Юли е месецът, в който се ражда, но и умира

Юли е месецът, в който се ражда, само че и умира Мина Тодорова – „ дребната другарка “ на Яворов с тъмнокестеняви, огромни, тъжни очи, с дълги плитки, тиха и смирена. В родния ù град Елена нищо не припомня за това нежно момиче, което по този начин мощно обича огромния стихотворец. Но и той нея. Само малко кафене, с нейното име и портрет на входа му ни напомня чистия ù облик. Вътре в кафенето, измежду старите движимости, в рамки може да видите още фотоси на Мина. То се намира на няколко крачки от родната ù къща, която е непокътната и до през днешния ден.  Построена е след Руско-турската освободителна война. 

Според  Недялка Караджова – Маркова, другарка на Мина Тодорова, двамата се срещат за първи път в една есенна вечер на 1905 година в дома на Петко Ю. Тодоров, брат на Мина, само че и другар на Яворов. На него поетът посвещава своята идилия „ Епилог “. Нежната Мина сушала разплетените си коси край печката. Скоро привличането сред двамата става все по-силно. 

На 25 март 1906 година той ù разкрива възприятията си. „ Тогава тя нямаше още шестнадесет години. То беше денят Благовещение. Блага новина я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми, сходно на една бяла лилия, измежду поле измежду май, покрито с цветя, сходно на една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, само че навела своята ароматна главица…Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми… “, написа той в дневника си.

Мина признава за тази съдбоносна среща, която не приказва за начало на някакви взаимоотношения. „ Не одобрявам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата лирика, одобрявам го като стихотворец “. Не след дълго записва в дневничето си: „ Самотността ме изтезава. Аз обичам хората. Аз диря човек, на който всецяло да се доверя, с който да се дръзвам, да рева, да пребивавам, да умра “.

Мина няма някакво изключително отношение към поета, сърцето ù е подвластно само на поезията му.

Яворов отпътува за Франция дружно с Кирил Христов и Елин Пелин. Новината към този момент е споделил с брат ù Петко Тодоров, който я занася при околните си в Елена. Мина евентуално схваща от него за отпътуването на поета. Между тях стартира преписка. 

Няколко месеца по-късно Яворов ù изпраща от Нанси върху отворена картичка стихотворението „ Обичам те “. В дома ù се развихря същинска стихия поради това, че тя упорства да замине за Франция при него. 

„ Яворов, какво мога да направя аз? На моите рамене лежат задължения. Бих дала всичко да можех да се разплатя, да заплатя комуто дължа живота си даже, един миг да се усещам свободна, несвързана с никого… Аз зная – от различен свят съм аз – би трябвало да нося на плещите си своето злощастие и в сърцето си непознатото злощастие “ – му написа тя през август 1907 година във връзка непрекъснатите натяквания на родителите и братята си, че няма да могат да преживеят възможния ù брак с Яворов.

Всъщност те не го харесват поради предишното му. Той е македонски въстаник. Друга причина е разликата във възрастта им. Мина е на 16 тодини, той -на 28. Семейството желае да я види омъжена за богатия еленски доктор доктор Момчилов или за някакъв доцент, който по-късно умира в Балканската война.

На 25 септември 1906 година тя му написа от София: „ Получих картата Ви. Сърдечно благодаря. Не зная какво да Ви пиша, та и не зная какъв адрес да Ви дам. Сега пребивавам при Петка. Ако Ви дам адреса на дома, писмата ще минават през Петка и тогава… През гимназията можете да ми пишeте, единствено че и тогава отново ще минават през ръцете на шефове и секретари. Да дам адреса на някоя моя приятелка, не ми се ще, тъй като ми е благ моя секрет и желая моето благополучие да бъде единствено мое и моето страдалчество единствено мое. Както намирате за добре, по този начин постъпете. Всички тук са зле настроени срещу Вас. Не зная… Много неща не мога да си обясня, а единствено се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкоз млада, а Вий сте стихотворец. Обаче имам вяра, че положителния господин Яворов ще елементарни греховете на своята млада позната. Нали? А той е стихотворец, би трябвало да му се елементарни. Сърдечен привет! М. “

