Не поглеждай нагоре: социалният механизъм на катастрофата
За брилянтната нелепост на най-интелигентния тип на планетата
Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник, който специализира в приложна обществена и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е построен от взаимосвързани „ отворени “ системи, към добруването на които би трябвало да се стремим, с цел да подсигуряваме благоденствието на дребната система „ човек-в-общност-общество-природа-и-вселена “. Основоположник на, член на Британската социологическа асоциация, асоцииран член на ERIAC и старши откривател към GAATW.
Статията изследва умората ни от опасности и загуба в симулакрума – общ брой от симулакри, т.е. “копия, които изобразяват неща, които или в никакъв случай не са имали оригинал, или към този момент нямат оригинал ” (Голдман и Папсън, 2003) и по какъв начин тя води до злополука. Науката, движена от капитала, ни залива със познания за опасности на всички равнища, на които реагираме с отказване, с цел да се оправим с тревогата и ужаса. Това се усилва от медиите, които въздействат на субективното ни усещане за света като небивалица. Изтощени от употреба, загуби и паники, като общество сме се самоимунизирали против прекарването за заплаха и не реагираме нито в точния момент, нито сполучливо. В инерцията си летим стремително към произшествия освен като климатичната рецесия, само че и като пандемията от COVID-19, ендемичното принуждение над дами и злоупотребата с деца, бедността и засилващите се неравенства, застаряващото население. Статията е учредена на разбора на серия от паметни филми и употребява вълнението от тях в опит за осмисляне на явленията, свързани с пренебрегването на климатичните промени.
Не поглеждай нагоре
Дори и да не сте гледали нашумелия в последно време филм (Don’t Look Up, 2021), евентуално към този момент сте подразбрали, че той е най-много притча за климатичната злополука. Астрономите Кейт Дибиаски (Дженифър Лорънс) и Рандал Минди (Леонардо Ди Каприо) откриват гигантска комета, която се насочва към Земята. След обезверено моделиране и инспекции, те откриват, че кометата ще унищожи живота на планетата единствено след 6 месеца. До края на живота на планетата (който не е краят на филма), те обезверено се борят, в това число и със личната си инерция и лашкане сред човешки пристрастености и незаинтересованост, с цел да предотвратят немислимото. Режисьорът МакКей и сценаристът Сирота се заиграват да изследват по какъв начин откриването и прекъсването на бедствието не са най-трудната част. Най-трудно е да прекъснеш инерцията на човечеството и да го накараш да се опита да спре злополуката.
Основна спънка във кино лентата са група нелепи злодеи, които се е случило да имат властта и контрола да предотвратят злополуката. “Не поглеждай нагоре ” в огромна степен ни демонстрира, че “злодеите са захласнати от себе си – заслепеният хайлайф и тяхната лакомия, подкупност и нелепост ги водят до зли решения ” (Маркетич, 2022). Много критици виждат в разгръщането на сюжета рецензия към “глупостта ” на американския народ (и постмодерното общество). Всъщност филмът е на първо място разбор и разрастване от позиция на съвременността на понятието на Хана Аренд за баналността на злото –злото, което е в инерцията, подчинеността, безкритичността и търсенето на удоволствия и безредици. Както акцентира в коментара си към кино лентата климатичният академик Питър Калмус (2021), “това не е филм за това по какъв начин човечеството би реагирало на комета, която убива планетата; това е филм за това по какъв начин човечеството [вече] реагира на климатичен срив, който убива планетата ” и дава образци за аналогии измежду политици, корпорации, военната промишленост, олигарси и медии.
Понятието за тривиално зло е доста тясно обвързвано с немислимото. То е немислимо най-вече заради натиска на индустриалния (и пост-индустриалния) свят да живеем в “тук и в този момент ”, което прави невероятно теоризирането на дейностите ни и надлежно мисленето за тях. Едуард С. Херман (1991) акцентира, че „ осъществяването на ужасни неща по проведен и последователен метод се основава на „ нормализирането “. Това е процесът, при който грозните, унизителни, убийствени и неописуеми дейности стават рутинни и се одобряват като „ метод, по който се вършат нещата ”. Това нормализиране се случва основно през измисления свят, който основават обществените структури и който ни води към немислене.
Симулакри и симулации
Филми като “Тринадесетият етаж ” (1999), “Генезис ” (2010) и “Блаженство ” (2021), и най-много “Матрицата ” (1999, 2003, 2003, 2021) наблюдават методите, по които в прекарването на индивида през днешния ден, действителността е размита и сменена. Съвпадайки по време с появяването на първите филми от тази поредност, Бауман (2000) следи, че към този стадий в обществото е налице обособяване на времето от времепространството. Този развой е добре уловен в “Не поглеждай нагоре ”, където шест месеца се оказват и безпределно къс, и безпределно дълъг период. Разцепването на времето и пространството има за резултат прекосяването от тежка (хардуерна) към лека (софтуерна) модерност. Този преход е движен от “обезценяване на пространството и продължителността и дълбока промяна в структурата на превъзходството и политиките на живота ” посредством “превръщането на скоростта на придвижване според от софтуерните средства и на придвижването на информацията в самостоятелност от превозването на телата ”. От там, Бауман създава поредност от писания, отдадени на ликвидната, течна модерност на късния глобализиран капитализъм. Тя води до течна обич и течна нравственос, както е претърпяна и от героите в “Не поглеждай нагоре ” – желанието се трансформира в поредност от прищевки, които е елементарно да бъдат задоволени от пазара (на продуктите, на труда, на връзките, на спектакъла). Тези елементарно задоволими прищевки ни оставят кухи, повърхностни и празни – неспособни да мислим, да се грижим и да обичаме.
