това. Пояснявайки до каква степен е стигнал с пътните си бележки, писателят прибавя:
„ Eдна част от тях открих време да трансформира в книги, както стана с пътуването ми до Перу, до Атон, Египет и Нигерия, събрани неотдавнав един том – „ Пътуване по света “ (става дума за сборника „ По света. Африка, Перу, Света гора “, публикуван през 1999 година – бел. Е. А.).
Това – добре. Но какво да върша с необработените в книга пътни бележки от Мексико, Испания, Англия, Южна Америка, Гърция, Турция, Черна гора и така нататък, наброяващи над хиляда машинописни страници, които няма да мога да трансформира в книги, заради неприятно разчетеното ми време, което се оказа най-после доста по-късичко, в сравнение с чаках. Тъй или инак не ми се желае да ги оставя непубликувани, въпреки в суровата им форма, тъй като те съставляват един преглед върху Света, който ни дава опция да открием и нашата дребна България. Съдържат се в тези „ бележки “ доста възторзи, рояци от дребни или огромни изненади, открития, мотиви за размишления и изводи, по-важни или дребни, вълнуващи индивида безконечни въпроси. Ако тези мои пътни бележки си останат в архива, ще имам възприятието, че съм обрекъл на безконечна тюрма скокливи очевидци на претърпяното време.
Така породи у мен решението да прогласявам, въпреки и художествено непълноценни, моите пътни бележки „ По Света “ с подсъзнателното възприятие, че те ще намерят своите читатели, а за мнозина могат да бъдат и прекомерно потребни със заложените в тях хрумвания, облици или даже единствено подсещания “ (том 1, с. 15).
Бяхме другари в последните осем години от живота му. Знам какво включваше „ неприятно разчетеното му време “ – включваше председателството на Съюза на българските писатели от 1994-а до 1999-а в това число. Защо се бе захванал с тая работа, ще попитате. За да избави Съюз на българските писатели от пропастта, към която го тикаха нови литературни „ месии “ и некадърници. Съхраняването на писателската институция за него тогава бе част от борбата му за България. А след това... После... Когато видя какво се случва, откакто отхвърли да трансформира устава, с цел да остане трети мандат ръководител... Когато мнозина от тези, с които бе работил и на които вярваше, го предадоха, без да ги е еня, че е болен... Тогава точно, прогледнал за измяната, си направи горчивите заключения... В изявлението „ Това си беше опит за прелом “ за вестник „ Български публицист “ от 14 ноември 2001 показа, че е бил подсторен да одобри председателството на Съюза, по думите му, „...за да го извадя от батака и с цел да изгубя шест златни годинки от живота си. Бог да ги елементарни “ (вж.: Сб. „ Троянските коне в България “, Книга втора, 2002, с. 379). Всичко това се случваше в разгара на левкемията му, която на 30 юни 2002 година и го обори.
* * *
Когато подхождаме към двутомника „ По света. Неиздадени пътеписи “, дано на първо място отговорим на въпросите: за какво Николай Хайтов избира публицистиката, както и пътеписа, пред описа, откакто таман „ Диви разкази “ (1967) му носят голямата популярност, и за какво придава на пътеписа толкоз огромно значение, че желае да издаде пътните си бележки за страните, които е посетил, даже в занемарен тип, подготвяйки ги за щемпел малко преди гибелта си, когато най-вече ценеше своето време на земята.
Публицистиката той предпочиташе, тъй като най подхожда на темпераментния му темперамент. Чувала съм го не един път и дваж да споделя, че е „ нещо като пожарникар “ и когато обществото гори, избира да гаси огъня и по-късно да мисли за другото. Тъй и сподели в изявлението „ Националист – това естественото ми агрегатно положение “ за вестник „ 24 часа “ от 5-6 декември 1992:
„...когато земята под краката ти гори, по е обикновено да стъпчеш огъня с каквото намериш, вместо да измисляш добродетелни герои и остроумни есета. Героите и есетата са за предпочитане, само че аз падам малко пожарникар, въпреки да съм се убедил, че нашите български, „ пожари “ са неугасими “ (вж.: Сб. „ Троянските коне в България “, Книга първа, с. 114)
А какъв брой пожари за гасене имаше по това време у нас, какъв брой пожари!...
