Проф. Божидар Ивков: Няма философия не мога, има философия как мога
Вярванията на хората без проблеми се трансформират във вътрешна преграда за индивида с неработоспособност. Аз съм се борил десетилетия да осъзная простичкия факт, че това, че аз не мога да се наведа и да си подвигна бастуна, не ме прави по-лош от индивида, който ще ми го вдигне. В България публичният диалог, а и измененията във връзка с хората с увреждания, не са приемливи. Най-честите легенди и проблеми по отношение на сексуалността на хората с увреждания са, че те са асексуални, че би трябвало непрекъснато да бъдат обгрижвани, че би трябвало да са сътрудници единствено с други хора с увреждания. Когато приемем себе си, можем да отключим цялостния си потенциал
Това са част от акцентите в изявление за Mediapool на проф. Божидар Ивков, социолог и откривател в Института по философия и социология към Българска академия на науките. Той е единственият академик в България, който систематично изследва обществените и философските аспекти на инвалидността.
Какво се случва, когато до бензин сложим съчка кибрит и я запалителен? Вероятно реакция, сходна на публичната детонация, която би настъпила при изречение, което включва в себе си думите " неработоспособност " и " половост " по едно и също време. Една тематика, за която може би необятната публика не се замисля, преди да се сложи на масата, само че която несъмнено остава в съзнанието и откакто сме излезли от кафенето.
От тази изходна позиция стартира диалогът ми с проф. Божидар Ивков – диалог отвън стигмата, етикета и срама, насадени от обществените показа за по този начин наречените тематики " табу ". Разговор, който води началото си от вродената полезност на индивида и стига до най-интимните измерения на човешката споделеност, нужна на всеки.
Проф. Божидар Ивков е единственият академик, който систематично се занимава със обществените и философските аспекти на инвалидността в България. Самият той е човек с неработоспособност и има решение от ТЕЛК за 99% понижена продуктивност, само че се дефинира като " 200% дееспособен " и изцяло кадърен за пазара на труда кадър. Той основава единствената в България книга, отдадена на историята на инвалидността у нас, както и къс именник, отдаден на достиженията на хора с друга форма на неработоспособност в областта на културата, спорта и науката.
" Нещата с времето може и да наподобяват по-добре за хората, само че в реалност тъпчем на едно място “, споделя проф. Ивков и добавя, че в България публичният диалог, а и измененията във връзка с хората с увреждания, не са приемливи.
Според неговата експертиза терминологията, най-често използвана в общественото пространство и законодателството, не отразява в необятен смисъл инвалидността.
Понятието " хора с увреждания " слага чисто здравна рамка на положението на лицето, до момента в който понятието " хора с неработоспособност " слага акцент върху обществените измерения, в които живее съответната персона.
" Увреждането е единствено дребна част от инвалидността. Инвалидността е ориентирана към обществените стигми, които са наложени, усещанията на не-инвалидите във връзка с хората с неработоспособност и правата, които са нужни на тази обществена категория, с цел да се осъществя в обществото оптимално “ , показва той.
Разговаряме и за етимологията на думата " неработоспособен ", която постоянно се схваща по вредоносен и погрешен метод от обществото.
" Невалидни хора няма, всеки човек е скъп, тъй като е човек, без значение от съпътстващите го условия “, акцентира проф. Ивков.
Той застъпва тезата, че вярванията на хората без неработоспособност се трансформират във вътрешна преграда за самия човек с неработоспособност. Възприятието, образувано на база това, което виждаме на пръв взор – отклонението от " типичното " осъществяване на ежедневните действия при хората с неработоспособност, които хората без неработоспособност са привикнали да извършват по " общоприетия " способ – е част от разбирането ни за тях като разнообразни. Тази перцепция въздейства както на публичните настройки по отношение на тях, по този начин и на вътрешния свят на личността, която е притежател на дадената форма на неработоспособност. По отношение на въпроса дали човек може да се абстрахира изцяло от публичните настройки по отношение на него, Ивков споделя:
" Няма по какъв начин, когато животът го живеем в обществена среда, когато се сблъскваме със стандарти, стигми, етикети – всичко това, което познаваме, няма по какъв начин да не ни повлияе по някакъв метод. Има доста мощни хора, които съумяват да се оправят по-бързо с това, само че персонално аз съм се борил десетилетия да осъзная простичкия факт, че това, че аз не мога да се наведа и да си подвигна бастуна, не ме прави по-лош от индивида, който ще ми го вдигне. Това, че аз изпитвам повече компликации в някои неща, не ме прави по-беззащитен, нито по-безполезен и по този метод съумях да преодолея огромна част от комплексите си, тези, които самичък съм позволил да ми вменят. На първо място полезността на индивида е, че той " е " – той е жив, той съществува, може би го боли, може би е слаб, само че го има. Всеки един човек е една самостоятелна галактика, само че с цел да забележим оттатък това, което е той на пръв взор, би трябвало да имаме директен контакт с него, да беседваме с него, да го опознаем “.