“Генезис ” (Inception): Разпространител: Александра филмс / Warner Bros. Pictures
Идеята за сменената и виртуална действителност, която може да бъде изпитана единствено, в случай че първо е минала през филтъра на виртуалното, може да се наблюдава до трактата на философа и теоретик на културата Жан Бодрияр Симулакри и симулации от 1981 година В него, създателят изследва връзките сред действителността, знаците и обществото. В частност фокусът му е върху смислите и символиката на културата и медиите, участващи в построяването на разбирането за общо битие, което приема формата на симулация – т.е. реплика на действието на действителни процеси или системи във времето (Банкс и колектив, 2001).
В света на действителни медии и шоута като “Биг Брадър ”, на компютърни игри и аугментирана действителност, на хоум офис и зуум срещи, обектът към който виртуалното препраща – и който е показан в медиите, изчезва. Не съществува действително, защото означаваните се заменят от означаемото и мястото му е заето от хипер-реалното: “едно хипер-реално, което от тук нататък е предпазено от каквото и да било разграничаване сред действителното и въображаемото ” (стр. 2). Връзката с обезумяването и отчуждението от другите и най-много от себе си в симулакрума е изключително подчертана в “Нулевата теорема ” (2013) на Тери Гилиъм, където протагонистът губи себе си в търсене на научно издържано доказателство за неоспоримостта на безсмислието ни.
Умът ни, претрупан с измислените условия на капитала и властта в симулакрума, отхвърля да одобри всяко познание, в това число и знанието за непосредствени рискове. Търсенето на възбуденост и тласъци, които да ни изведат от прекарванията на отмалялост и безсмислие се трансформира във водещ приоритет, по-силен от инстинкта за самозапазване – в “Не поглеждай нагоре ”, както и в действителността, хората се вълнуват повече от звезди, зрелища и стимуланти, в сравнение с от действителната опасност, даже и за планетата като цяло.
Общества на риска
Свързаната с тази (не)реалност атомизация (разделеност) на индивидите и нейните последици пред лицето на загуба са напълно показани и оценени от различен филм за опасността над Земята – “Меланхолия ” на Ларс вон Триер. В нощта на сватбата си Джъстин (Кирстен Дънст) се пробва да бъде щастлива. Междувременно Меланхолия, синя планета, се устремява към Земята. Клер (Шарлот Генсбур), сестрата на Джъстин, която е платила за екстравагантната женитба се пробва да резервира хладнокръвие от боязън пред идното злополучие и да продължи да държи сватбата (и булката) под надзор.
Меланхолия (Melancholia). Разпространител: Ван Крис / Memfis Film
“Усмихвам се, и се усмихвам, и се усмихвам ” е един от най-запомнящите се цитати от кино лентата. Подобно обръщение за условието да демонстрираме благополучие, с цел да прикрием неспособността си да скърбим, изключително за изгубената си сигурност е очебийно в автобиографичната рецензия на актуалните общества на Барбара Еренрайх “Усмихни се или умри ” (2010). Упреците към “Не поглеждай нагоре ”, че би трябвало да е по-лек (а и фактът, че той е оптимално “олекотен ” и в действителност много забавен) е доста сходна: ”Нека бъде леко и занимателно “, са увещавани измислените протагонисти учени, преди да обсъдят идното изгубване на живота на Земята в шоу, сходно на доста телевизионни излъчвания. А „ не можеше ли да е по-леко, занимателно? “ е заслужено резюме, по стичане на събитията, на препоръките към [режисьора] Маккей от страна на критиците ” (Бенет, 2022). Препоръките и към даващите публичност на климатичната рецесия е да “олекотят ” стила, да са по- “разбираеми ”, да не плашат, да “внимават ”.
Апокалиптичният род на холивудски блокбъстъри дълго време беше “олекотен ” и недействителен до появяването на съвсем документални мемоари от бъдещето като “12 маймуни ” (1995) и изключително “Зараза ” (2009), които буквално разказват света ни при пандемията от Covid-19. По традиция, всеки апокалиптичен филм стартира с академик, който предизвестява за злополука. Никой не му обръща внимание, само че той (обикновено от мъжки пол) избавя света. Преангажирането на груповото ни въображение и съпътстващите го мечти, че каквото и да се случи ще се оправим с всевъзможни закани, отразява концепцията на Бек и Гиденс от 1990-те години за общества на риска. Обществата на риска се характеризират с нараснала осведоменост и даже презаливане с информация за всевъзможни опасности. “Не поглеждай нагоре ” ни демонстрира процесите, през които се оправяме с произлизащата от това отмалялост от тревожене като просто стопираме да ги възприемаме като действителни, до момента в който не нахлуят в всекидневието ни.
