Корупцията у нас подлежи на монополизиране
Всяко свястно интернационално съпоставяне споделя, че сред нас и западните демокрации има една съществена разлика – там има господство на закона, а тук няма, споделя Петър Ганев, старши икономист в Института за пазарна стопанска система в изявление за " Първите в бизнеса - Поглед от вътрешната страна 2019 ", специфичното годишно издание на " Мениджър "
- Господин Ганев, посочете три стопански решения (политики или инициативи), които биха имали същия положителен резултат, както с въвеждането на плоския налог?
- На първо място, бих показал фискална децентрализация – прекачване на част от приходите от подоходното облагане на общините. Вярвам, че това би трансформирало както качеството на живот по места, по този начин и тласъците на локалната власт да работи за повече вложения, работни места и високи заплати. Без сходна стъпка не виждам по какъв начин ще се спре отливът на население от голяма част от българските общини.
Друга значима политика би бил тоталният фокус върху грамотността и уменията като допълнение на механизма за връщане на деца в учебно заведение с механизъм (чрез морков, не тояга) за ограмотяване на възрастни и отваряне към частния бранш за подготовка и преквалификация на фрагменти. Трансформирането на промишлеността в България несъмнено ще сътвори както нужда, по този начин и интерес от страна на частния бранш да взе участие интензивно в процеса на подготовка на фрагменти.
И не на последно място, повече независимост за дребния бизнес. Регулаторната и данъчна тежест върху дребния бизнес у нас остава висока. Мисля, че може да се търси необятен набор от решения в тази посока. Например посредством повдигане на прага за регистрация по Данък добавена стойност, въвеждане на краткосрочни бизнес лицензи,
които да изкарат на ярко краткотрайна комерсиална активност – по сходство на еднодневните трудови контракти в земеделието, отпадане на бумащина, която е използвана за заводи, само че не и за малък бизнес и така нататък
– Кои са пречките пред ускорения напредък? Може ли българската стопанска система бързо да догони стандарта на европейските си сътрудници?
– Тази полемика за догонването има потребност от едно доста значимо конкретизиране. Ние постоянно я водим, като че ли е въпрос на време – ще ги стигнем европейците, въпросът е по кое време? В исторически проект въпросът е доста по-различен. Дали изобщо в миналото ще се случи? Факт е, че България в никакъв случай не е имала стандарта на живот на Западна Европа – както в модерния интервал на статистиката, по този начин и от минали интервали, когато разчитаме на другите сведения за метода на живот на елементарните хора. Никога не сме стигали западноевропееца и никой наш комшия също не го е правил. Това е огромният макровъпрос пред страната ни – не по какъв начин да ги достигнем по-бързо, а по какъв начин да променим историята по този начин, че достигането изобщо да стане допустимо?
Голямото ограничаване? Всяко свястно интернационално съпоставяне споделя, че сред нас и западните демокрации има една съществена разлика – там има господство на закона, а тук няма. Разликата не е в икономическите правила като налози и регулации, а в правосъдната система. Там има работещо обвиняване и самостоятелен съд. Тук разпоредбите са такива, че тези институции могат да бъдат захванати от крони капиталистите*. Корупция има на всички места, само че тук огромната корупция предстои на монополизиране. Ако не разтурим седянката в държавното обвиняване и родния съд, каквито и да ги мислим в стопанската система, няма да ги догоним.
– Ножицата сред небогати и богати е необятно разтворена у нас. Какви са икономическите последици от това?
– Темата за неравенствата е натоварена с доста страсти и идеологии и може би по тази причина мъчно бива дискутирана прагматично. Благосъстоянието на българските семейства обаче е една от най-дълбочинно изследваните тематики от родната и европейската статистика. Факторите, които водят до беднотия и неравноправие, са изцяло познати и измерими. Достатъчно е да се прегледат другите сечения на кривата на приходите, която включва всички семейства в страната и ги класира по отношение на техния приход, с цел да се види къде се корени казусът. Липсата на обучение съвсем несъмнено води до безработица, а неналичието на трудов приход – до беднотия. И този развой постоянно се усилва от районния детайл, т.е. живота във или отвън икономическия център. Това е линията, по отношение на която се развиват най-тежките неравенства в страната. Догонването на европейските приходи, което към този момент дискутирахме, на процедура може и да усили неравенствата в страната. Причината е, че даже в относително позитивния сюжет догонват тези, които имат нужните умения, работят и имат опция да се преориентират към браншове с по-висока добавена стойност. Известна част от хората обаче остават отвън тези процеси. При 10% от популацията, които са на дъното по приходи или са в тежка беднотия, не се следи социално-икономическа подвижност. Тоест те не мърдат от групата на 10-те % най-бедни. Затова политики, които са насочени съответно към тези групи – като механизма за връщане на деца в учебно заведение, в действителност са най-важни.
– С какво се оправи и къде се провали икономическата политика за 30 години частна благосъстоятелност и пазарни условия на правене на бизнес?