В София тя в началото живее у вуйчо си Никола Михайловски,  след това и при брат си Петко, който се завръща от дълго прeбиваване в Германия и става секретар на Народната библиотека. В час по химия разсилния извиква Мина при шефа Паунчев. „ Кого имате в Нанси? “ Тя му дава отговор: „ Приятелят на брат ми; поетът Яворов “ – дава отговор тя уплашена. Директорът не разпечатва писмото, а го подава на Мина. Момичето го взема и се връща в класната стая. „ Ох, за какво ми го изпраща в гимназията? “, отронва пред приятелката си Недялка. В писмото се съдържа стихотворението „ Мечтата ти е очарована робиня “, по-късно наречено „ Пръстен с опал “. Яворовите писма и стихотворения тя крие от околните си в обвивките на учебниците си.

В началото на октомври Мина му изпраща друго писмо с молба да я не помни. Натискът на братята ù Христо и Петко над нея е огромен. Против тези връзки е и майка ù. Мина моли Яворов да унищожи писмата ù. От тази история е обиден и доктор Кръстев, който счита, че е „ много некрасива при възрастта на момичето “ от една страна, а от друга, че поетът е унизил списанието „ Мисъл “.

Непоносимото ù състояние у дома не му дава покой, изтезава го непрекъснатата мисъл, че тя страда поради него и той предлага да се разделят. На 17 декември 1907 година Яворов доверява на сестра си Екатерина: „ Оная работа се усложнява и аз започвам мощно да се трежова. Моята другарка е към този момент нажежена до най-голям градус и твоя брат изгуби пусулата. Боже мой, ами че аз напълно не съм човек за женене и фамилен живот! Само едната мисъл за нещо сходно е задоволителна да убие освен всяка обич у мене, само че и всяко човешко възприятие. Помисля ли за подобен край, за сватба, аз усещам любовта ми да се трансформира в една непреодолима злоба! Аз авансово усещам свободата си лимитирана, фантазиите си обезкрилени, гордостта си накърнена от зестрата, която може да ми се натрапи – и душата ми захваща да вие като ранен вълк! “

Мина знае, че раздялата е невъзможна и за двамата: „ Обичам те! Обичам те със всичката непокътната мощ на своята душа. Обичам те, както никого не мога да обичам “. И след няколко седмици: „ Изгубя ли те пред очи, аз загубвам всичко “.

Яворов предчувства някакво злощастие. Той схваща сложността на обстановката, сред тях стоят и недоразумения. В един миг Мина е в родния си град. Отдава се на коня си, който язди в покрайнините, чете Пенчо Славейков, Иван Вазов, Верлен, Бодлер, Ницше. Не се оплаква от самотата си, даже я търси. Когато всички в фамилията заспят тя му написа писма:„ Мързелив неделен ден. Излежавам се по миндерите и бленувам. И прави ми удоволствие, че надалеч там има един човек да мисли от време на време за мен. Здравей! Мина 3 август 1908 година “

През юни тя му е подарила своя портрет. А Яворов ù дава пръстен с огромен опал преди да замине за Македония. 

Семейството ù я следи и управлява всяка нейна крачка. Те даже не ù предават книга, която Яворов ù изпраща по пощата. Мина не желае да се кара с болните си родители, които я считат за „ глупава, вятърничава, дебелоглава, суетна, неспособна сама да дава отговор за това, което прави “. Смятат че прави най-големи дивотии, лъже, преструва се на рационална и скромна, мисли че всичко знае, а в действителност нищо…Обвиняват я в нарцисизъм и суетливост. Подкрепа намира само в брат си Никола. Той не трансформира отношението си към Яворов и поема тежката отговорност да им предава писмата един на различен.