Всички публикации върху “Не поглеждай нагоре ” настояват, че той е притча на климатичните промени. Ако се вгледаме в симулакрума ни, всички опасности, с които живеем, минават през тази скица и са директно и неотложно рискови за човечеството. Както акцентират американските психотерапевти Бесел ван дер Колк и колектив (1996:25), една от главните функционалности на човешките общества е да дават на своите членове обичаи, институции и ценностни системи, които могат да ги предпазят от претоварване от точно такива стресови прекарвания. Колекция от психоаналитични публикации (Брунинг и Перини, 2010) предизвестява, че живеем във време на изчезващи контейнери, т.е. удържащи структури и персони, които дават тази отбрана. Всъщност нашите обществени структури не съумяват да се оправят с всички актуалните проблеми, освен с климатичната опасност: застаряване на популацията, дефицит на запаси, неравнопоставености, принуждение. Именно посредством натрупването на несправяне с разнообразни обособени източници на риск и заплаха, през неуспеха на водачите да дават удържащи рамки и презаливащото ни отместване в конструиран свят на властови битки и трупане на запаси, човечеството стремително лети към злополука. Климатичната рецесия не е изключение, само че е най-директната непосредствена заплаха не просто за човечеството, а за цялата планета и живота на нея, в която се пресичат проблемите на симулакрума, обществата на риска и баналното зло, които ни водят към злополука.
Брилянтната нелепост на злополуката
С следствията на климатичните промени, светът не е изправен за пръв път пред злополука с такива пропорции и непоправими последици. Както акцентира Джон Шварц (2021), един от основните сътрудници на американския критик и режисьор Майкъл Мур,
“избегнахме нуклеарния Армагедон частично тъй като прекарахме доста време, фантазирайки си го [чрез киното и литературата], и по този начин бяхме стимулирани да не го преживеем в реалност. Но при [климатичните промени] има малко признаци, че въобще си го фантазираме. Ние нехайно се спъваме напред в мъгла, без да разбираме злополуката, към която се носим в спъването си. ”
Заиграването в груповото ни въображение с злополука е методът ни за справяне с най-ужасните ни страхове и действителности. Липсата на групово бленуване за климатичните промени е израз на дълбочината и обсега на ужаса, който следва от прозрението, че сме на път да унищожим чудото на живота и природата със личните си дейности и бездействия. Най-разтърсващите фрагменти в “Не поглеждай нагоре ” са тези на безгрижните създания отвън симулакрума ни, които се любуват на живота и природата, неподозирайки края им.
“Не поглеждай нагоре ” е вторият филм след “Идиокрация ” (2006), който припомня за класиката на Кубрик “Доктор Стренджлъв ” (1964) точно във фантазирането на баналния завършек на света и последващото присмиване на взимащите решения и държащите властта и контрола. “Не поглеждай нагоре ” ни води през призмата на сегашното назад към тематиката за брилянтната нелепост на властимащите. В подтекста на климатичните промени в този момент, тук е скъпо наблюдението на Джейсън Хикел (2021), че “остава голяма бездна [след ] сред обещанията, които е задоволително елементарно да се дадат, и действителните политики, които са единственото, което в действителност има значение. Можете да обещавате, колкото си желаете, само че се нуждаем от дейности ”:
“Какво ще се случи с нашия свят [предвид, че съществуващите сега държавни политики ни водят към 2,7°C стопляне през идващите десетилетия]? С приближаването на температурите до 3°C, 30-50% от типовете евентуално ще бъдат унищожени. Повече от 1,5 милиарда души ще бъдат изселени от родните си места. Добивите от главните култури ще намалеят доста, което ще докара до трайни разстройства в доставките на храни в международен мащаб. Голяма част от тропиците ще станат непригодни за живот на хората. Такъв свят не е съчетаем с цивилизацията, каквато я познаваме. Статуквото е поход на гибелта. Нашите държавни управления ни провалят – провалят целия живот на Земята. ”
Доктор Стрейнджлав (Dr. Strangelove) Разпространител: Sony Pictures / Прооптики
Психоаналитичната вероятност е потребна при осмислянето на подтекста, в който водачеството се показва по метод, който може да насърчи или саботира задачата на групата, организацията, обществото и в последна сметка – света. Британският психоаналитичен специалист Тим Дартингтън (2013) следи, че са налице доста разбори за смяна в преобладаващия етос на актуалния свят. Според него, той е неприятелски към индивида (и човечеството) и се характеризира с брилянтна нелепост, която обслужва потребностите на членовете на групата (и обществото) от взаимозависимост. В резултат на потребността от взаимозависимост, нелепостта на водачите, подбудена от техния егоизъм, има наклонност да не се управлява и даже да се идеализира. Социалните организации построяват защитни механизми против тревогата, изключително тревогите, които са характерни за съответната задача – в световен мащаб, съществуването ни дружно и опазването на света ни. Тези отбрани на рационалност и бегло мислене в началото са изпълнявали функционалности, които да обслужват работната задача (осигуряване на сила, ред и сигурност, издръжка и т.н.). Поради неналичието си на еластичност, в наши дни те водят до съществени проблеми за групата, организацията, обществото като цяло – а към този момент и за човечеството и планетата.
Правителствата, военните, галактическата промишленост, корпорациите в “Не поглеждай нагоре ” са освен облици, които повтарят и придават модерна компактност на аналогичните облици от “Идиокрация ” и преди този момент – “Доктор Стрейнджлъв ”, само че и не инцидентно дават отговор на към този момент следени в груповото несъзнавано явления. Тим Дартингтън изяснява, че на несъзнавано равнище, в груповите връзки се обособява “престъпна тайфа в организацията ”, чиято задача е да поддържа триумфално предимство, което е по този начин добре показано в помпозността на върхушката от “Не поглеждай нагоре ”. Вместо власт през суверенност се оказваме изправени пред владичество. Лидерството се дава и избира от най-харизматичните и разтревожени човеци, които по този начин издигат властимащи, които показват за групата тази най-нарушена част от нейното лично действие. “Престъпната тайфа ” в организацията работи по подобен метод, че има единствено вътрешна представителност за личния си “балон ” и по този начин се проваля в способността си да тества действителността. Липсата на дарба за преценка става явна, когато нещата стартират да се объркват, когато групата (или обществото) е сложено пред гигантско предизвикателство.
