Вярно ли е, че първите филцови ботуши са открити в

Вярно ли е, че първите филцови ботуши са открити в древноирански гроб?

И че те се появяват в Русия едвам в края на XVIII век? Разказваме ви за най-известните съветски неща и техния генезис.
Валенки


Пиене на чай, 1860-1870, Уилям Карик;

Нещо доста сходно на съветските валенки – филцови ботуши – са носили жителите на античния Алтай. Учените откриват това преди повече от 30 години, когато организират разкопки на алтайското плато Укок: заради заледяването там са се съхранили гробове на ирански племена от IV-III в. пр.н.е. Сега в региона се намира границата сред Монголия, Китай, Русия и Казахстан, а в тези времена там е имало единствено летни пасища, зимни пътеки и номадски направления.

Филцът като материал е присъщ за всички нации в Централна Азия, изключително за тюркските и монголските племена. От него се създават облекла, килими, покривала за стрели, бижута и обувки. В антична Русия обувките са изработвани от четина и кожа, само че за обувките, направени от филц, научават едвам с монголо-татарското настъпление през XIII век. Но даже и по-късно валенките не се трансформират в всеобщо събитие – могат да си ги разрешат единствено много заможни хора.

Валенките в „руски вид“ се появяват в края на XVIII в., когато староверците в Нижегородска губерния изобретяват безшевната технология на плъстене. Индустриалният способ на произвеждане ги прави по-евтини. Те се свързват с Русия след Голямото ревю на манифактурите на всички народи в Лондон през 1851 година. След това валенките „посещават“ Световните изложби във Виена (1873 г.), Чикаго (1893 г.) и Париж (1900 г.).
Кокошник


Селянка от провинция Курск. 1900 година Двугребен кокошник, или седловиден „златоглав“; Мозайката на императрица Теодора в базиликата Сан Витале, Равена, Италия; Бояриня, 1885 година,Снимки на сбирката Шабелски от сбирката на Руския етнографски музей/Свободни източници; Свободни източници; Константин Маковски/Свободни източници

Символът на съветския обичаен костюм има три хипотетични „родини“. Според една от версиите кокошникът е пристигнал в Русия от Византия. Твърди се, че византийската диадема доста се харесва на дъщерите на съветските князе по време на дейния набожен и културен импорт. Описанието на украшението за глава под формата на гребен и плочка е открито от историците в Новгородските летописи от XI век. Според други версии доста преди руснаците кокошниците са носени от монголските и мордовските племена.

Но без значение от кое място е пристигнал, в Русия той бързо се наложил. Това се дължало на специфичното отношение към косата: в славянската митология разпуснатата женска коса е много плашещ облик, а момиче с разрошена коса значи неприятен шанс. Ето за какво кокошникът е потребен за дамите от всички класи. Постепенно обаче той е зарязан през епохата на Петър I, когато според неговия декрет от 1701 година благородниците са задължени да се обличат в европейски облекла, а кокошникът остава в дрешника на търговците, буржоазията и селянките.
Гжел
Legion Media; Музей на изкуствата „Метрополитън“

Прочутата синьо-бяла порцеланова орнаментика в гжел се появява за първи път в Русия по времето на Петър I. Този кобалтов орнамент е направен „по холандски“, тъй като дружно с всички други европейски заемки на съветския цар в Русия се появява „синият Делфт“ – специфичен жанр на изобразяване на майсторите от град Делфт в Холандия.

Село Гжел, покрай Москва, към този момент е било център на грънчарството и дом на първия съветски порцелан. Но през епохата на Петър порцеланът е боядисван в ярки цветове – охра, изумруд и бордо, а на изделията са изобразени битови подиуми. Започват да имитират „син Делфт“ по-късно, едвам в средата на XIX век. От една страна, това е респект към модата (включително китайския порцелан), а от друга, майсторите осъзнават, че монохромният гжел е по-търсен на европейския пазар. Многопластовите дълбоки цветя стават тяхна запазена марка и популяризират гжела по целия свят.
Орнамент „краставица“
Музей на изкуствата „Метрополитън“; pavloposadskie-platki.ru; Музей на изкуствата „Метрополитън“

Емблематичната щампа „краставица“, „пейсли“ или „бута“ е доста античен десен. Смята се, че се е появил в античната Сасанидска империя (известна още като Втората персийска империя), която е съществувала на територията на днешните Ирак и Иран при започване на първото хилядолетие. По комерсиалните пътища орнаментът се популяризира в Индия, Източна Европа и Африка, а в Европа попада през XVII в. с помощта на английските колонисти. Наричат го още „пейсли“. Още един век по-късно той идва в Русия, като се причислява към известните тук растителни орнаменти. „Модният принт“ се трансформира в един от най-търсените от майсторите на шалове от Павловски Посад – може би най-известните съветски шалове в света през днешния ден.
Шапка-ушанка


Това е още един предмет, чиито корени водят началото си от кургана на платото Укок. По същото време при разкопките е открит и шлем от филц от IV в. пр.н.е. – подострен нагоре, увенчан с дрънкулка на птича глава и с възловидни уши. По-късно този вид декорации за глава се популяризират измежду народите от Централна Азия: монголите, киргизите, башкирите и бурятите. Смята се, че първообраз на съветската шапка-ушанка е била заострена монголска шапка, наречена малахай.

Оттогава той е претърпял доста промени и към момента не е станал остарял. През 1940 година ушанките стават част от зимната униформа на Червената войска. И в случай че монголците ценели малахая поради това, че така и така бавните стрели не могат да пробият такава топла отбрана, то съветските селяни, бойци и даже цариците (майката на Петър I да вземем за пример имала три такива в гардероба) – поради това, че той е просто незаместим в суровите съветски зими.

създател: ЕКАТЕРИНА СИНЕЛШЧИКОВА

източник: bg.rbth.com