Пътеписът го привличаше поради свободата, която дава при писането, поради това, че не задължава да се подчиняваш на сюжети, да се увличаш след облици, а даже разрешава да вмъкваш в него всичко, което ей така те осени, както в своя „ Предговор “ го е обозначил – всяко „ скимване, щастлива асоциация, инцидентно кацнала на перото концепция и така нататък “. И най-главното, тъй като пътеписът му даваше опция да види СВОЯТА БЪЛГАРИЯ с други очи, от друга позиция, да я изследва и разбере от друг ъгъл, да я обикне по нов метод, от близко и отдалече, и да усети дълбината й. Нейната. Но и своята. Защото от близко обичаш забележимото, а от надалеч – това, което не с очи виждаш, а със сърце и с цялата необозримост на това, което си.
* * *
Любка Захариева подхваща и сбъдва огромното предпочитание на писателя пътните му бележки да видят бял свят и, от своя страна, не просто издава квалифицирания от него том 1 на „ По света. Неиздадени пътеписи “, само че и сама търси, подрежда и приготвя за щемпел том 2. В уводните си думи към двутомника, онасловени „ За пътеписите на Николай Хайтов и за още нещо... “, тя, като човек, докоснал се до множеството от ръкописите, бидейки пръв техен четец и редактор, показва хронологично и допустимо най-изчерпателно появяването на неговите сборници с пътни бележки през годините паралелно с раждането на негови хрумвания и планове, свързани с тях, приключени и незавършени. Картината е цялостна. Първата пътеписна книга на Николай Хайтов излиза през далечната 1975 година: „ Перуански мемоари “. В дневников откъс от 18 април 1975 година научаваме за предпочитание на писателя да издаде алманах с микропътеписи под заглавие „ На село “ (посочени са и съответни теми). От 23 септември 1979 година датира в дневника му концепцията за алманах с пътеписи под условното заглавие „ По света “, който да бъде квалифициран и публикуван в бъдеще. На 22 ноември същата година е закрепена концепция за книга, обвързвана с пътуването на писателя до Мексико. Тъй и заковава в дневника си писателят: „ Мексикански мемоари “ – би трябвало да се пишат! “. През 1987-а са издадени „ Светогорски мемоари “, а през идната 1988 година – „ Африкански мемоари “. Към 1990-а е напреднала работата и по пътеписни сборници под заглавия „ Из България “ и „ Родопски пътеписи “. През 1999 година излиза и сборникът „ По света. Африка, Перу, Света гора “, а през 2002-а писателят към този момент е подготвил том 1 на двутомника „ По света “ с необработени пътни бележки (видно от неговия „ Предговор “).
Жалко, че не му остана време да довърши набелязаното. Но и това, което ни е оставил, подредено или разбъркано из дневници и ръкописи, само че въпреки всичко „ систематизирано “ под формата на хрумвания или „ планове “ за бъдещи издания, си заслужава!
Да благодарим на Любка Захариева, че освен прави всичко, което е по силите й, с цел да остане жива паметта за Николай Хайтов у българите през днешния ден и в бъдеще; че освен разсънва апетита и любознанието ни към неговите издадени в „ По света. Неиздадени пътеписи “, само че и дава насоки на бъдещите запалянковци по какъв начин да издирят останалите непубликувани пътни бележки, визирайки дневниците на писателя и своите срещи-разговори с него или следвайки дирите на това, което ни е оставил и завещал като списък, разбъркано – по силата на събитията – на разнообразни места, само че допустимо да бъде издирено. Защото научно-изследователската работа над Николай-Хайтовите пътеписни книги занапред ще се разпростира. Пътеписецът Николай Хайтов чака своите бъдещи откриватели.
Като виждам обаче какво се случва със актуалното ни общество, и в частност със актуалния българин, се запитвам: дали ще пристигна в действителност времето, когато предстоящ надъхан откривател или припрян поддръжник на писателя ще намери всичко, написано от него за пътуванията му по света – издадено и неиздадено, и със съответните разяснения, бележки, мнения и пояснения ще ги събере в многотомно издание. Дали, дали ще пристигна времето на събудения български народ, който ще има нужда от словото на Николай Хайтов, с цел да се самопознае още веднъж. Защото към този момент народът български очевидно е приспан в страховете си, провиснал в сладката сънливост на консуматорството и подправените чудеса и не му е до самопознание и саморазвитие. Но дали ще се разсъни или не – уповавам се да се разсъни! – ние сме длъжни да създадем кой каквото може, с цел да оставим жива паметта българска. А там – каквото пристигна... Срамно ще е да сме могли да създадем нещо за Николай Хайтов и да не сме го създали. Срамно ще е да сме имали неговото мощно слово и да сме го укрили по папки и чекмеджета, както е срамно да имаме величие, а да го държим под скрина! Защото, казано е: „ Не може се укри град, който стои точно на планина. Нито възпламенят величие и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички “ (Матей 5:14-15).