Централните герои в “Не поглеждай нагоре ”, астрономите Кейт Дибиаски и Рандал Минди дават отговор на описанието на Тим Дартингтън за “зрял водач ”, който промотира организационна просвета с по-интегриран/депресивен метод на управление и ръководство на рецесия – тази зрялост, съгласно него, се характеризира със способността на такива водачи да се съмняват в способността си да завършат главната задача, тъй като са в положение да одобряват опцията за крах. Както и в действителността обаче, те са осмивани поради тези свои уязвимости. Повишеният егоизъм на водачите – “или по-скоро нарасналото приемане в организационния живот и в обществото като цяло на нарцисизма на водачите – ни изложи на крайностите, които сме подготвени да стигнем, с цел да облекчим потребностите си от взаимозависимост ”. Нужни са водачи, които могат да отведат групите, организациите, обществата и човечеството като цяло до режим на действие, който се характеризира точно с такава “депресивна ” позиция. Депресивност, отличаваща се с приемане на виновност и отговорност, тревога от неуспех и поражданата от нея сериозна мисъл, и блян към репарация да изправим всички дружно вредите, които човечеството е предизвикало на хората, на другите създания и на планетата.
Погледни нагоре: какво тъкмо би трябвало да забележим?
По логически метод “Не поглеждай нагоре ” във финала си се свързва с една друга поредност от филми, свързани с бъдещето на човечеството в подтекста на унищожаването на планетата. “Елизеум ” (2013), “Венъм ” (2019, 2021), “Заселници ” (2021), “Аниара ” (2018) и даже “Фондацията ” (2021) и “Дюн ” (2021) ни предизвестяват, че даже и да пожертваме планетата, в случай че не се оправим с алчността и блокажите в взаимното ни битие, човечеството ще продължи да унищожава, насилва и експлоатира други хора, типове, планети и даже галактиката и вселената.
Статията напомни позабравеното разбиране на Бодрияр за живота ни в симулакрум от културна позиция и обществените разбори на Бауман за течна, софтуерна модерност. През груповите ни сънища, филмите от този интервал, публикацията се опита да разбере по какъв начин наподобява този феномен няколко десетилетия по-късно и по какъв начин ни въздейства в комбиниране с всеобщата атомизация (индивидуализация, в която хората прекъсват връзките си един с различен и живеят живота си в културна, обществена и политическа изолираност, което характеризира 21 век).
Привнесохме наблюдението на Гиденс от 1990-те, че живеем в общества на риска. Така, очертахме какво се случва с атомизираната ни заедност, манипулирана от сменена действителност (симулация), до момента в който е бомбардирана с информация за опасности, които все по-често насочват към предстояща злополука, която сама по себе си е постоянно употребена за операция и агитация за лишаване на права и доминация.
От позиция на тази логичност, неизбежният резултат, който би трябвало да приемем, дружно с виновността и отговорността ни, е брилянтна нелепост като публично и политическо събитие: “Най-страшното в „ Не поглеждай нагоре “ е, че колкото и да е неуместен, той съвсем не преувеличава. Голяма част от политическия ни хайлайф е също толкоз лаком и малоумен, медиите ни са също толкоз безсмислени, а реакцията ни на идното злополучие е тъкмо толкоз умопомрачително ирационална, колкото и във кино лентата ” (сп. Джакобин, отново там).
Заглавна фотография източник: Netflix
В обявата са употребявани материали от:
Banks, Jerry; Carson, John S. II; Nelson, Barry L.; Nicol, David M. (2001). Discrete-Event System Simulation. London, England: Pearson Education. Baudrillard, J. (1981) Simulacra and Simulation ”, University of Michigan PressBauman, Z. (2000) Time and Space Reunited, налично онлайн на:, (п.д. януари 2022 г.)Beck, U. (1998) World Risk Society, Cambridge: Polity Press.Bennett, C. (2022), налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Brunning, H. and Perini, M. (2010) “Psychoanalytic Perspective on a Turbulent World ”, Karnac Books.Dartington, T. (2013) Brilliant stupidity: madness in organisational life – a perspective from organisational consultancy. In: David Bell and Aleksandra Novakovic (eds) Living on the Border, psychotic process in the individual, the couple, and the group, 208-225. London: Karnac. Erenreich, B. (2011) “Smile or Die: How Positive Thinking Fooled America and the World ”, Granta PublicationsGiddens, A. (1999) Risk and Responsibility, Modern Law Review 62(1): 1-10.Goldman, R.; Papson, S. (2003). „ Simulacra definition “. Information technology. Canton, New York: St. Lawrence University.Herman, Е. (1995) The Banality of Evil in “Triumph of the Market ”, South End Press.Hickel, J. (2021), налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Kalmus, P. (2022), във вестник Гардиан, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Marcetic, B. (2022), в сп. Джакобин, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Swartz, J. (2002), налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)van der Kolk, B. A., Weisaeth, L., & van der Hart, O. (1996). History of trauma in psychiatry. In B. A. van der Kolk, A. C. McFarlane, & L. Weisaeth (Eds.), “Traumatic stress. The effects of overwhelming experience on mind, body, and society ”. New York: Guilford Press.
Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник, който специализира в приложна обществена и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е построен от взаимосвързани „ отворени “ системи, към добруването на които би трябвало да се стремим, с цел да подсигуряваме благоденствието на дребната система „ човек-в-общност-общество-природа-и-вселена “. Основоположник на, член на Британската социологическа асоциация, асоцииран член на ERIAC и старши откривател към GAATW.
Статията изследва умората ни от опасности и загуба в симулакрума – общ брой от симулакри, т.е. “копия, които изобразяват неща, които или в никакъв случай не са имали оригинал, или към този момент нямат оригинал ” (Голдман и Папсън, 2003) и по какъв начин тя води до злополука. Науката, движена от капитала, ни залива със познания за опасности на всички равнища, на които реагираме с отказване, с цел да се оправим с тревогата и ужаса. Това се усилва от медиите, които въздействат на субективното ни усещане за света като небивалица. Изтощени от употреба, загуби и паники, като общество сме се самоимунизирали против прекарването за заплаха и не реагираме нито в точния момент, нито сполучливо. В инерцията си летим стремително към произшествия освен като климатичната рецесия, само че и като пандемията от COVID-19, ендемичното принуждение над дами и злоупотребата с деца, бедността и засилващите се неравенства, застаряващото население. Статията е учредена на разбора на серия от паметни филми и употребява вълнението от тях в опит за осмисляне на явленията, свързани с пренебрегването на климатичните промени.
Не поглеждай нагоре
Дори и да не сте гледали нашумелия в последно време филм (Don’t Look Up, 2021), евентуално към този момент сте подразбрали, че той е най-много притча за климатичната злополука. Астрономите Кейт Дибиаски (Дженифър Лорънс) и Рандал Минди (Леонардо Ди Каприо) откриват гигантска комета, която се насочва към Земята. След обезверено моделиране и инспекции, те откриват, че кометата ще унищожи живота на планетата единствено след 6 месеца. До края на живота на планетата (който не е краят на филма), те обезверено се борят, в това число и със личната си инерция и лашкане сред човешки пристрастености и незаинтересованост, с цел да предотвратят немислимото. Режисьорът МакКей и сценаристът Сирота се заиграват да изследват по какъв начин откриването и прекъсването на бедствието не са най-трудната част. Най-трудно е да прекъснеш инерцията на човечеството и да го накараш да се опита да спре злополуката.
Основна спънка във кино лентата са група нелепи злодеи, които се е случило да имат властта и контрола да предотвратят злополуката. “Не поглеждай нагоре ” в огромна степен ни демонстрира, че “злодеите са захласнати от себе си – заслепеният хайлайф и тяхната лакомия, подкупност и нелепост ги водят до зли решения ” (Маркетич, 2022). Много критици виждат в разгръщането на сюжета рецензия към “глупостта ” на американския народ (и постмодерното общество). Всъщност филмът е на първо място разбор и разрастване от позиция на съвременността на понятието на Хана Аренд за баналността на злото –злото, което е в инерцията, подчинеността, безкритичността и търсенето на удоволствия и безредици. Както акцентира в коментара си към кино лентата климатичният академик Питър Калмус (2021), “това не е филм за това по какъв начин човечеството би реагирало на комета, която убива планетата; това е филм за това по какъв начин човечеството [вече] реагира на климатичен срив, който убива планетата ” и дава образци за аналогии измежду политици, корпорации, военната промишленост, олигарси и медии.
Понятието за тривиално зло е доста тясно обвързвано с немислимото. То е немислимо най-вече заради натиска на индустриалния (и пост-индустриалния) свят да живеем в “тук и в този момент ”, което прави невероятно теоризирането на дейностите ни и надлежно мисленето за тях. Едуард С. Херман (1991) акцентира, че „ осъществяването на ужасни неща по проведен и последователен метод се основава на „ нормализирането “. Това е процесът, при който грозните, унизителни, убийствени и неописуеми дейности стават рутинни и се одобряват като „ метод, по който се вършат нещата ”. Това нормализиране се случва основно през измисления свят, който основават обществените структури и който ни води към немислене.
Симулакри и симулации
Филми като “Тринадесетият етаж ” (1999), “Генезис ” (2010) и “Блаженство ” (2021), и най-много “Матрицата ” (1999, 2003, 2003, 2021) наблюдават методите, по които в прекарването на индивида през днешния ден, действителността е размита и сменена. Съвпадайки по време с появяването на първите филми от тази поредност, Бауман (2000) следи, че към този стадий в обществото е налице обособяване на времето от времепространството. Този развой е добре уловен в “Не поглеждай нагоре ”, където шест месеца се оказват и безпределно къс, и безпределно дълъг период. Разцепването на времето и пространството има за резултат прекосяването от тежка (хардуерна) към лека (софтуерна) модерност. Този преход е движен от “обезценяване на пространството и продължителността и дълбока промяна в структурата на превъзходството и политиките на живота ” посредством “превръщането на скоростта на придвижване според от софтуерните средства и на придвижването на информацията в самостоятелност от превозването на телата ”. От там, Бауман създава поредност от писания, отдадени на ликвидната, течна модерност на късния глобализиран капитализъм. Тя води до течна обич и течна нравственос, както е претърпяна и от героите в “Не поглеждай нагоре ” – желанието се трансформира в поредност от прищевки, които е елементарно да бъдат задоволени от пазара (на продуктите, на труда, на връзките, на спектакъла). Тези елементарно задоволими прищевки ни оставят кухи, повърхностни и празни – неспособни да мислим, да се грижим и да обичаме.
