ОТ В. ШОУ - Художничката Йона Тукусер пред в. "Шоу": Дяволът се всели в мен
Йона Тукусер е художничка. Възпитаничка на Института в Измаил, Бесарабия, магистър на Софийската художествена академия. „ Момче, което плаче ” по някакъв чудноват метод се е намесила и в нейния живот. Тогава е била още ученичка в родното си село Главан. Видяла снимка на „ Момчето...” в един вестник, харесала я и си я прибрала у дома. Разбира се, тя знаела легендата на пожарите, само че това не я уплашило. Една заран родителите й, които били на работа, ненадейно се върнали. Отворили вратата на обора и от вътрешната страна ги блъснали пламъци и пушек. Успели да се оправят бързо. Угасили огъня. Дъщерята не загатнала нищо, нито за фотографията на картината, нито за легендите към нея, само че побързала да я занесе в една от дълго време изоставена къща. Ако ще има пожар, то да няма какво да гори.
Години по-късно, към този момент известна художничка, Йона нарисувала петнадесет картини с общата концепция да се показа ужасяващият апетит, на който били подложени нейните съселяни по време на Сталиновите репресии. Картините били закачени в една изложба в София, част от тях се продали, други останали там години. В последна сметка в галерията избухнал пожар. Изгоряло всичко с изключение на нейните пет платна. По тях даже нямало провали, единствено частични опушвания и замърсяване. „ Остави ги да ги почистя и ела да си ги вземи”, предложил галеристът. Когато това станало, две от картините към този момент ги нямало. Спасили се от огъня, те били безпомощни пред крадците. Година живях непознат живот През декември 1910 година, на 53 години, напълно ненадейно умря татко ми. Беше тежка загуба за мен. Живеех в София, мъчех се да рисувам. Платното ми беше на пода, там работех. Имаше лунно затъмнение. Излязох на открито да погледам. Луната беше доста красива. Прибрах се и усетих някаква твърда материя да навлиза в главата ми. Безболезнено влетя и спря към сърцето.
Обхвана ме боязън, суматоха, прибави се и остра болежка. Болеше ме душата. Боже господи, какво става, питах се и започнах да плача. Да кажа, че бях обезпокоена, няма да е тъкмо, беше нещо по-силно. Плачех без причина. Вече не бях аз. Имах работа, срещи, договаряния, само че всички се проваляше. Докато си отворя устата да кажа нещо, и почвах да рева. Какво ти става, питат ме, а аз си тръгвах, без да мога да дам някакъв понятен отговор. Разбрах, че към този момент нищо не мога да върша. Спрях да излизам, да рисувам, не гледах телевизия, не четях. Седях, клатех се и плачех. Това продължи една година. 365 дни аз не бях на този свят. Дадох си сметка обаче, че в мен се е вселила някаква тъмна сила. Бях престанала да усещам, а това е съдбовно за един художник. Вече не можех да върша единственото нещо, което имаше смисъл за мен - да рисувам. Само болката ме радваше, тя въпреки всичко ми даваше кураж и някакъв сигнал, че още съм жива.
Картината “Лилит” (вляво) през днешния ден се търси от полицията
Една година. Всички очаквания, че това ще отмине от единствено себе си, се изпепелиха. Дадох си сметка, че нямам повече сили. Тогава отидох на гроба на Свети Серафим в съветската черква „ Свети Николай Чудотворец” и започнах да се апелирам. Бях чела и чувала за способността му да изцерява от тежки заболявания. Вярвам в Бога и от дете баба ми ме водеше в селския храм. През последната година обаче не бях стъпвала в черква. По Възкресение Христово за три дни отидох в Бачковския манастир. Молех се на иконата на Света Мина и Божията майка. Животът ми продължаваше да бъде пъкъл. Свещеникът ми сподели да чета Петдесети псалм. Нуждаех се от мощ, която да ме освободи от бремето, което се бе вселило в мен.
Една вечер отново бях с библията в ръка и отново на страницата, на която е петдесети псалм. Четях със пристрастеност, вниквах в думите. Не бягах по изреченията както различен път. В един миг стаята стартира да се тресе. Помислих, че е земетресение, само че с смут забелязах, че в действителност се тресеше тялото ми. Паднах. Сякаш бях полята с варел вода. Отворих очи. Стаята бе друга, светлината – друга, и аз също. Усетих по какъв начин в средата на гръбначния ми дирек се отваря дупка. Треперех от боязън. Не смеех да се пипна, нито да мръдна. Чувствах се сама и беззащитна.
Сутринта се разсъниха с голямо въодушевление, летях над леглото, радвах се на улицата, на хората. Продължих с молитвите и след към месец си станах отново тази, която бях. Сигурно мнозина ще се ухилен на тази моя изповед. Може би и аз бих го направила, в случай че някой различен ми го беше разказал. Но се случи с мен. Това беше знамение. Дяволът се бе вселил в мен. Кой го бе вкарал и за какво, не знам. И не желая да знам. Архиепископ Серафим - духовникът Архиепископ Серафим е роден през 1881 година Един от най-видните духовници на нашето време. Архиерей на Руската православна черква, чието архиерейско служение съвсем напълно минава в България. Той идва в София и близо 30 години обгрижва духовно както съветските емигранти, по този начин и голям брой българи, включително и духовници. Той оглавява съветските православни общини в България от 1921 до 1950 година В служението му значително място заема битката за чистотата на Православната религия. Автор на скъпи богословски писания и проповеди, както и на акатист на свети Йоан Рилски Чудотворец, който назовава „ популярност и хубост на Българската черква “.