Разговорът естествено минава към въпроса къде е границата сред догатките на близките за това какво индивидът с неработоспособност не може да направи без непозната поддръжка и какво действително може да направи независимо, и каква е ролята на родителите и фамилията в този подтекст.
" Границата е доста тънка и доста постоянно безусловно невидима. Няма философия " не мога ", има философия " по какъв начин мога ". Много постоянно не-моженето и рестриктивните мерки се смесват. Аз, да вземем за пример, не мога да си докосна коленете, да си обуя чорапите, само че съумявам. Много постоянно хората не вършат разграничаване сред думите опция и дарба. Сега аз, вие и допускам множеството хора към нас имат опция да вземат един химикал или лист, само че какъв брой от нас могат да рисуват като Леонардо да Винчи? Ролята на родителите е да създадат децата си допустимо най-самостоятелни. Моята майка беше извънредно властна и грижовна жена и ѝ беше мъчно да гледа по какъв начин се мъча с нещо – това ми е до болежка познато, само че човек би трябвало да е наясно със своите благоприятни условия и качества. Затова постоянно поучавам родителите на тези деца да им разрешават да пробват . “
Проблематиката, обвързвана с концепцията, че индивидът с неработоспособност се нуждае от непрекъснати грижи, не стопира дотук, тъй като се оказва, че това схващане на обществото поражда разказа, че някой е задължен на другия с нещо.
По тематиката Божидар Ивков пита: " Виждали ли сте какво главно се върти в групите на хората с увреждания? Основният диалог се отнася до това кой какъв брой % продуктивност има или какъв е размерът на пенсията, която получава. Няма полемика по отношение на ползите на членовете на тези групи, по отношение на литературата, която четат – светът свършва с решението на комисията “.
Завиваме обаче в друга посока – този път не по отношение на финансите, не по отношение на качествата, а по отношение на потребностите – тези, които са присъщи за всеки човек. Открехваме една врата, която рядко бива търсена от тълпите, а още по-рядко бива отваряна за тях – интимният живот на хората с неработоспособност и съществува ли той .
" Разбира се, както всички останали, хората с неработоспособност също търсят непосредственост. Знаем за трите най-известни разновидността на секса – орален, анален и вагинален, само че в действителност има още два типа секс – мануален и образен. Всеки може да прави секс. Масовото мнение е, че би трябвало да има навлизане, само че това не е определящо. Сексът е непосредственост, духовно прекарване и пристрастеност. Спомням си, че преди време съм гледал един доста остарял черно-бял филм за двама влюбени в един обществен дом и единствено двама по-млади служащи там ги схващат и поставят неимоверни старания да им оказват помощ да прекарат една нощ дружно. И това е прелестно, тъй като би трябвало да признаем, че половите потребности са присъщи на всеки.
В Холандия това е част от здравната грижа – има услуга, при която човек с неработоспособност може да си заплати, с цел да бъде задоволена тази потребност, и в това няма нищо неприятно. Това са изцяло естествени човешки потребности. Един от главните проблеми е, че нито родителите на децата с неработоспособност приказват с тях по тази тематика, нито лекарите приказват по-късно с пациентите си за това по какъв начин могат да се оправят. Това човек да желае този акт не го прави аморален – прави го човек. “
Най-честите легенди и проблеми по отношение на сексуалността на хората с увреждания са, че те са асексуални, че би трябвало непрекъснато да бъдат обгрижвани, че би трябвало да са сътрудници единствено с други хора с увреждания. Всички тези умишлено или подсъзнателно образувани стигми са погрешни и всеки човек с някаква форма на неработоспособност би удостоверил това, в случай че му се даде право на отговор.
Започнахме диалога си с полезността на индивида и приключваме с това, което го държи, което му разрешава да продължи и му дава сили да се бори – не тъй като е друг, а тъкмо заради обстоятелството, че природата на индивида е идентична и субстратът ѝ се храни от едно и също, колкото и разнообразни да сме всички ние.