“Генезис ” (Inception): Разпространител: Александра филмс / Warner Bros. Pictures Идеята за сменената и виртуална действителност, която може да бъде изпитана единствено, в случай че първо е минала през филтъра на виртуалното, може да се наблюдава до трактата на философа и теоретик на културата Жан Бодрияр Симулакри и симулации от 1981 година В него, създателят изследва връзките сред действителността, знаците и обществото. В частност фокусът му е върху смислите и символиката на културата и медиите, участващи в построяването на разбирането за общо битие, което приема формата на симулация – т.е. реплика на действието на действителни процеси или системи във времето (Банкс и колектив, 2001).
В света на действителни медии и шоута като “Биг Брадър ”, на компютърни игри и аугментирана действителност, на хоум офис и зуум срещи, обектът към който виртуалното препраща – и който е показан в медиите, изчезва. Не съществува действително, защото означаваните се заменят от означаемото и мястото му е заето от хипер-реалното: “едно хипер-реално, което от тук нататък е предпазено от каквото и да било разграничаване сред действителното и въображаемото ” (стр. 2). Връзката с обезумяването и отчуждението от другите и най-много от себе си в симулакрума е изключително подчертана в “Нулевата теорема ” (2013) на Тери Гилиъм, където протагонистът губи себе си в търсене на научно издържано доказателство за неоспоримостта на безсмислието ни.
Умът ни, претрупан с измислените условия на капитала и властта в симулакрума, отхвърля да одобри всяко познание, в това число и знанието за непосредствени рискове. Търсенето на възбуденост и тласъци, които да ни изведат от прекарванията на отмалялост и безсмислие се трансформира във водещ приоритет, по-силен от инстинкта за самозапазване – в “Не поглеждай нагоре ”, както и в действителността, хората се вълнуват повече от звезди, зрелища и стимуланти, в сравнение с от действителната опасност, даже и за планетата като цяло.
Общества на риска
Свързаната с тази (не)реалност атомизация (разделеност) на индивидите и нейните последици пред лицето на загуба са напълно показани и оценени от различен филм за опасността над Земята – “Меланхолия ” на Ларс вон Триер. В нощта на сватбата си Джъстин (Кирстен Дънст) се пробва да бъде щастлива. Междувременно Меланхолия, синя планета, се устремява към Земята. Клер (Шарлот Генсбур), сестрата на Джъстин, която е платила за екстравагантната женитба се пробва да резервира хладнокръвие от боязън пред идното злополучие и да продължи да държи сватбата (и булката) под надзор.
Меланхолия (Melancholia). Разпространител: Ван Крис / Memfis Film “Усмихвам се, и се усмихвам, и се усмихвам ” е един от най-запомнящите се цитати от кино лентата. Подобно обръщение за условието да демонстрираме благополучие, с цел да прикрием неспособността си да скърбим, изключително за изгубената си сигурност е очебийно в автобиографичната рецензия на актуалните общества на Барбара Еренрайх “Усмихни се или умри ” (2010). Упреците към “Не поглеждай нагоре ”, че би трябвало да е по-лек (а и фактът, че той е оптимално “олекотен ” и в действителност много забавен) е доста сходна: ”Нека бъде леко и занимателно “, са увещавани измислените протагонисти учени, преди да обсъдят идното изгубване на живота на Земята в шоу, сходно на доста телевизионни излъчвания. А „ не можеше ли да е по-леко, занимателно? “ е заслужено резюме, по стичане на събитията, на препоръките към [режисьора] Маккей от страна на критиците ” (Бенет, 2022). Препоръките и към даващите публичност на климатичната рецесия е да “олекотят ” стила, да са по- “разбираеми ”, да не плашат, да “внимават ”.
Апокалиптичният род на холивудски блокбъстъри дълго време беше “олекотен ” и недействителен до появяването на съвсем документални мемоари от бъдещето като “12 маймуни ” (1995) и изключително “Зараза ” (2009), които буквално разказват света ни при пандемията от Covid-19. По традиция, всеки апокалиптичен филм стартира с академик, който предизвестява за злополука. Никой не му обръща внимание, само че той (обикновено от мъжки пол) избавя света. Преангажирането на груповото ни въображение и съпътстващите го мечти, че каквото и да се случи ще се оправим с всевъзможни закани, отразява концепцията на Бек и Гиденс от 1990-те години за общества на риска. Обществата на риска се характеризират с нараснала осведоменост и даже презаливане с информация за всевъзможни опасности. “Не поглеждай нагоре ” ни демонстрира процесите, през които се оправяме с произлизащата от това отмалялост от тревожене като просто стопираме да ги възприемаме като действителни, до момента в който не нахлуят в всекидневието ни.
