Явор Дачков: „Оркестър без име“ е един от най-неприятните филми, чиято простотия сега дори е извадена в някаква реклама
Явор Дачков остана правилен на себе си и попиля сериал по Българска национална телевизия:
Попаднах по Българска национална телевизия на някакъв нов български сериал, изработен неотдавна. Основната алена линия в него е простотията. Начинът, по който беседват героите, тематиките, към които се върти сюжетът и така нататък – простотията е водещо начало. Не е издирван резултат, а органично лъчение на продукцията. Когато сценаристите пишат, режисьорите слагат, а актьорите играят, всички като че ли се усещат длъжни да възхваляват простотията и да я трансформират в сплотяващ код – единственото, което, съгласно тях, публиката ще разбере и одобри като общ език.
И единственото, в което наподобяват органични.
Изглежда, че царува съвсем цялостно единогласие: когато се вършат филми за българския живот, простотията се възприема като неговия натурален жанр. Изключенията през днешния ден – като филмите на Стефан Командарев, които слагат акцент върху общественото – са малко. В предишното има много повече - Методи Андонов, Еди Захариев, Христо Ганев - Бинка Желязкова и още няколко обилни създатели.
Така е и в множеството филми, основани преди 1989 година, с малко красиви изключения. Останалите – изключително досадните и недодялани филми, направени към честването на 1300-годишнината, проведена от Людмила Живкова, за ханове и прочие – са обидни за усета.
Един от филмите, които са ми най-неприятни, е „ Оркестър без име “, чиято дивотия в този момент даже е извадена в някаква реклама. Знам, че това е един от най-обичаните български филми за мнозина, само че за мен постоянно е бил цялостен шок.
Отраснах измежду кръчмарски музиканти по време на социализма – хора, които слушаха джаз, бяха същински експерти в специалността си, четяха Вонегът, Стайнбек, Керуак, Достоевски и Булгаков, ненавиждаха обръщението „ другарке “ и живееха в собствен, изцяло друг свят от формалния. Нищо общо с мамалевщината и аркашката дивотия на „ Оркестър без име “ и с втръсналото „ Оставаме “, което постоянно ми е звучало като опасност. Защото тази дивотия и грубото „ Аре, бе, ко прайм, донеси две бири “ в човешките връзки в действителност останаха. И освен останаха, само че и взеха властта, и започнаха да ръководят.
Филми като „ Понеделник заран “, " Бялата стая " (чиста естетика) или „ Вилна зона “ (жестока документална ирония против простотията на средностатистическия социализъм, която е и най-устойчивата българска почва) са дребни изключения измежду тези полупрофесионални опити да се прави кино. Изключения има, само че те се губят в общото чувство за халтура, самоинициатива и органичен извор на несекваща дивотия.
И да – съвсем постоянно нищо не се схваща поради неприятния тон, който като пегел пронизва българското кино. И поради дикцията на актьорите. Сигурен знак за мърлящина, която се вижда и в асфалта по пътищата, и в „ Елените “, и на всички места другаде.
