За да бъде постигнато дори минимално удоволствие от Брулени хълмове“

За да бъде реализирано даже минимално наслаждение от „ Брулени хълмове “ на Емералд Фенъл, е належащо цялостно потапяне в атмосферата на историята. Всеки разлят яйчен жълтък, всяка диря от охлювена слуз, всяка блестяща дъждовна капка на екрана — всичко е стилизирано по този начин, че да остане на повърхността, без въобще да прониква под кожата.

Третият филм на английската сценаристка и режисьорка, който излиза този петък, поляризира публиката още от първия филмов откъс. Подобно на множеството режисьори, пробвали се да пренесат дивите британски мочурища на Емили Бронте на екран, Фенъл избира да приспособява единствено първата половина от готическия разказ. Тя умишлено заобикаля втората част, която изследва  поколенческата контузия. Адаптацията на Фенъл доста редуцира истинските сюжетни линии и персонажи, с цел да даде преимущество на провокативната образна смелост. Фокусът е преместен от сложността на описа към наситена еротика и натуралистични подиуми, които надалеч надвишават обичайните показа за екранизация на този разказ, написа CNN.

В прочут смисъл планът изглеждаше жертван още сега, в който станаха ясни прословутите кавички към заглавието — стратегически ход на Фенъл, целящ да обезврежда вълната от рецензии, появила се през последната седмица. По време на огромното медийно турне на кино лентата режисьорката изясни позицията си: „ Не мога да кажа, че върша „ Брулени хълмове “, това е невероятно. Това, което мога да кажа, е, че върша негова версия. “

Тези кавички освен алармират индивидуалност, само че сами по себе си са отпратка. В средата на XX век заглавията на филмите постоянно се появяват в филмови откъси, оградени с кавички – или с цел да се открои името измежду претрупани плакати, или като стилистичен излишък от ерата на нямото кино. Този кинематографичен стандарт значително изчезва през 60-те години, само че възраждайки го, Фенъл подсказва на феновете, че филмът ѝ има повече общо с историята на киното, в сравнение с с литературното завещание на Бронте.

Всъщност холивудската акомодация на режисьора Уилям Уайлър от 1939 година – със своите показни костюми и фокус върху романтиката – наподобява по-близък ориентир от самия книжовен оригинал. За версията от 2026 година Фенъл работи с дизайнерката на костюми Жаклин Дюран, с цел да основат десетки костюми (само героинята Кати, изиграна от Марго Роби, има 50), мощно въодушевени от обилния, сценичен и умишлено пресилен жанр от средата на XX век.

По време на работата по кино лентата Фенъл употребява книга с образни референции, дебела няколко сантиметра, обхващаща облици от Скарлет О’Хара в „ Отнесени от вихъра “ (1939) до „ Магарешка кожа “ (1970). Видно е, че концепцията за историческа акуратност не е измежду целите в креативния метод на Фенъл.

„ Всички си мислим, че сътворяваме историческа драма, до момента в който в един миг тя просто не стартира да наподобява като филм от 90-те или от интервала, в който действително е снимана “, отбелязва тя по време на полемика в лондонския музей „ Виктория и Албърт “. „ Ние сътворяваме костюми, сътворяваме кино. Това е развой на непринудено изключване на скептицизма от страна на фена — и е значимо да признаем този факт. “

Фенъл снима елементи от кино лентата и в студио в Лондон, по сходство на високобюджетните продукции от средата на предишния век.

Костюмите на Кати във версията на Фенъл постоянно припомнят тези от кино лентата на Уайлър. В една сцена тя се подиграва на Изабела Линтън, облечена в бяла рокля от тюл с кадифени приложения – съвсем идентична с тази, носена от актрисата Мерл Оберон във кино лентата от 1939 година По-късно Марго Роби носи наситено алена кадифена мантия с качулка и бял кожен муф, когато героинята ѝ посещава „ Брулени хълмове “ след брака си с Едгар Линтън – още веднъж образен откъс от версията на Уайлър.

Бижутата също следват този модел: диадеми, обеци и диамантени колиета, които наподобяват изцяло на място, когато се сравнят с тези, носени от Оберон преди близо 90 години.

„ Когато ме питат за какво костюмите наподобяват по този метод, ми е мъчно да отговоря “, разяснява дизайнерката Дюран. „ Причината е инстинктивна, прочувствена. “ Фенъл се съгласява: „ Това няма връзка с историческия интервал. Има връзка с прочувствената истина. “

Още първите мнения за екранизацията от 1939 година подчертават върху същия метод. Критикът на The New York Times Франк С. Нюджънт разказва кино лентата като „ прочувствен в своето показване, тематика и влияние “, въпреки още тогава да се виждат опасения, че сходна акомодация може да разгневи „ правилните фенове на Бронте “.

В последна сметка Фенъл се базира на избрана историческа ера, само че не на 1847 година, когато е написан романът, нито на края на XVIII век, когато се развива действието. Вместо това тя черпи ентусиазъм от историята на киното. Така тя основава филм за киномани, не за фенове на литературата.

Крайният резултат може и да не има предстоящата дълбочина, само че несъмнено има образно лъчение, което съумява да притегли вниманието.