Петър Николов: Много сме откачили! Веем руски и украински знамена, а не знаем името на прадядо си
Явор Дачков беседва с Петър Николов-Зиков за българската орис сред Европа и Евразия, наследството на Средновековието, изгубената родова памет и монархията като гръбнак на националния континуитет. Разговорът е записан на 28 юни 2026 г. в Оператори и монтаж: Елизабет Хасан и Христо Анчев.
Петър Николов е лекар по История и доцент по науки в Нов български университет. Автор на 10 монографии в региона на историята и историята на политическите хрумвания. Народен представител от ГЕРБ в 46-ото, 47-ото, 48-ото, 49-ото и 50-ото национално заседание. Заместник-министър на образованието от 2017 до 2021 и от 2025 до 2026 година Съветник на министъра на образованието от 2026 година
Българската държавност не стартира през 681 година, а през 632 година - при Кубрат. Аспарух не основава страна от нищото, а наследява към този момент съществуваща българска монархия. Титлата е същата, огромна част от територията е същата, политическият континуитет е явен. Монархията е гръбнакът, през който може да се види непрекъснатата България - от Кубрат и Аспарух, през Борис, Симеон, Самуил, Шишмановци и следите на старите семейства през османския интервал, чак до края на Третото българско царство през 1946 година.
Чужди флагове разсичат България - едни веят украински, други съветски, а празниците се трансформират в полесражение на непознат спор. Вместо личен дневен ред, страната се ненавижда през войната в Украйна, крайни русофилски и русофобски малцинства диктуват политическия спор, до момента в който националната еднаквост кърви като след саблен удар.
Българската история не е родолюбив мит, а забравената биография на една от най-старите европейски страни - с царе, черква, словесност, елити и цивилизационна задача. Миналото ни не е гранитен монумент, а живо поверие за генезис, достолепие и държавност.
Още акценти:
Българската история прекомерно дълго е разказвана през византийската логичност, тъй като първокласните извори за нея са византийски. Извън този центриран във Византия роман стоят апокрифи, археология, облици, монументи, родови следи и различен вид памет, които връщат по-пълния облик на българските владетели и династии.
Златният век не е мит, фиктивен през XIX век, а дълбока памет от самото Средновековие. Симеон и неговият интелектуален кръг в Преслав основават първия огромен слой на българската политическа почва - концепцията за българите като богопомазан народ, за словесност, царство и духовна задача.
Славянската литургия, българската словесност, исихазмът, конфликтът сред исихазма и варлаамитството, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Киприан, Григорий Цамблак, Григорий Акиндин и Йоан Кукузел са доказателство, че българското пространство не е духовна външна страна, а един от центровете на православния свят.
България е страна на разлома сред Европа, Азия и Евразия. Когато е в Османската империя, усеща, че мястото й не е там; когато е в руската сфера, гледа към Запада; когато е в Европейски Съюз и НАТО, още веднъж търси другото.
Българите обичат да споделят, че историята им е велика, само че постоянно не знаят имената на дядо си или прародител си. Паметта се прибира вкъщи при фамилията, децата, празника, питката, бабината вуалетка, сервиза от Виена. Голямата история и общественият роман остават настрана. В доста фамилии някой дядо е бил министър, народен представител, кмет или авторитетен човек, само че след 1944 година е бил ударен от комунистическия режим - махнат, съден, разгласен за апаш - и за това „ не се приказва “.
Дебатът за „ турското иго “ е още един симптом за заболяването на българското общество. Едните изрязват най-славната част от историята и свеждат петте века до „ бяхме плебеи, нямаше нищо друго “, другите трансформират Османската империя в мултикултурен парадайс, в който всички живеели ужасно. Терминът „ иго “ е изкован през Възраждането, с цел да сложи граница и да разсъни българите - памет, че това състояние е било ненормално, че не сме били в своя страна, а в непозната, откъснати от Европа и сложени в Азия. Затова този термин ни удържа като нация, даже да не е акуратен за историците.
Петър Николов е лекар по История и доцент по науки в Нов български университет. Автор на 10 монографии в региона на историята и историята на политическите хрумвания. Народен представител от ГЕРБ в 46-ото, 47-ото, 48-ото, 49-ото и 50-ото национално заседание. Заместник-министър на образованието от 2017 до 2021 и от 2025 до 2026 година Съветник на министъра на образованието от 2026 година
Българската държавност не стартира през 681 година, а през 632 година - при Кубрат. Аспарух не основава страна от нищото, а наследява към този момент съществуваща българска монархия. Титлата е същата, огромна част от територията е същата, политическият континуитет е явен. Монархията е гръбнакът, през който може да се види непрекъснатата България - от Кубрат и Аспарух, през Борис, Симеон, Самуил, Шишмановци и следите на старите семейства през османския интервал, чак до края на Третото българско царство през 1946 година.
Чужди флагове разсичат България - едни веят украински, други съветски, а празниците се трансформират в полесражение на непознат спор. Вместо личен дневен ред, страната се ненавижда през войната в Украйна, крайни русофилски и русофобски малцинства диктуват политическия спор, до момента в който националната еднаквост кърви като след саблен удар.
Българската история не е родолюбив мит, а забравената биография на една от най-старите европейски страни - с царе, черква, словесност, елити и цивилизационна задача. Миналото ни не е гранитен монумент, а живо поверие за генезис, достолепие и държавност.
Още акценти:
Българската история прекомерно дълго е разказвана през византийската логичност, тъй като първокласните извори за нея са византийски. Извън този центриран във Византия роман стоят апокрифи, археология, облици, монументи, родови следи и различен вид памет, които връщат по-пълния облик на българските владетели и династии.
Златният век не е мит, фиктивен през XIX век, а дълбока памет от самото Средновековие. Симеон и неговият интелектуален кръг в Преслав основават първия огромен слой на българската политическа почва - концепцията за българите като богопомазан народ, за словесност, царство и духовна задача.
Славянската литургия, българската словесност, исихазмът, конфликтът сред исихазма и варлаамитството, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Киприан, Григорий Цамблак, Григорий Акиндин и Йоан Кукузел са доказателство, че българското пространство не е духовна външна страна, а един от центровете на православния свят.
България е страна на разлома сред Европа, Азия и Евразия. Когато е в Османската империя, усеща, че мястото й не е там; когато е в руската сфера, гледа към Запада; когато е в Европейски Съюз и НАТО, още веднъж търси другото.
Българите обичат да споделят, че историята им е велика, само че постоянно не знаят имената на дядо си или прародител си. Паметта се прибира вкъщи при фамилията, децата, празника, питката, бабината вуалетка, сервиза от Виена. Голямата история и общественият роман остават настрана. В доста фамилии някой дядо е бил министър, народен представител, кмет или авторитетен човек, само че след 1944 година е бил ударен от комунистическия режим - махнат, съден, разгласен за апаш - и за това „ не се приказва “.
Дебатът за „ турското иго “ е още един симптом за заболяването на българското общество. Едните изрязват най-славната част от историята и свеждат петте века до „ бяхме плебеи, нямаше нищо друго “, другите трансформират Османската империя в мултикултурен парадайс, в който всички живеели ужасно. Терминът „ иго “ е изкован през Възраждането, с цел да сложи граница и да разсъни българите - памет, че това състояние е било ненормално, че не сме били в своя страна, а в непозната, откъснати от Европа и сложени в Азия. Затова този термин ни удържа като нация, даже да не е акуратен за историците.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