Термоядреният синтез е все по-близо до реалността, тъй като учените преодоляха лимита на плътността с цели 10 пъти
Ядреният синтез е опция за основаване на съвсем безграничен и резистентен източник на сила посредством процеси, сходни на тези, които зареждат Слънцето, при изискване че първо бъдат решени някои много комплицирани и фундаментални физични проблеми.
В момента се изследват разнообразни способи за добиване на сила от атомите, всеки от които има своите плюсове и минуси. Нови проучвания демонстрират, че скоро може да се откри метод да се преодолее едно от главните трудности в процесите, при които се употребяват сходни на понички фигури с тунели, известни като токамаци.
Благодарение на напъните на екип от откриватели от Университета на Уисконсин, досегашната теоретична преграда пред термоядрения синтез в токамак, известна като лимита на Грийнуолд („ Greenwald limit “), към този момент е преодоляна, освен това десетократно.
Въпреки че механизмите, които стоят зад този предел, не са добре проучени, емпиричното предписание дефинира тавана на електронната компактност в нагрятата плазма на токамака.
Наличието на благонадежден метод за превъзмогване на тази граница значи, че можем да създадем в действителност огромен скок напред във връзка с стабилността и успеваемостта на реакторите за термоядрен синтез от вида токамак, което ще ни приближи до деня, в който нуклеарният синтез ще стане практическа действителност.
„ Представените тук опити с токамак с електронна компактност, надвишаваща лимита на Грийнуолд до 10 пъти в постоянни условия, са невиждани “, пишат откривателите в оповестената тези дни публикация.
Ядреният синтез – насилственото сливане на атомните ядра за освобождение на свръхголяма сила – изисква интензивна топлота, основана от задържането на заредените частици, които съставляват плазмата.
Токамакът е характерен тип реактор за нуклеарен синтез, който употребява токове за задвижване на плазмата през центъра на огромен кух пръстен. Магнитните полета в тази гореща примес от заредени частици оказват помощ за нейното ограничение, само че все пак плазмата е склонна към неустойчивост и е мощно подвластна от много строгия предел на плътността на електроните в плазмата. По-голямата компактност на електроните води до повече реакции и повече сила.
Екипът счита, че две основни характерности на MST са помогнали да се преодолеят толкоз ефикасно границите на тази компактност: дебелите му, проводими стени (за стабилизиране на магнитните полета, манипулиращи плазмата) и зареждането, което може да се контролира въз основа на противоположна връзка (отново от решаващо значение за стабилността).
„ Изглежда, че оптималната компактност се дефинира по-скоро от рестриктивните мерки на хардуера, в сравнение с от неустойчивостта на плазмата “, пишат откривателите.
Това е още една победа за термоядрения синтез в токамака в поредицата от триумфи в последно време. През последните няколко години учените са заети с построяването на по-големи реактори, увеличението на създаваната от тях сила и постигането на по-високи температури, при които протичат реакциите.
Това не значи, че нуклеарният синтез ще бъде подготвен за приложимост напълно скоро, и тук би трябвало да се упоменат някои забележки. Плазмата не е работила при свръхвисока температура, каквато нормално се получава при реакциите на синтез, тъй че тези опити ще би трябвало да бъдат разширени в това отношение.
Авторите на новото проучване са уверени, че учените ще съумеят да схванат по какъв начин да получат тези резултати и на други уреди – въпреки че към момента има какво да се направи, с цел да се проучва за какво тъкмо тази съответна апаратура работи толкоз добре.
„ Остават въпроси за това за какво съответно MST е в положение да работи с висока секта на Гринуолд и доколко тази дарба може да бъде разгърната до устройства с по-висока продуктивност “, пишат откривателите.
