Юли, 2025 година. Една артистична млада жена, облечена в леопардов

Юли, 2025 година. Една артистична млада жена, облечена в леопардов чеп с ниска талия, с живописен речник и малко по-ексцентрично държание, се появява в анкета на някогашния кореспондент на Милен Цветков Дани Петканов, популяризирана в обществените мрежи. И целият български интернет избухва в насмешки и я унищожава от обиди и сочене с пръст.

Действието се развива на бул. „ Витоша “ в София – другояче шарено място с другояче шарени хора.

Защо става по този начин тогава? Отговорът е прост.

Защото Дебора Добрева, въпросната млада жена, е друга. Различно друга, не еднообразно друга. Не като излязла из Instagram каталога на допустимото друго, откъдето можем да си изберем подобаващото за нас такова, като от брошурата на супермаркет, без да рискуваме да се изложим нещо.

Лошото е, че май не е и глупава. А когато не си малоумен, рискуваш да си интелигентен и хубав, което тези дни никак не е на респект. Нещо повече – става рисково да си подобен.

Сривът в демокрацията си проличава доста ясно по отмирането на контракултурите. Навярно в едно залязващо тоталитарно общество има повече контракултурни течения, в сравнение с в едно навлизащо в тоталитарни води квазидемократично общество като нашето през днешния ден.

В края на соца и в ранните години на прехода по улиците на България са крачили младежи, които са били същински различни, рисково разнообразни. Метъли, пънкари. Хора с дълги коси, хора с татуировки. Наркомани. Да, наркомани. Едно време наркоманите най-малко имаха музикална просвета.

Хора с друг метод на мислене, с подривен нрав. Подривен в градивния смисъл на думата, до каква степен няма напредък без смяна и няма смяна без разпад. Хора с мнение, отпреди всеки да (си) има мнение, хора с дух, който от време на време си проличава по външния тип.

Хора, напуснали провинцията в главите си, без значение от кое място са и къде живеят.

Хора, които допреди едвам петнайсетина години имаха своите различни места, питейни заведения и освен, даже в дребните градове на страната. Вече ги няма. И хората и местата.

Лошо време да бъдеш друг е актуалното. Различните през днешния ден са идентични. И са доста. И са доста идентични.

Булевард „ Витоша “ е цялостен с идентични хора с идентични татуировки по цялото тяло и с идентични бради. Ако се разноските от „ Света Неделя “ до НДК в една елементарна събота, ще видите най-малко няколко индивида с татуси на лицето, които не знаят кой е Мик Джагър. Питайте ги. Питайте ги в действителност. Питайте ги също „ От Алкатрас ли излизате, извинете, с тези белези по главата, или от Биад? “.

Не ме разбирайте неправилно, имах гадже, целия в татуси и с попска брада, през 2007 година. Знаеше кой е Джагър. Знаеше кой е и Нерон. Ще кажете: „ Ама то може да са си татуирали „ Цеца “, за какво да знаят кой е Джагър, да не би татуировките да допускат принадлежност към избрана просвета “?

Не, не допускат. Разбира се, че не. Но нормално не са си татуирали Цеца. За жал не са. Това би било самобитна пънкария прочее.

Обикновено са си написали нещо, с което целят да внушат, че са културни. Нещо на език, който не владеят. Историята е също подобен език за тези хора. Нещо с възрожденци или нацисти. Нещо с Че Гевара. Нещо неразбираемо, но забавно. Хората „ от народа “, които желаят да са културни, но не им се четат книги чак за задачата.

Нямат време. Ако може по-бързо да станат такива, кой ще се хаби да учи години наред? То така и така всеки си има своя истина.

Хора с личностния профил на Елена Чаушеску, брачната половинка на мракобесния румънски властнически водач, която по държавна линия става академик и притежател на всевъзможни университетски трофеи, до момента в който де факто е с начално обучение и необразована. Хора като селяните със сопите, пристигнали с кални ботуши да изринат и закопаят интелигенцията и духовенството на България по време на комунистическия прелом в средата на четиредесетте години на предишния век. Няма и 100 години от този момент.

Знаете ли, татуировките, облеклата, лицевото окосмяване, тези неща – те могат да бъдат израз на някаква просвета, външен белег на вътрешни интелектуални и духовни натрупвания, само че не могат да бъдат просвета сами по себе си.

Литературата е просвета. Музиката е просвета. Философията е просвета. Киното е просвета. Дори храната е просвета. Начинът на живот е просвета. Общата просвета, която до оня ден беше нещо обикновено, а в този момент в „ Стани богат “ вървят хора, които гордо не знаят Джим Морисън на коя група е фронтмен и коя е столицата на Канада, също е просвета.

Да имаш обща просвета в прочут смисъл към този момент си е симптом на висока просвета. Довчера не беше по този начин. Какво се случи?

Вече хората с дълги коси, бради и татуировки по лицето не са различни, не са носители на особеното. Те са признати, те са харесвани, те са статукво, те са в „ Ергенът “. На всеки километър дебне „ менбън “, от всеки вход излиза някой най-малко с Левски на прасеца.

Добрите девойки от гимназията смъркат по тоалетните на нощните заведения, до момента в който мъжете им бият някого на Галена. Живеем в деветдесетте на стероиди – със същите проблеми, само че не със същите очаквания. Богатият речник е комичен. Да си академик от Българска академия на науките е почтено за насмешка. Особено в случай че си с леопардов чеп с ниска талия.

„ Бъдещето беше по-светло през вчерашния ден “. Така стартира книгата на Иван Кръстев и Стивън Холмс „ Демокрация и реплика “.

„ Илюзията, че краят на студената война е началото на ерата на либерализма и демокрацията, беше и наша лична заблуда “ споделят те и в идващите близо 300 страници разсъждават върху въпроса „ Дали не сбъркахме “, който, съгласно записките на Бен Роудс, Барак Обама си задава на потегляне от Белия дом.

Да си друг беше полезност, към този момент не е. Да си академик беше полезност, към този момент не е. Истината беше полезност, към този момент не е. Солидарността беше полезност, към този момент не е. Протестът беше полезност, към този момент не е. По всичко проличава, че въпросът е реторичен.