А какви неподозирани благосъстояния крие архивът на писателя, които занапред ще се откриват! Завиждам на бъдещите читатели и се надявам да бъда един от тях!
Словото на Николай Хайтов е величие! И то би трябвало да свети на всички! Независимо от оценките и дейностите през днешния ден и всеки път против писателя от страна на ония, които не обичат светлината и желаят да я потулят. Те не него не обичат, а светлината.
* * *
Интересно е да се види по какъв начин двутомникът „ По света. Неиздадени пътеписи “ (том 1, 2020; том 2, 2022) се вписва в поредицата подготвяни от писателя в края на живота му книги – с цел да не останат пътните му бележки, съгласно както споделя, „ обречени навечна тюрма “ в архива му.
Спомням си, беше питал лекарите какъв брой време му остава, с цел да подреди дилемите си по приоритет – какво на първо време да издаде, какво – по-нататък... Не съумя да осъществя всичко, което бе наумил даже първоначално. Смъртта го изпревари. Но той до последно не се съобщи. Без да губи хладнокръвие на духа, невъзмутимо и поредно приготвяше бъдещите си книги и съжаляваше не за това, че си отива, а за това, че не ще успее да свърши всичко, което желае да свърши.
Първо, напролет на 2002 година, преиздаде книга със значима за него тематика – очевидно най-значимата, откакто беше преди всичко: „ Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически документи и свидетелства “. С нескриваното пред мен оскърбление: „ От толкоз писане за гроба на Левски не ми остана време да напиша книга за живия Левски. А виждаш по какъв начин изопачават облика му всякакви шмекери... И доста скърбя... “. (Имаше поради Радой Ралин и киноромана му „ Аз съм Левски “ от 1994 година.) При всички случаи, това нямаше да е разказ за Левски. Щеше да е по-скоро етюд или животоописание на Апостола, което бе в стила и в манталитета му на публицист. Нещо като книгата му „ Капитан Петко Войвода “ (1974). С документите, със свидетелствата, със спомените на близки, другари, съратници, очевидци... Романизираните биографии не бяха по усета му. Още повече, че това щеше да е биографията на Апостолана България! Представяте ли си Николай Хайтов – и напарфюмирано по женски, дълго-предълго изложение за живота на Левски? Умонепостижимо! Който го позволява очевидно не познава нито творчеството му, нито самия него.
(Впрочем... Последният му подпис за мен е таман в книгата за гроба на Левски: „ На Елена Алекова – моята богатства вяра в родната лирика – с любов! “. Следва автограф. И датата – 2 май 2002 година, София.)
После пристигнаха двата сборника „ Троянските коне в България “ – Книга първа. Публицистика (1989-1999); Книга втора. Публицистика (1999-2002), със събрани публикации, изявленията, есета, мнения и слова по разнообразни мотиви и събития, само че подчинени на една-единствена тематика – отбрана на българщината и в името на България и българите. Последната му борба за България. С молбата му да съкратя в подготвяния ръкопис на Книга втора неща, които се повтарят (повтаряха се не едно към едно, несъмнено!), доколкото текстовете били предопределени за разнообразни издания и разнообразни аудитории, така че от време на време проблемите и въпросите на публицистите се припокривали. Естествено, че отхвърлих да редуцирам каквото и да е от към този момент оповестеното. Но той настоя, като даже натърти, че не би издал книгата, в случай че не съкратя текстовете. Двукнижието „ Троянските коне в България “ излезе през есента на 2002 година, няколко месеца след гибелта му. Надявам се след време да се появи издател, патриотичен и лоялен на литературата, който би наново разгласил „ Троянските коне в България “, само че без съкращенията.
Дойде на бял свят, само че към този момент през 2003 година, т.е. година след гибелта му, също подготвяна в неговото последно време автобиографична книга – „ През решето и сито. Животоописание “. С подхвърлените му един път думи, че е писал в нея и за общи другари, и за мен. Но когато книгата излезе под редакторството на Жени Божилова, уви, нищо такова не открих. Надявам се това да е останало в по-късни мемоари, които също чакат своя издател във времето нататък. Кой не би желал да прочете думи за свои другари и за себе си, написани от подобен исполин на Духа!
