Радослав Илиев при Явор Дачков: От Плиска до Бузлуджа – културното ни наследство се руши
Явор Дачков беседва с Радослав Илиев за националната памет, потребността от Държавна организация за културното завещание, разпада на държавната грижа към паметниците, неуспеха с ЮНЕСКО и застрашения статут на Несебър. Разговорът е записан на 28 юни 2026 г. в Оператори и монтаж: Елизабет Хасан и Христо Анчев.
„ Булгар, Булгар! “, небрежност и бутафория водят културното ни завещание към летален излаз. 40 000 паметника, от които по-малко от 500 с ясни режими за запазване, 30-40 специалисти за цялата страна и кметове, овластени да се разпореждат без експертиза и институционален надзор. Последното ни международно самопризнание е от 1985 година, Несебър е заплашен от изваждане, а проваленото домакинство на ЮНЕСКО остави България без късмет да покаже пред света историята си. Културното завещание не е патриотарска поза - то е метод България да знае коя е, да опази паметта си и да приказва умерено за себе си.
Радослав Илиев е основен помощник, лекар в Историческия факултет на СУ „ Св. Климент Охридски “. Завършил е Болонския университет и Университет Париж 1 Пантеон-Сорбона. С интернационален опит в областта на културното завещание и образованието, насъбран в централата на ЮНЕСКО, Регионалния център за арабския свят в Бахрейн и Ефората за антиките в Атина. Член е на Управителния съвет на ИКОМОС България и на Международния теоретичен комитет по културен туризъм. Продуцент е на първия фестивал за древен спектакъл EX MACHINA и Heritage School Bulgaria.
Още акценти:
Баптистерият в Плиска го бъркат с тоалетна, тъй като мястото не е обозначено и не е разказано. Похарчени са пари, зидове са вдигани като лего, само че липсват табели, свястно показване и такт към пространството. Културното завещание не е бутафория - то изисква страната да знае по какъв начин демонстрира себе си.
Сердика е място от международна християнска памет, само че България не умее да го опише. Едиктът на толерантността от 311 година е две години преди Миланския едикт, а ротондата „ Св. Георги “ е 1700-годишна постройка със изравен покрив от III век и фрески от X век. Това не е мотив за „ Булгар, Булгар! “, а съображение за спокойна горделивост, познание и отговорност.
Нужна е Държавна организация за културното завещание - не още администрация, а конструкция под шапката на държавното управление, която да овласти специалистите. НИНКН е обезкръвен - 30-40 души за цяла България, със мнения, които политическата власт може да остави встрани. Културната памет не може да зависи от кметска съвест, инвеститорски напън и политическа обстановка.
Културното завещание не е единствено културен туризъм, а голям бранш - архитектурно възобновяване, реституция, археология, ръководство на обекти, интернационален авторитет и пазарна тактика. България няма потребност да си измисля легенди и бутафории, тъй като има същински капитал, който може да носи пари, въздействие и лице на открито, в случай че бъде спретнат, управляван и разказан мъдро.
След време няма да има кой да реставрира това завещание. Реставраторите са застаряващо потомство, Художествената академия създава по няколко души годишно, а огромна част от тях отиват в частния бранш или в занаятчийски действия. Ако специалистите, които още ги има, не бъдат канализирани и овластени, страната ще остане с монументи, само че без хора, които знаят по какъв начин да ги спасят.
Ако на всеки 20-30 години чистим неуместното минало, това към този момент не е историческа истина, а идеологизация - директен път към нелепостта. Наследството от социализма не може просто да бъде изтрито. Паметникът на Съветската войска, мавзолеят, Бузлуджа и архитектурата от XX век са противоречиво завещание, само че са завещание. С него може да се работи лечебно, културно и стопански, вместо да се харчат пари за скелета, демонтажи и алегорични жестове без тактика.
Градската памет не е единствено монумент, цитадела или музей. Тя е площад, ъгъл, кафене, постройка, атмосфера, място, в което са се събирали хора и което пази чувството, че обществото живее на една обща улица.
„ Булгар, Булгар! “, небрежност и бутафория водят културното ни завещание към летален излаз. 40 000 паметника, от които по-малко от 500 с ясни режими за запазване, 30-40 специалисти за цялата страна и кметове, овластени да се разпореждат без експертиза и институционален надзор. Последното ни международно самопризнание е от 1985 година, Несебър е заплашен от изваждане, а проваленото домакинство на ЮНЕСКО остави България без късмет да покаже пред света историята си. Културното завещание не е патриотарска поза - то е метод България да знае коя е, да опази паметта си и да приказва умерено за себе си.
Радослав Илиев е основен помощник, лекар в Историческия факултет на СУ „ Св. Климент Охридски “. Завършил е Болонския университет и Университет Париж 1 Пантеон-Сорбона. С интернационален опит в областта на културното завещание и образованието, насъбран в централата на ЮНЕСКО, Регионалния център за арабския свят в Бахрейн и Ефората за антиките в Атина. Член е на Управителния съвет на ИКОМОС България и на Международния теоретичен комитет по културен туризъм. Продуцент е на първия фестивал за древен спектакъл EX MACHINA и Heritage School Bulgaria.
Още акценти:
Баптистерият в Плиска го бъркат с тоалетна, тъй като мястото не е обозначено и не е разказано. Похарчени са пари, зидове са вдигани като лего, само че липсват табели, свястно показване и такт към пространството. Културното завещание не е бутафория - то изисква страната да знае по какъв начин демонстрира себе си.
Сердика е място от международна християнска памет, само че България не умее да го опише. Едиктът на толерантността от 311 година е две години преди Миланския едикт, а ротондата „ Св. Георги “ е 1700-годишна постройка със изравен покрив от III век и фрески от X век. Това не е мотив за „ Булгар, Булгар! “, а съображение за спокойна горделивост, познание и отговорност.
Нужна е Държавна организация за културното завещание - не още администрация, а конструкция под шапката на държавното управление, която да овласти специалистите. НИНКН е обезкръвен - 30-40 души за цяла България, със мнения, които политическата власт може да остави встрани. Културната памет не може да зависи от кметска съвест, инвеститорски напън и политическа обстановка.
Културното завещание не е единствено културен туризъм, а голям бранш - архитектурно възобновяване, реституция, археология, ръководство на обекти, интернационален авторитет и пазарна тактика. България няма потребност да си измисля легенди и бутафории, тъй като има същински капитал, който може да носи пари, въздействие и лице на открито, в случай че бъде спретнат, управляван и разказан мъдро.
След време няма да има кой да реставрира това завещание. Реставраторите са застаряващо потомство, Художествената академия създава по няколко души годишно, а огромна част от тях отиват в частния бранш или в занаятчийски действия. Ако специалистите, които още ги има, не бъдат канализирани и овластени, страната ще остане с монументи, само че без хора, които знаят по какъв начин да ги спасят.
Ако на всеки 20-30 години чистим неуместното минало, това към този момент не е историческа истина, а идеологизация - директен път към нелепостта. Наследството от социализма не може просто да бъде изтрито. Паметникът на Съветската войска, мавзолеят, Бузлуджа и архитектурата от XX век са противоречиво завещание, само че са завещание. С него може да се работи лечебно, културно и стопански, вместо да се харчат пари за скелета, демонтажи и алегорични жестове без тактика.
Градската памет не е единствено монумент, цитадела или музей. Тя е площад, ъгъл, кафене, постройка, атмосфера, място, в което са се събирали хора и което пази чувството, че обществото живее на една обща улица.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