" Има две неща, без които животът е неосъществим, и те са взаимно свързани – вярата и доверието. Ако живееш без религия, значи живееш без вяра, а в случай че живееш без вяра, надали живееш. Ако живееш без доверие, без значение че си в обществото, ти си уединен. Човек би трябвало да има вяра във всичко, което му дава мощ – даже в това, че ще се оправи. Да вярваш, че ще се оправиш, даже да смяташ, че това няма по какъв начин да стане. Това е да се хванеш за тръстика и да се извадиш от блатото. Когато достигнем до осъзнаването, че увреждането е част от нашата персона, към този момент на половина сме приели себе си. Когато приемем себе си, можем да отключим цялостния си капацитет ".
Това са част от акцентите в изявление за Mediapool на проф. Божидар Ивков, социолог и откривател в Института по философия и социология към Българска академия на науките. Той е единственият академик в България, който систематично изследва обществените и философските аспекти на инвалидността.
Какво се случва, когато до бензин сложим съчка кибрит и я запалителен? Вероятно реакция, сходна на публичната детонация, която би настъпила при изречение, което включва в себе си думите " неработоспособност " и " половост " по едно и също време. Една тематика, за която може би необятната публика не се замисля, преди да се сложи на масата, само че която несъмнено остава в съзнанието и откакто сме излезли от кафенето.
От тази изходна позиция стартира диалогът ми с проф. Божидар Ивков – диалог отвън стигмата, етикета и срама, насадени от обществените показа за по този начин наречените тематики " табу ". Разговор, който води началото си от вродената полезност на индивида и стига до най-интимните измерения на човешката споделеност, нужна на всеки.
Проф. Божидар Ивков е единственият академик, който систематично се занимава със обществените и философските аспекти на инвалидността в България. Самият той е човек с неработоспособност и има решение от ТЕЛК за 99% понижена продуктивност, само че се дефинира като " 200% дееспособен " и изцяло кадърен за пазара на труда кадър. Той основава единствената в България книга, отдадена на историята на инвалидността у нас, както и къс именник, отдаден на достиженията на хора с друга форма на неработоспособност в областта на културата, спорта и науката.
" Нещата с времето може и да наподобяват по-добре за хората, само че в реалност тъпчем на едно място “, споделя проф. Ивков и добавя, че в България публичният диалог, а и измененията във връзка с хората с увреждания, не са приемливи.
Според неговата експертиза терминологията, най-често използвана в общественото пространство и законодателството, не отразява в необятен смисъл инвалидността.
Понятието " хора с увреждания " слага чисто здравна рамка на положението на лицето, до момента в който понятието " хора с неработоспособност " слага акцент върху обществените измерения, в които живее съответната персона.
" Увреждането е единствено дребна част от инвалидността. Инвалидността е ориентирана към обществените стигми, които са наложени, усещанията на не-инвалидите във връзка с хората с неработоспособност и правата, които са нужни на тази обществена категория, с цел да се осъществя в обществото оптимално “ , показва той.
Разговаряме и за етимологията на думата " неработоспособен ", която постоянно се схваща по вредоносен и погрешен метод от обществото.
" Невалидни хора няма, всеки човек е скъп, тъй като е човек, без значение от съпътстващите го условия “, акцентира проф. Ивков.
Той застъпва тезата, че вярванията на хората без неработоспособност се трансформират във вътрешна преграда за самия човек с неработоспособност. Възприятието, образувано на база това, което виждаме на пръв взор – отклонението от " типичното " осъществяване на ежедневните действия при хората с неработоспособност, които хората без неработоспособност са привикнали да извършват по " общоприетия " способ – е част от разбирането ни за тях като разнообразни. Тази перцепция въздейства както на публичните настройки по отношение на тях, по този начин и на вътрешния свят на личността, която е притежател на дадената форма на неработоспособност. По отношение на въпроса дали човек може да се абстрахира изцяло от публичните настройки по отношение на него, Ивков споделя:
" Няма по какъв начин, когато животът го живеем в обществена среда, когато се сблъскваме със стандарти, стигми, етикети – всичко това, което познаваме, няма по какъв начин да не ни повлияе по някакъв метод. Има доста мощни хора, които съумяват да се оправят по-бързо с това, само че персонално аз съм се борил десетилетия да осъзная простичкия факт, че това, че аз не мога да се наведа и да си подвигна бастуна, не ме прави по-лош от индивида, който ще ми го вдигне. Това, че аз изпитвам повече компликации в някои неща, не ме прави по-беззащитен, нито по-безполезен и по този метод съумях да преодолея огромна част от комплексите си, тези, които самичък съм позволил да ми вменят. На първо място полезността на индивида е, че той " е " – той е жив, той съществува, може би го боли, може би е слаб, само че го има. Всеки един човек е една самостоятелна галактика, само че с цел да забележим оттатък това, което е той на пръв взор, би трябвало да имаме директен контакт с него, да беседваме с него, да го опознаем “.