И тук към този момент идват книгите с пътеписите! Не знаех, че е подготвял и такива. Не ми е за тях споделял. Но е събирал нахвърляните си пътни бележки. И са си чакали реда. Само че – недочакали, до момента в който бе жив. И не щеш ли дочакаха! Двадесет години, откакто даже самият той е подготвил една от тях! С изяснителен „ Предговор “ от него, както се поставя.
* * *
За обсега и тематиките на пътеписите Николай-Хайтови, що се отнася до двутомника, можем да съдим даже единствено по заглавията на обособените текстове: в том 1 – „ Бегом през Сирия и Ливан “, „ Впечатления от Съветския съюз “, „ Пътуване из Югославия “, „ Финландия с допиране до Дания “, „ Кратко пътешестване до Цариград “, „ На монголска вълна “, „ С делегация в Германска демократична република “, „ Бележки от пътешестване в Гърция “, „ Какво става в Швеция “, „ Разходка из Кипър “, „ До Висбаден с „ Козият рог “, „ В Германска федерална република за обмяна на опит “, „ На един мирис до Бразилия, Аржентина и Уругвай “, „ Впечатления от Либия “ и други; в том 2 – „ В страната на кибуците “ (Израел), „ Да забележим какво става с Добрата Стара Англия “, „ Впечатления от Румъния “, „ Виенски срещи, виенски нрави “, „ В Испания със заръката да хвана испанска муха “, „ Впечатления от Турция на път за митичната Троя “, „ Мексикански мемоари “ (първоначален вариант) и други.
Всичко е в „ необработен тип “, повече загатнато, „ на едро “, с други думи, т.е. неговите – пред Любка Захариева: „ от майка родени “ както са “ (1990) или „ в своята първозачатъчна форма, както са написани неподготвено, само че по тази причина пък непринудено, до момента в който усещанията ми от пътуването са били горещи “ (1991). И в същото време – рояк предстоящи и непредвидени асоциации, наблюдения (бродещите претекстове за „ сандвичовата цивилизация “ да вземем за пример, изместила тогавашните гостилнички, или за „ огражданяването “ на селянина и съзнанието), закачливи вметки, удивления, невероятности, чисто хайтовски мъдрости и обрати на речта... Въобще читателският ни апетит за свежо, същинско, неподправено и чудно слово ще бъде до дъно удовлетворен и кондензиран с това, което ще прочетем в двутомника с пътеписи.
Как самият Николай Хайтов прави оценка своите мемоари, в които нахвърля видяното, до момента в който е още на път? Важно е да се знае това, тъй като в действителност записките остават и са оповестени във типа, в който са написани – „ от натура “. В „ Бегом през Сирия и Ливан “ четем „ Едно отклоняване към пътеписите “:
„ Каква книга може да се получи от сходни на тия мемоари? Пътеписна – надали. Много са повърхностни, с цел да бъде същински пътеписна. Това може да бъде една мозайка от усещания, импресии, в есеистична форма, която да съдържа мислите и асоциациите, подбудени от прикосновението с един нов свят, една нова страна. Това е също един от методите за откриването на дадена страна “ (том 1, с. 70).
Бих допълнила единствено, че таман това е лично пътеписът – „ мозайка от усещания, импресии “,взрив от мисли и асоциации, хрумки и неочаквани прозрения за едно и друго, зародили при срещата с новото, зареждащи словото с хубост и обаяние. А всичко останало – потъването в историята, в делника или в мистиката и мистерията на дадена страна, до която пасажерът се допира, е вторичното, това, което придава на усещанията целокупност, цялост и ги трансформира в знание.
Познание за Перу, Света Гора и Африка ни дават пътеписните му книги „ Перуански мемоари “ (1975), „ Светогорски мемоари “ (1987) и „ Африкански мемоари “ (1988). Подобен е бил и ръкописът, който Николай Хайтов е подготвял в последните си години, за своето пътешестване до Мексико (Любка Захариева ни твърди, че подобен повсеместен ръкопис – от двеста машинописни страници – съществува, само че към този момент се води за липсващ!). Вероятно писателят е желал да наподобяват по този начин пътните му бележки и за другите посетени страни, събрани в двутомника „ По света. Неиздадени пътеписи “. Но заради неналичието на време в края на живота му тези текстове остават в достоверния им тип – на първични, непосредствени мемоари, нахвърляни, до момента в който трае самото пътешестване. Това точно в тях е очарователното, тъй като по този начин е реализирана зашеметяваща мощ на въздействието – все едно всичко се случва в този момент, пред очите ни... Същото, което усещаме, до момента в който четем невероятните му „ Диви разкази “...