Мина моли Яворов да адресира писмата си до учителката Ю. Георгиева, която да ù ги съобщи. През зимата на 1909 година той желае кичур от косите ù, който съхранява до гибелта си в медальон. Двамата съумяват да се видят в София, само че тази среща не остава в загадка за брат ù Петко Тодоров. Той написа писмо на Яворов - „ едничкото и последно нещо, което мога да ти кажа и да желая от тебе е – да се помъчиш и да забравиш моето битие “.

Краят въпреки всичко настава. И двамата назовават любовта си „ трагикомедия “. Тя още го обича, само че счита, че Яворов разрушава вярата ù в бъдещето. За поета тази обич е „ комшар “. Раздялата – „ благотворно избавление “. Но Мина е към този момент съществено болна. След интервенция от гноясал апендицит раната ù не зараства. Често посещава клиниката на доктор Сарафов за превръзки. Тя е някак небрежна към здравето си. Напуска и учебно заведение.

Последната им среща е на 18 юни 1909 година на една от пейките в Борисовата градина. Не се сбогуват. Яворов предлага и Мина приема:

„ Нека всеки от нас се усеща свободен. И който през тия две години избави някакъв излишък от любовта си, дано се откри, на 18 юни 1911 година, 8.30 часа вечерта, на същото място, дето приказвахме нощес. Не яви ли се втори, дано пристигналият не го чака дълго и дано му пожелае в душата си благополучие “.

Не им е съдено да се видят повече. През есента на 1909 година Мина идва дружно с най-малкия си брат Христо в Париж. Записва се да следва курсове за чужденци и слуша лекции в Сорбоната. Изпълнила се е една нейна отдавнашна фантазия – да види Франция, за която е слушала толкоз от брат си Петко и от Яворов. Започва незабавно да посещава курсове, с цел да научи езика, посещава също курсова по история и литература в Сорбоната. Отскача в Люксембургската градина, един път посещава спектакъл „ Одеон “ и гледа пиеса на Доде. Кани се да види и огромните музеи. Няма познати, а и тя самата мъчно се сприятелява.

„ Тука са подлудели пък в този момент по тия самолети. Lambert мина над Айфеловата кула от горната страна. Живот има в тоя запустял Париж “.

Тъкмо в Париж, дружно с още две българки тя желае да преведе „ Под игото “ и моли брат си да й изпрати образец. По това време той е секретар в Народната библиотека. Моли го и за българо-френски речник.

Но тя е болна. Диагнозата е туберкулозен пертонит. От ден дневно Мина се усеща все по-зле. „ Че се мре, брат “, написа на Петко Ю. Тодоров на 15 април 1910 г. 

Заминава на лекуване в морския курорт Беркплаж. Пристигат родителите ù и брат ù Петко. Яворов научава неприятната новина и потегля за френската столица, двамата не са се срещали от миналата година – след раздялата. По подигравка на ориста в същият трен, в който пътува поетът е и майката на Мина, както и брат ù Петко. 

Поетът отсяда в Hôtel Suez, където през 1889 година умира Захари Стоянов. Хотелът е непокътнат и до през днешния ден. В него Яворов нощува повече от две седмици и стартира да написа философско-поетическия си дневник. 

Близките ù не го позволяват до нея. Казват му, че тя е в агония  и може да се разтревожи при възможна тяхна среща. И в този финален момент от живота ù те, които от самото начало са воювали против него и са ги разделили, не намират сили да надмогнат патриархалните си разбирания и презрението си към Яворов. На 10 юли 1910 година тя има тресчица и 40 градуса температура. Органите ù са възпалени, като че ли са забрали. Боли я доста корема, който доктор намазва с лавдано – лекарство от опиат. Дават ù хинин. Мина умира в Беркплаж на 12 юли 1910 година Яворов не може да я види даже мъртва – ковчегът ù е затворен.

