За американците може да изглежда странно, но първият пилот на

За американците може да наподобява необичайно, само че първият водач на хеликоптер, който получава влиятелния Медал за Храброст на Съединени американски щати, е роден и отчасти израснал в Лондон.

Джон Калвин Коелш обаче е американски жител по линия на родителите си. Той учи Английски език в Принстън, а връстниците му го дефинират като „ харесван мъж и водач “. Той впечатлява с физиката си – той се отличава в леката атлетика, а също така има сведения, че има изумителен разсъдък и мощно духовитост. Заради второто първичният проект на Коелш е да стане юрист, само че в последна сметка взема решение да се причисли към военните по време на Втората международна война и на 14 септември 1942 година се записва във военноморския флот на Съединени американски щати като кадет на авиацията. Бързо се издига в редиците и се отличава като плашещо ефикасен водач на бомбардировач.

След Втората международна война, Коелш продължава да служи във Военноморски сили, въпреки и не преди да се върне в Принстън, с цел да приключи образованието си. В началото на Корейската война той се преквалифицира като водач на хеликоптер и в последна сметка служи на борда транспортен съд с ненапълно ироничното име USS Princeton.

USS Princeton

Коелш също се занимава доста и със личния си хеликоптер като го тунингова, с цел да се оправя по-добре с корейското време, както и с цел да лети по-добре на извънредно ниска надморска височина по време на избавителните задачи. Той също по този начин измисля редица устройства, с които се улеснява спасяването на хора при характерни условия.

Това ни довежда до 3 юли 1951 година Корабът, в който служи Коелш, получава сигнал за злополучие от сваления морски капитан Джеймс Уилкинс. Според сведения, самолета на Уилкинс е съборен по време на рутинна разследваща задача, а самият той е тежко ранен – с усукано коляно и мощни изгаряния по долната половина на тялото.

Sikorsky HO3S-1

Коелш незабавно доброволства да избави Уилкинс. Началниците му обаче означават, наред с други неща, и че една избавителна интервенция би била съвсем невъзможна, тъй като той е надълбоко в територията на врага, а нощта наближава и се чака гъстата мъгла. Въпреки това, Коелш зарежда своя Sikorsky HO3S-1 и потегля дружно със своя копилот, Джордж Нийл, най-малко с цел да се опитат.

Описан дипломатично като „ постепенно движещ се “, хеликоптерът на Коелш по едно и също време е невъоръжен и пътува към Уилкинс без конвой от изтребители заради гореспоменатата тежка мъгла. Дори и без противников огън, тази композиция от мъгла, настъпващата нощ и планински терен също прави интервенцията извънредно рискова.

Независимо от това, хеликоптерът лети единствено на 15 метра над земята в някои моменти, с цел да може по-лесно да виждат сваления аероплан през мъглата. Звукът на хеликоптера във въздуха притеглят вниманието на Уилкинс (който се крие в гората от севернокорейците), което го подтиква да се върне при парашута като разсъждава, че по този начин ще бъде най-лесното да го спасят.

Коелш обаче притегля вниманието и на околните противников сили, които съвсем незабавно стартират да стрелят по него, когато се приближи до региона, където Уилкинс е свален. Вместо да излезе отвън обсега или да направи каквото и да било, с цел да отбрани личния си живот, когато Коелш намира Уилкинс, той кръжи над него измежду градушката от патрони и му дава знак да се хване за подемника, който е спуснат от Нийл.

За страдание,оказва се, че хеликоптерите не летят доста добре, когато моторът им е надупчен от патрони, и до момента в който Нийл дърпа Уилкинс нагоре, се случва тъкмо това, в резултат на което хеликоптерът пада. Коелш обаче съумява да направи нещо като следена злополука в планинския скат, като той и Нийл нямат обилни пострадвания, а Уилкинс не претърпява по-нататъшни контузии, когато хеликоптерът се разрушава в земята.

След злополуката, тримата потеглят да бягат от вражеските сили. Коелш и неговите другари съумяват да избегнат улавянето 9 дни, като в последна сметка си проправят път до малко корейско рибарско населено място. Тук обаче шансът на групата свършва и тримата мъже са открити от севернокорейските сили да се крият в барака.

Докато пътуват към лагер за военнопленни, Коелш има дързостта да желае от врага да даде незабавна здравна помощ на Уилкинс. След известно време гневни крясъци от негова страна, севернокорейските бойци в последна сметка оказват помощ и по-късно Уилкинс ще отдаде спасяването на живота си на безобразните кавги на Коелш към севернокорейците.

Когато групата стига до лагера за пленници, Коелш, макар че е гладуващ от 9-те дни криене, споделя своите дажби с ранените и болните, като споделя, че те се нуждаят от храната повече, в сравнение с той. Той продължава да прави това, до момента в който от време на време е малтретиран от врага поради отхвърли си да сътрудничи по какъвто и да е метод с тях. Когато не го изтезават, непрестанно спори с тях за малтретирането на неговите приятели, базирайки се на Женевските конвенции. Отказът му да млъкне, му донася редица спомагателни побоища.

През 1955 година, когато стават известни габаритите на дейностите и примерното държание на Коелш, до момента в който е пандизчия, се взима решение посмъртно да му бъде връчен Медал за Храброст: „ Освен безкористния подвиг, проявен в опита за избавяне, Коелш непоколебимо отказал да оказва помощ на похитителите си по какъвто и да е метод и служил за ентусиазъм на своите сътрудници пандизчии с неговата мощ и внимание към другите. Неговата огромна персонална героизъм и храбър дух в саможертвата поддържат и усъвършенстват най-хубавите обичаи на военноморската работа на Съединените щати. “

Останките на Коелш са върнати в Съединените щати през 1955 година от корейците и са положени на гробището Арлингтън – чест, непокътната за всички наградени с Медал за Храброст.