Всички публикации върху “Не поглеждай нагоре ” настояват, че той е притча на климатичните промени. Ако се вгледаме в симулакрума ни, всички опасности, с които живеем, минават през тази скица и са директно и неотложно рискови за човечеството. Както акцентират американските психотерапевти Бесел ван дер Колк и колектив (1996:25), една от главните функционалности на човешките общества е да дават на своите членове обичаи, институции и ценностни системи, които могат да ги предпазят от претоварване от точно такива стресови прекарвания. Колекция от психоаналитични публикации (Брунинг и Перини, 2010) предизвестява, че живеем във време на изчезващи контейнери, т.е. удържащи структури и персони, които дават тази отбрана. Всъщност нашите обществени структури не съумяват да се оправят с всички актуалните проблеми, освен с климатичната опасност: застаряване на популацията, дефицит на запаси, неравнопоставености, принуждение. Именно посредством натрупването на несправяне с разнообразни обособени източници на риск и заплаха, през неуспеха на водачите да дават удържащи рамки и презаливащото ни отместване в конструиран свят на властови битки и трупане на запаси, човечеството стремително лети към злополука. Климатичната рецесия не е изключение, само че е най-директната непосредствена заплаха не просто за човечеството, а за цялата планета и живота на нея, в която се пресичат проблемите на симулакрума, обществата на риска и баналното зло, които ни водят към злополука.
Брилянтната нелепост на злополуката
С следствията на климатичните промени, светът не е изправен за пръв път пред злополука с такива пропорции и непоправими последици. Както акцентира Джон Шварц (2021), един от основните сътрудници на американския критик и режисьор Майкъл Мур,
“избегнахме нуклеарния Армагедон частично тъй като прекарахме доста време, фантазирайки си го [чрез киното и литературата], и по този начин бяхме стимулирани да не го преживеем в реалност. Но при [климатичните промени] има малко признаци, че въобще си го фантазираме. Ние нехайно се спъваме напред в мъгла, без да разбираме злополуката, към която се носим в спъването си. ”
Заиграването в груповото ни въображение с злополука е методът ни за справяне с най-ужасните ни страхове и действителности. Липсата на групово бленуване за климатичните промени е израз на дълбочината и обсега на ужаса, който следва от прозрението, че сме на път да унищожим чудото на живота и природата със личните си дейности и бездействия. Най-разтърсващите фрагменти в “Не поглеждай нагоре ” са тези на безгрижните създания отвън симулакрума ни, които се любуват на живота и природата, неподозирайки края им.
“Не поглеждай нагоре ” е вторият филм след “Идиокрация ” (2006), който припомня за класиката на Кубрик “Доктор Стренджлъв ” (1964) точно във фантазирането на баналния завършек на света и последващото присмиване на взимащите решения и държащите властта и контрола. “Не поглеждай нагоре ” ни води през призмата на сегашното назад към тематиката за брилянтната нелепост на властимащите. В подтекста на климатичните промени в този момент, тук е скъпо наблюдението на Джейсън Хикел (2021), че “остава голяма бездна [след ] сред обещанията, които е задоволително елементарно да се дадат, и действителните политики, които са единственото, което в действителност има значение. Можете да обещавате, колкото си желаете, само че се нуждаем от дейности ”:
“Какво ще се случи с нашия свят [предвид, че съществуващите сега държавни политики ни водят към 2,7°C стопляне през идващите десетилетия]? С приближаването на температурите до 3°C, 30-50% от типовете евентуално ще бъдат унищожени. Повече от 1,5 милиарда души ще бъдат изселени от родните си места. Добивите от главните култури ще намалеят доста, което ще докара до трайни разстройства в доставките на храни в международен мащаб. Голяма част от тропиците ще станат непригодни за живот на хората. Такъв свят не е съчетаем с цивилизацията, каквато я познаваме. Статуквото е поход на гибелта. Нашите държавни управления ни провалят – провалят целия живот на Земята. ”
Доктор Стрейнджлав (Dr. Strangelove) Разпространител: Sony Pictures / Прооптики Психоаналитичната вероятност е потребна при осмислянето на подтекста, в който водачеството се показва по метод, който може да насърчи или саботира задачата на групата, организацията, обществото и в последна сметка – света. Британският психоаналитичен специалист Тим Дартингтън (2013) следи, че са налице доста разбори за смяна в преобладаващия етос на актуалния свят. Според него, той е неприятелски към индивида (и човечеството) и се характеризира с брилянтна нелепост, която обслужва потребностите на членовете на групата (и обществото) от взаимозависимост. В резултат на потребността от взаимозависимост, нелепостта на водачите, подбудена от техния егоизъм, има наклонност да не се управлява и даже да се идеализира. Социалните организации построяват защитни механизми против тревогата, изключително тревогите, които са характерни за съответната задача – в световен мащаб, съществуването ни дружно и опазването на света ни. Тези отбрани на рационалност и бегло мислене в началото са изпълнявали функционалности, които да обслужват работната задача (осигуряване на сила, ред и сигурност, издръжка и т.н.). Поради неналичието си на еластичност, в наши дни те водят до съществени проблеми за групата, организацията, обществото като цяло – а към този момент и за човечеството и планетата.
Правителствата, военните, галактическата промишленост, корпорациите в “Не поглеждай нагоре ” са освен облици, които повтарят и придават модерна компактност на аналогичните облици от “Идиокрация ” и преди този момент – “Доктор Стрейнджлъв ”, само че и не инцидентно дават отговор на към този момент следени в груповото несъзнавано явления. Тим Дартингтън изяснява, че на несъзнавано равнище, в груповите връзки се обособява “престъпна тайфа в организацията ”, чиято задача е да поддържа триумфално предимство, което е по този начин добре показано в помпозността на върхушката от “Не поглеждай нагоре ”. Вместо власт през суверенност се оказваме изправени пред владичество. Лидерството се дава и избира от най-харизматичните и разтревожени човеци, които по този начин издигат властимащи, които показват за групата тази най-нарушена част от нейното лично действие. “Престъпната тайфа ” в организацията работи по подобен метод, че има единствено вътрешна представителност за личния си “балон ” и по този начин се проваля в способността си да тества действителността. Липсата на дарба за преценка става явна, когато нещата стартират да се объркват, когато групата (или обществото) е сложено пред гигантско предизвикателство.