Има една картина в пътеписа „ Впечатления от Турция, на път за митичната Троя “ да вземем за пример, която мощно припомня за това, което Гатю от описа „ Дърво без корен “ споделя за своята градинка на село. Докато пътуват от Ефес към гроба на Дева Мария, писателят рисува видяното (каква бдителност единствено!...), както той умее, никой различен:
„ Пътят – по заоблени невисоки баирчета и баирчини – води до гроба на Дева Мария. А от ляво и дясно – буренак, елементарен и дори остър, само че ужасно разнороден и пъстър. Всяко храстцче със личен цвят от яснозелено до ръждивозелено, тук-там жълтото грее на петна или на линии, или е поръсено. И всеки шубрак издава аромати, та се леят из планината миризмите храстови като река. Зашеметителна за глава приятна миризма. Пак си мисля – единствено за пчели! Да пият, да пият, да се не напият на мед и нектар. На това от горната страна, тоя пъстър храсталак – препълнен със славеи. Бре че славеи! Като запели, та се не запомнили. Кънти небето от сладките им песни. Ако не беше тая опустяла „ шкода “ с хъркането си да заглушава тия песни, насладата нямаше да има край “ (том 2, с. 186).
Свободата на непосредствените мемоари разреша на писателя да фиксира непрестанни паралели сред непознатото и нашето, сред една и друга посетена страна, че и трета... – пътем, едвам ги означи, с цел да ги развие по-нататък, само че уви – не намерил време за това... Тъй да вземем за пример в пътеписа „ Пътуване из Югославия (през Македония и Черна гора до Адриатика) “ фиксира:
„ Охрид може би има нещо с АХРИДОС? И е доста допустимо. И двете са от гръцки генезис. Ахридос се назовава Ахъчелебийската, Смолянската област. Това би трябвало да се ревизира! “ (том 2, 100).
Подробности, които никой различен не би забелязал, само че прихванати от всевиждащото и остро Николай-Хайтово оченце, както е в пътеписа „ Да забележим какво става в Добрата Стара Англия “:
„ И въпреки всичко, малко скучновато е, че няма изненади в британския пейзаж. Не е като в Родопите, зад всяка баирчина нови изгледи, непредвидени гледки; зад всеки камък потулени я долчинка, я вада (макар и каптирана) “(том 2, с. 56).
И по-нататък, до момента в който следи добре поддържаното, някак непоклатимо гробище на Торнтън, Йоркшър, родния град на Шарлот Бронте:
„ Чудно гробище! Като мислех за нашите тревясали, буренясали „ турски гробища “, с прогнили дървени кръстове – жалост ми стана за мъртвите и изключително за живите наши българи, които нямат капка историческо възприятие, пиетет към прадедите. Нямаме го това възприятие и към страната, и към племето, и към нацията, и към историята. Няма го!!! “ (том 2, с. 63).
Откъде потегля – до каква степен стига! Невероятно...
И още... Отпратки към предишното в съприкоснов с сегашното. Неочаквани заключения. Понякога – смразяващи... В пътеписа „ Гърция през днешния ден – „ демократия “ или „ паракратия “ (Атина, Елевзин, Коринт, Мегара, Мистра и крайната цел – Спарта) “ да вземем за пример четем:
„ Спарта не остави нищо на света с изключение на злокобния спомен за своята военна тирания и, в последна сметка, безцелна и безсмислена както за самите спартанци, по този начин и за поколенията, за човечеството, тъй като спартанците не дадоха на човечеството нищо. А изкуството, което атиняните завещаха на човечеството, и в този момент дава своите плодове. То е маята на нашата модерна цивилизация “ (том 2, с. 218).
Какво ли не? Всичко! И най-много – обичаните негови тематики (екологията, езикът, писателството, силата на поезията, величието на индивида, успяващ да трансформира даже пустинята и голата канара в градина). През очите на грижовния собственик, на писателя алтруист и патриот и най-сетне – на индивида, изпълнен с паники и очаквания за бъдещето на света и на човечеството.
Не мога да пропусна невероятния му възпев на поезията в пътеписа „ Впечатления от Турция, на път за митичната Троя “. Възпев? Грешка! То е ода. То е апотеоз...
