Да обичаш вятъра, или Исландия в деня на есенното равноденствие
Вятърът толкоз се е усилил, че дъждът вали хоризонтално. Внезапен ентусиазъм блъсва жестоко буса и го отмества към канавката. Невидимото дете на някой исландски исполин е приклекнало край пътя и си играе с колите, духайки ги към пропастта.След още два внезапни удара, от които машината се разклаща заплашително и кривва неконтролируемо, а сърцето ми издумква в гърдите, водачът понижава и стартира да кара в насрещната лента – откъм вятъра е и ще има повече място за оттегляне встрани. Поглежда ме с едвам видимо терзание и споделя: „ Зимата е по-зле. Тогава пътищата се заледяват “. 
See the morning dancer, crossing the sky, напявам си една остаряла ария на идващия ден, до момента в който виждам по какъв начин безконечният утрешен танцьор се изкачва постепенно в септемврийското небе. Денят на есенното равноденствие е времето на малко помиряване сред Севера и Юга – тогава от Екватора до двата полюса слънцето изгрява и залязва в един и същи час, огрява еднообразно двете полукълба и разпределя заслужено мрака и светлината по цялата земя. 
Денят, в който полярните области са лишени от най-емблематичната си отличителна линия – безкрайните летни дни и нескончаемите зимни нощи. Днес още веднъж духа, само че най-малко не вали, ясно е и косото северно слънце трансформира вчерашните съвсем монохромни пейзажи в пленителна игра на наситено жълто, зелено, кафяво, черно и бяло. 
Жълтото на превиващата се под вятъра трева, зеленото на постоянно влажния мъх, пропълзял с меката си стъпка по стръмните и ерозирали кафяви хълмове, черното на плажовете, покрити с антрацитен вулканичен пясък, и бялото на ослепителните ледници, държащи исландските планини в студен хилядолетен плен. И синьо – дълбокото, вибриращо синьо на небето. А вчера… Вчера беше напълно друго.Кое е същинското лице на исландската природа? 
Описват я с клишето „ огън и лед “ и, какво да се прави, то е правилно. Исландия е доказателството, че планетата е още жива – кръвта ѝ продължава да бълбука надълбоко под краката ни. Младият остров се намира досами Полярния кръг, тъкмо върху разлома сред две тектонски плочи – Северноамериканската и Евразийската, и оглушителният екот от титаничната им борба в недрата на Земята постоянно раздрусва тънката черупка, която назоваваме исландска земя.
See the morning dancer, crossing the sky, напявам си една остаряла ария на идващия ден, до момента в който виждам по какъв начин безконечният утрешен танцьор се изкачва постепенно в септемврийското небе. Денят на есенното равноденствие е времето на малко помиряване сред Севера и Юга – тогава от Екватора до двата полюса слънцето изгрява и залязва в един и същи час, огрява еднообразно двете полукълба и разпределя заслужено мрака и светлината по цялата земя. Денят, в който полярните области са лишени от най-емблематичната си отличителна линия – безкрайните летни дни и нескончаемите зимни нощи. Днес още веднъж духа, само че най-малко не вали, ясно е и косото северно слънце трансформира вчерашните съвсем монохромни пейзажи в пленителна игра на наситено жълто, зелено, кафяво, черно и бяло. Жълтото на превиващата се под вятъра трева, зеленото на постоянно влажния мъх, пропълзял с меката си стъпка по стръмните и ерозирали кафяви хълмове, черното на плажовете, покрити с антрацитен вулканичен пясък, и бялото на ослепителните ледници, държащи исландските планини в студен хилядолетен плен. И синьо – дълбокото, вибриращо синьо на небето. А вчера… Вчера беше напълно друго.Кое е същинското лице на исландската природа? Описват я с клишето „ огън и лед “ и, какво да се прави, то е правилно. Исландия е доказателството, че планетата е още жива – кръвта ѝ продължава да бълбука надълбоко под краката ни. Младият остров се намира досами Полярния кръг, тъкмо върху разлома сред две тектонски плочи – Северноамериканската и Евразийската, и оглушителният екот от титаничната им борба в недрата на Земята постоянно раздрусва тънката черупка, която назоваваме исландска земя. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