Централните герои в “Не поглеждай нагоре ”, астрономите Кейт Дибиаски и Рандал Минди дават отговор на описанието на Тим Дартингтън за “зрял водач ”, който промотира организационна просвета с по-интегриран/депресивен метод на управление и ръководство на рецесия – тази зрялост, съгласно него, се характеризира със способността на такива водачи да се съмняват в способността си да завършат главната задача, тъй като са в положение да одобряват опцията за крах. Както и в действителността обаче, те са осмивани поради тези свои уязвимости. Повишеният егоизъм на водачите – “или по-скоро нарасналото приемане в организационния живот и в обществото като цяло на нарцисизма на водачите – ни изложи на крайностите, които сме подготвени да стигнем, с цел да облекчим потребностите си от взаимозависимост ”. Нужни са водачи, които могат да отведат групите, организациите, обществата и човечеството като цяло до режим на действие, който се характеризира точно с такава “депресивна ” позиция. Депресивност, отличаваща се с приемане на виновност и отговорност, тревога от неуспех и поражданата от нея сериозна мисъл, и блян към репарация да изправим всички дружно вредите, които човечеството е предизвикало на хората, на другите създания и на планетата.
Погледни нагоре: какво тъкмо би трябвало да забележим?
По логически метод “Не поглеждай нагоре ” във финала си се свързва с една друга поредност от филми, свързани с бъдещето на човечеството в подтекста на унищожаването на планетата. “Елизеум ” (2013), “Венъм ” (2019, 2021), “Заселници ” (2021), “Аниара ” (2018) и даже “Фондацията ” (2021) и “Дюн ” (2021) ни предизвестяват, че даже и да пожертваме планетата, в случай че не се оправим с алчността и блокажите в взаимното ни битие, човечеството ще продължи да унищожава, насилва и експлоатира други хора, типове, планети и даже галактиката и вселената.
Статията напомни позабравеното разбиране на Бодрияр за живота ни в симулакрум от културна позиция и обществените разбори на Бауман за течна, софтуерна модерност. През груповите ни сънища, филмите от този интервал, публикацията се опита да разбере по какъв начин наподобява този феномен няколко десетилетия по-късно и по какъв начин ни въздейства в комбиниране с всеобщата атомизация (индивидуализация, в която хората прекъсват връзките си един с различен и живеят живота си в културна, обществена и политическа изолираност, което характеризира 21 век).
Привнесохме наблюдението на Гиденс от 1990-те, че живеем в общества на риска. Така, очертахме какво се случва с атомизираната ни заедност, манипулирана от сменена действителност (симулация), до момента в който е бомбардирана с информация за опасности, които все по-често насочват към предстояща злополука, която сама по себе си е постоянно употребена за операция и агитация за лишаване на права и доминация.
От позиция на тази логичност, неизбежният резултат, който би трябвало да приемем, дружно с виновността и отговорността ни, е брилянтна нелепост като публично и политическо събитие: “Най-страшното в „ Не поглеждай нагоре “ е, че колкото и да е неуместен, той съвсем не преувеличава. Голяма част от политическия ни хайлайф е също толкоз лаком и малоумен, медиите ни са също толкоз безсмислени, а реакцията ни на идното злополучие е тъкмо толкоз умопомрачително ирационална, колкото и във кино лентата ” (сп. Джакобин, отново там).
Заглавна фотография източник: Netflix
В обявата са употребявани материали от:
Banks, Jerry; Carson, John S. II; Nelson, Barry L.; Nicol, David M. (2001). Discrete-Event System Simulation. London, England: Pearson Education. Baudrillard, J. (1981) Simulacra and Simulation ”, University of Michigan PressBauman, Z. (2000) Time and Space Reunited, налично онлайн на:, (п.д. януари 2022 г.)Beck, U. (1998) World Risk Society, Cambridge: Polity Press.Bennett, C. (2022), налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Brunning, H. and Perini, M. (2010) “Psychoanalytic Perspective on a Turbulent World ”, Karnac Books.Dartington, T. (2013) Brilliant stupidity: madness in organisational life – a perspective from organisational consultancy. In: David Bell and Aleksandra Novakovic (eds) Living on the Border, psychotic process in the individual, the couple, and the group, 208-225. London: Karnac. Erenreich, B. (2011) “Smile or Die: How Positive Thinking Fooled America and the World ”, Granta PublicationsGiddens, A. (1999) Risk and Responsibility, Modern Law Review 62(1): 1-10.Goldman, R.; Papson, S. (2003). „ Simulacra definition “. Information technology. Canton, New York: St. Lawrence University.Herman, Е. (1995) The Banality of Evil in “Triumph of the Market ”, South End Press.Hickel, J. (2021), налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Kalmus, P. (2022), във вестник Гардиан, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Marcetic, B. (2022), в сп. Джакобин, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)Swartz, J. (2002), налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)van der Kolk, B. A., Weisaeth, L., & van der Hart, O. (1996). History of trauma in psychiatry. In B. A. van der Kolk, A. C. McFarlane, & L. Weisaeth (Eds.), “Traumatic stress. The effects of overwhelming experience on mind, body, and society ”. New York: Guilford Press.
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