„...Троя е тъпо грамадище, към десетина декара, само че това грамадище е сътворило посредством силата на поезията цялостен един голям и неумиращ свят. Има доста по-големи отломки – и величествени храмове, и мраморни чудеса – по-нататък към Милет и Ефес, само че най-вече туристи се стичат тука, освен това тъпо грамадище по отношение на тях, наречено ТРОЯ , тъй като то е най-живо! Защото до него се е докоснала с магическата си пръчка п о е з и я т а , постоянно младата, постоянно живата, постоянно вълнуващата... Защото поезията, както нищо друго на света, има способността да пази своите герои постоянно живи, да ги прави като богове – безсмъртни! “ (том 2, с. 170).
Никога стихотворец не е приказвал така за поезията, за нейната живителна и възкресителна мощ:
„ Грандиозните здрави мраморни блокове и скални парчета от гранит са натъркаляни по земята очупени и полуизчезнали и, речи го, не съществуват, а благите неистини на Омир (милите очарователни неистини на гениалния поет) са все по този начин прясно живи и вълнуващи, както преди две-три хиляди години, когато са били за първи път изречени... тъй като поезията, изкуството са постоянно млади и неумиращи. Защото са божествени и безсмъртни! “ (том 2, с. 171).
Заковал го е. Няма какво повече да се добави!
И всички жалки подозрения по отношение на нужността или ненужността на поезията в днешното ни време изчезват! Поезията може и да не е нужна на днешното ни време. Но е нужна на безконечното време, в което човечеството живее и съществува индивидът.
* * *
И над всичко и всички – БЪЛГАРИЯ! Темата на тематиките в творчеството на Николай Хайтов. Дори тук не става дума за паралели по линия на прилики и разминавания. Не става дума и за носталгия или бегли мемоари. Става дума за незримо наличие, по-точно за благоухание на България, което всеки ред на Николай Хайтов излъчва. България, каквато той я носи в сърцето си, каквато я знае, мечтае, обича, гради за бъдещето.
Така е при огромните писатели. Те вграждат Родината във всеки своя дума, във всеки облик, във всяка мисъл, във всяка фантазия. Това е... Малко е за него да се каже родолюбие, въпреки че родолюбието е най-точната дума. То е безусловна, беззаветна, естествена нужда, неизбежност, отдаденост, слятост, взети дружно. То е нещо, за което в действителност няма дума, тъй като е по-голямо и по-могъщо от всички думи. Човек единствено го усеща сигурно, без да може да го назове.
Четете Николай Хайтов и ще го усетите.
* * *
Имам навика да си означавам, до момента в който чета дадена книга, това, което ми прави усещане и бих желала да изтъквам в поддръжка на свои изказвания. В двата тома „ По света. Неиздадени пътеписи “ съм отбелязала съвсем всичко. Няма по какъв начин да ги изтъквам задачите. Остава да ги прочетете в самотност, наслаждавайки им се, откривайки дружно с Николай Хайтов всяка страна поотделно и даже някак интимно. И освен...
В пътеписа „ Гърция през днешния ден – „ демократия “ или „ паракратия “... “ четем забавно скимване на писателя:
„ Мислех си: пътуването е изпитание. Защо? Защото влизат в главата ни бурно сума нови показа. Вихрушка от показа и понятия, та става потребност да пренареждаш целия склад в главата си. Понякога някои от визиите обръщат с главата надолу съществени истини и схващания...
Ревизираш съществени неща.
Новите неща ти скапват салдото. Спокойствието... “ (том 2, с. 209).
Надявам се, новите показа за една или друга страна, които ще добиете от пътните бележки на Николай Хайтов, да ви предизвикат към пренареждане и инспектиране на към този момент известното във вашия личен свят, да нарушат спокойствието ви, да ви вдигнат и поведат към нови провокации, завършения и открития в него. Всеки от нас пътува по белия свят. И това наше пътешестване назоваваме живот. Николай Хайтов ни учи по какъв начин да оставаме будни, по какъв начин да не пропущаме нищо, даже най-малкия подробност от нашия личен живот. За да имаме какво да отнесем, когато си тръгнем отсам, какво да ни топли там и какво там да описваме. Прочетете двата тома „ По света. Неиздадени пътеписи “ на Николай Хайтов, с цел да се докоснете, най-накрая, до психика чиста и още неполомена от актуалното зло, което, в името на търбуха, ще унищожи даже най-безкористните артисти на вселената – щурчетата. Четете Николай Хайтов, с цел да се зареждате с вяра и с бъдеще.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