По-късно той ще научи, че тъкмо тогава се готви да тръгне за Париж и Лора. По това време тя е в Лондон, живее със самочувствието на приета хубавица, носителка е на втора премия на състезанието за най-красива жена на София. Мечтае да стане или огромна писателка или най-малко вдъхновителка на огромен стихотворец. Тя от дълго време се стреми към Яворов и изгаря от любознание да види момичето, на което той е посветил едни от най-хубавите си стихове – „ Благовещение “, „ Вълшебница “, „ Две хубави очи “, „ Ще бъдеш в бяло “, „ Обичам те “.

Веднага щом научава за идването на Мина във Франция, Лора написа на брат й Петко Ю. Тодоров, с цел да желае адреса ù. Започва да се стяга за път, само че директно преди заминаването си, научава от българските вестници за гибелта на Мина. „ Много, доста ми е тъжно за благото момиче с хубавите, чисти очи “ – написа тя в съболезнователното си писмо до Тодоров.

Вътре в себе си Лора усеща, че няма какво да я спре към този момент по пътя ù към сърцето на Яворов. И в своя неукротим блян тя избира най-подходящия миг и най-неподходящото място да се срещне с него – пред черния мраморен гроб на Мина в гробището Биянкур. Самонадеяността ù отблъсква Яворов.

„ Моят отговор я засегна мъчително. Тя раздразнено кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието ù бе мощно наранено, и си останах с усещане, че тази ще бъде първата ни и последна среща “, споделя по-късно той пред зетя си Н. Найденов.

Ще мине време и Яворов няма да устои на нейната „ учудено засмяна жизнерадостност “, на нейната „ знойна плът “. Ще стартира нов стадий в живота му, белязан от тревожното наличие на Лора, началото на една драма, която ще погуби и двамата. Ще се появи цикълът „ Падение “, в който изповядва: „ Душата ми е в пъкъла и сама е пъкъл “. Но в това дълбаене „ надолу, все надолу, горко изранен “, той непрекъснато ще се връща към загатна за Мина, която живее своя вечен живот в творчеството му.

„ Едно гробище има своята подобаваща декора единствено есен. Една странна бледост покриваше дърветата. Странната, тъжна бледност на още неоголените дървета върху белите мрамори на гробовете, отрупани с цветя, една тъжна комбинация от изсъхнали и свежи… “

Яворов написа тези редове в Париж през октомври 1910 година, три месеца след гибелта на Мина – това „ Дете и провидение “, което четири години е изпълвало с наличието си неговата поезия и осмисляло дните му.

Той идвал тук край Сена, в дребното, оградено с висока каменна стена гробище на парижкото предградие Биянкур всеки ден, с цел да донесе цветя. Стоял дълго, до момента в който мръкне, а през нощта записвал в своя „ Философско-поетически дневник “. Всичко, което бушувало и крещяло в душата му през тези дни на безизходно обезсърчение и самотност.

Яворов няма да може да се излекува до края на живота си от тази отворена в сърцето му рана. В моменти на безизходност той не е надалеч от мисълта да се самоубие над гроба ù. „ Живея единствено со скръбта си и не желая да я церя – написа Яворов на Боян Пенев – Тя остана едничкото нещо, което ме свързваше със света “. Дори година и половина след гибелта ù, една късна вечер той му признава още веднъж, че навсякъде го дебне „ сянката на Мина “…

И когато се свързва по-късно с Лора, Яворов продължава да носи в дребен медальон кичур от косите на Мина. Пази и изсъхнали цветя, откъснати от пресния ù гроб. Нея, тихата обич той възкресява в нещастието си „ В полите на Витоша “. Нея той загатва непрестанно. Само няколко месеца преди да се разиграе нещастието в дома му, самоубийството на Лора, той получава от Париж фотоси от гроба ù, на които се чете: „ Мина Тодорова, родена в Елена (България) 1890-1910 “.