Разговорът естествено минава към въпроса къде е границата сред догатките на близките за това какво индивидът с неработоспособност не може да направи без непозната поддръжка и какво действително може да направи независимо, и каква е ролята на родителите и фамилията в този подтекст.
" Границата е доста тънка и доста постоянно безусловно невидима. Няма философия " не мога ", има философия " по какъв начин мога ". Много постоянно не-моженето и рестриктивните мерки се смесват. Аз, да вземем за пример, не мога да си докосна коленете, да си обуя чорапите, само че съумявам. Много постоянно хората не вършат разграничаване сред думите опция и дарба. Сега аз, вие и допускам множеството хора към нас имат опция да вземат един химикал или лист, само че какъв брой от нас могат да рисуват като Леонардо да Винчи? Ролята на родителите е да създадат децата си допустимо най-самостоятелни. Моята майка беше извънредно властна и грижовна жена и ѝ беше мъчно да гледа по какъв начин се мъча с нещо – това ми е до болежка познато, само че човек би трябвало да е наясно със своите благоприятни условия и качества. Затова постоянно поучавам родителите на тези деца да им разрешават да пробват . “
Проблематиката, обвързвана с концепцията, че индивидът с неработоспособност се нуждае от непрекъснати грижи, не стопира дотук, тъй като се оказва, че това схващане на обществото поражда разказа, че някой е задължен на другия с нещо.
По тематиката Божидар Ивков пита: " Виждали ли сте какво главно се върти в групите на хората с увреждания? Основният диалог се отнася до това кой какъв брой % продуктивност има или какъв е размерът на пенсията, която получава. Няма полемика по отношение на ползите на членовете на тези групи, по отношение на литературата, която четат – светът свършва с решението на комисията “.
Завиваме обаче в друга посока – този път не по отношение на финансите, не по отношение на качествата, а по отношение на потребностите – тези, които са присъщи за всеки човек. Открехваме една врата, която рядко бива търсена от тълпите, а още по-рядко бива отваряна за тях – интимният живот на хората с неработоспособност и съществува ли той .
" Разбира се, както всички останали, хората с неработоспособност също търсят непосредственост. Знаем за трите най-известни разновидността на секса – орален, анален и вагинален, само че в действителност има още два типа секс – мануален и образен. Всеки може да прави секс. Масовото мнение е, че би трябвало да има навлизане, само че това не е определящо. Сексът е непосредственост, духовно прекарване и пристрастеност. Спомням си, че преди време съм гледал един доста остарял черно-бял филм за двама влюбени в един обществен дом и единствено двама по-млади служащи там ги схващат и поставят неимоверни старания да им оказват помощ да прекарат една нощ дружно. И това е прелестно, тъй като би трябвало да признаем, че половите потребности са присъщи на всеки.
В Холандия това е част от здравната грижа – има услуга, при която човек с неработоспособност може да си заплати, с цел да бъде задоволена тази потребност, и в това няма нищо неприятно. Това са изцяло естествени човешки потребности. Един от главните проблеми е, че нито родителите на децата с неработоспособност приказват с тях по тази тематика, нито лекарите приказват по-късно с пациентите си за това по какъв начин могат да се оправят. Това човек да желае този акт не го прави аморален – прави го човек. “
Най-честите легенди и проблеми по отношение на сексуалността на хората с увреждания са, че те са асексуални, че би трябвало непрекъснато да бъдат обгрижвани, че би трябвало да са сътрудници единствено с други хора с увреждания. Всички тези умишлено или подсъзнателно образувани стигми са погрешни и всеки човек с някаква форма на неработоспособност би удостоверил това, в случай че му се даде право на отговор.
Започнахме диалога си с полезността на индивида и приключваме с това, което го държи, което му разрешава да продължи и му дава сили да се бори – не тъй като е друг, а тъкмо заради обстоятелството, че природата на индивида е идентична и субстратът ѝ се храни от едно и също, колкото и разнообразни да сме всички ние.
" Има две неща, без които животът е неосъществим, и те са взаимно свързани – вярата и доверието. Ако живееш без религия, значи живееш без вяра, а в случай че живееш без вяра, надали живееш. Ако живееш без доверие, без значение че си в обществото, ти си уединен. Човек би трябвало да има вяра във всичко, което му дава мощ – даже в това, че ще се оправи. Да вярваш, че ще се оправиш, даже да смяташ, че това няма по какъв начин да стане. Това е да се хванеш за тръстика и да се извадиш от блатото. Когато достигнем до осъзнаването, че увреждането е част от нашата персона, към този момент на половина сме приели себе си. Когато приемем себе си, можем да отключим цялостния си капацитет ".
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