Картината „ Момче, което плаче” е известна не толкоз с художествените си качества, а с това, че провокира пожари в домовете на притежателите си. Оригиналът е дело на италианския художник Бруно Амадиа, прочут като Джовани Браголин, само че има доста нейни имитации и копия, които умерено шестват по галерии и частни сбирки. Статистиката сочи, че оригиналът е сменял 100 притежателя. Толкова са и огньовете, провокирани от нея. Изгорели са здания, мебелировка, само че не и самата картина. Тя постоянно оцелява. Вече има и пояснение: Специалният лак, с който е покрита тя.
Исак ГОЗЕС
Години по-късно, към този момент известна художничка, Йона нарисувала петнадесет картини с общата концепция да се показа ужасяващият апетит, на който били подложени нейните съселяни по време на Сталиновите репресии. Картините били закачени в една изложба в София, част от тях се продали, други останали там години. В последна сметка в галерията избухнал пожар. Изгоряло всичко с изключение на нейните пет платна. По тях даже нямало провали, единствено частични опушвания и замърсяване. „ Остави ги да ги почистя и ела да си ги вземи”, предложил галеристът. Когато това станало, две от картините към този момент ги нямало. Спасили се от огъня, те били безпомощни пред крадците. Година живях непознат живот През декември 1910 година, на 53 години, напълно ненадейно умря татко ми. Беше тежка загуба за мен. Живеех в София, мъчех се да рисувам. Платното ми беше на пода, там работех. Имаше лунно затъмнение. Излязох на открито да погледам. Луната беше доста красива. Прибрах се и усетих някаква твърда материя да навлиза в главата ми. Безболезнено влетя и спря към сърцето.
Обхвана ме боязън, суматоха, прибави се и остра болежка. Болеше ме душата. Боже господи, какво става, питах се и започнах да плача. Да кажа, че бях обезпокоена, няма да е тъкмо, беше нещо по-силно. Плачех без причина. Вече не бях аз. Имах работа, срещи, договаряния, само че всички се проваляше. Докато си отворя устата да кажа нещо, и почвах да рева. Какво ти става, питат ме, а аз си тръгвах, без да мога да дам някакъв понятен отговор. Разбрах, че към този момент нищо не мога да върша. Спрях да излизам, да рисувам, не гледах телевизия, не четях. Седях, клатех се и плачех. Това продължи една година. 365 дни аз не бях на този свят. Дадох си сметка обаче, че в мен се е вселила някаква тъмна сила. Бях престанала да усещам, а това е съдбовно за един художник. Вече не можех да върша единственото нещо, което имаше смисъл за мен - да рисувам. Само болката ме радваше, тя въпреки всичко ми даваше кураж и някакъв сигнал, че още съм жива.
Картината “Лилит” (вляво) през днешния ден се търси от полицията
Една година. Всички очаквания, че това ще отмине от единствено себе си, се изпепелиха. Дадох си сметка, че нямам повече сили. Тогава отидох на гроба на Свети Серафим в съветската черква „ Свети Николай Чудотворец” и започнах да се апелирам. Бях чела и чувала за способността му да изцерява от тежки заболявания. Вярвам в Бога и от дете баба ми ме водеше в селския храм. През последната година обаче не бях стъпвала в черква. По Възкресение Христово за три дни отидох в Бачковския манастир. Молех се на иконата на Света Мина и Божията майка. Животът ми продължаваше да бъде пъкъл. Свещеникът ми сподели да чета Петдесети псалм. Нуждаех се от мощ, която да ме освободи от бремето, което се бе вселило в мен.
Една вечер отново бях с библията в ръка и отново на страницата, на която е петдесети псалм. Четях със пристрастеност, вниквах в думите. Не бягах по изреченията както различен път. В един миг стаята стартира да се тресе. Помислих, че е земетресение, само че с смут забелязах, че в действителност се тресеше тялото ми. Паднах. Сякаш бях полята с варел вода. Отворих очи. Стаята бе друга, светлината – друга, и аз също. Усетих по какъв начин в средата на гръбначния ми дирек се отваря дупка. Треперех от боязън. Не смеех да се пипна, нито да мръдна. Чувствах се сама и беззащитна.
Сутринта се разсъниха с голямо въодушевление, летях над леглото, радвах се на улицата, на хората. Продължих с молитвите и след към месец си станах отново тази, която бях. Сигурно мнозина ще се ухилен на тази моя изповед. Може би и аз бих го направила, в случай че някой различен ми го беше разказал. Но се случи с мен. Това беше знамение. Дяволът се бе вселил в мен. Кой го бе вкарал и за какво, не знам. И не желая да знам. Архиепископ Серафим - духовникът Архиепископ Серафим е роден през 1881 година Един от най-видните духовници на нашето време. Архиерей на Руската православна черква, чието архиерейско служение съвсем напълно минава в България. Той идва в София и близо 30 години обгрижва духовно както съветските емигранти, по този начин и голям брой българи, включително и духовници. Той оглавява съветските православни общини в България от 1921 до 1950 година В служението му значително място заема битката за чистотата на Православната религия. Автор на скъпи богословски писания и проповеди, както и на акатист на свети Йоан Рилски Чудотворец, който назовава „ популярност и хубост на Българската черква “.
Картината „ Момче, което плаче” е известна не толкоз с художествените си качества, а с това, че провокира пожари в домовете на притежателите си. Оригиналът е дело на италианския художник Бруно Амадиа, прочут като Джовани Браголин, само че има доста нейни имитации и копия, които умерено шестват по галерии и частни сбирки. Статистиката сочи, че оригиналът е сменял 100 притежателя. Толкова са и огньовете, провокирани от нея. Изгорели са здания, мебелировка, само че не и самата картина. Тя постоянно оцелява. Вече има и пояснение: Специалният лак, с който е покрита тя.
Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