– Нека се фокусираме върху това кои хрумвания са надвили в обществените политики. От макроикономическа позиция тези 30 години се разделят условно на две – първите 10 години на макроикономически неуспех, след което 20 година – на макроикономическа непоклатимост. Ефектите всички ги знаем: макроикономическият неуспех в първите години на прехода доведоха до цялостен банкрут на стопанската система и хиперинфлация. Последните 20 години на постоянна макрорамка доведоха до два дълги интервала на напредък (преди и след кризата), относително безболезнено минаване през огромната международна рецесия (разбирай – не фалирахме) и преструктуриране на българската индустрия след рецесията.
Сигурни пари (валутен борд), постоянни държавни финанси (нисък дълг и без дефицит) и ниски директни налози зададоха общата рамка и се потвърдиха като сполучливи макрокотви. Провалите са в посока на неслучилите се секторни промени – обществените браншове, в това число тези, доминирани от държавни компании, не престават да тежат не просто на данъкоплатците – като разточителство, само че изобщо на обществото като влошена среда на живот. По всичко проличава, че невъзможността да реформираме основни браншове ни води към различния сюжет, в който държавното предприемачество няма да бъде приватизирано, а ще бъде оставено да катастрофира изцяло, преди да може да стъпи на здрави основи – образец са енергетиката и железопътният превоз.
* „ Крони капитализъм “ е икономическа система, в която бизнесът се развива на база връзката сред бизнеса и политическата класа, а не в следствие от пазарна конкуренция.
Автор: Николай Нейчев
- Господин Ганев, посочете три стопански решения (политики или инициативи), които биха имали същия положителен резултат, както с въвеждането на плоския налог?
- На първо място, бих показал фискална децентрализация – прекачване на част от приходите от подоходното облагане на общините. Вярвам, че това би трансформирало както качеството на живот по места, по този начин и тласъците на локалната власт да работи за повече вложения, работни места и високи заплати. Без сходна стъпка не виждам по какъв начин ще се спре отливът на население от голяма част от българските общини.
Друга значима политика би бил тоталният фокус върху грамотността и уменията като допълнение на механизма за връщане на деца в учебно заведение с механизъм (чрез морков, не тояга) за ограмотяване на възрастни и отваряне към частния бранш за подготовка и преквалификация на фрагменти. Трансформирането на промишлеността в България несъмнено ще сътвори както нужда, по този начин и интерес от страна на частния бранш да взе участие интензивно в процеса на подготовка на фрагменти.
И не на последно място, повече независимост за дребния бизнес. Регулаторната и данъчна тежест върху дребния бизнес у нас остава висока. Мисля, че може да се търси необятен набор от решения в тази посока. Например посредством повдигане на прага за регистрация по Данък добавена стойност, въвеждане на краткосрочни бизнес лицензи,
които да изкарат на ярко краткотрайна комерсиална активност – по сходство на еднодневните трудови контракти в земеделието, отпадане на бумащина, която е използвана за заводи, само че не и за малък бизнес и така нататък
– Кои са пречките пред ускорения напредък? Може ли българската стопанска система бързо да догони стандарта на европейските си сътрудници?
– Тази полемика за догонването има потребност от едно доста значимо конкретизиране. Ние постоянно я водим, като че ли е въпрос на време – ще ги стигнем европейците, въпросът е по кое време? В исторически проект въпросът е доста по-различен. Дали изобщо в миналото ще се случи? Факт е, че България в никакъв случай не е имала стандарта на живот на Западна Европа – както в модерния интервал на статистиката, по този начин и от минали интервали, когато разчитаме на другите сведения за метода на живот на елементарните хора. Никога не сме стигали западноевропееца и никой наш комшия също не го е правил. Това е огромният макровъпрос пред страната ни – не по какъв начин да ги достигнем по-бързо, а по какъв начин да променим историята по този начин, че достигането изобщо да стане допустимо?
Голямото ограничаване? Всяко свястно интернационално съпоставяне споделя, че сред нас и западните демокрации има една съществена разлика – там има господство на закона, а тук няма. Разликата не е в икономическите правила като налози и регулации, а в правосъдната система. Там има работещо обвиняване и самостоятелен съд. Тук разпоредбите са такива, че тези институции могат да бъдат захванати от крони капиталистите*. Корупция има на всички места, само че тук огромната корупция предстои на монополизиране. Ако не разтурим седянката в държавното обвиняване и родния съд, каквито и да ги мислим в стопанската система, няма да ги догоним.
– Ножицата сред небогати и богати е необятно разтворена у нас. Какви са икономическите последици от това?
– Темата за неравенствата е натоварена с доста страсти и идеологии и може би по тази причина мъчно бива дискутирана прагматично. Благосъстоянието на българските семейства обаче е една от най-дълбочинно изследваните тематики от родната и европейската статистика. Факторите, които водят до беднотия и неравноправие, са изцяло познати и измерими. Достатъчно е да се прегледат другите сечения на кривата на приходите, която включва всички семейства в страната и ги класира по отношение на техния приход, с цел да се види къде се корени казусът. Липсата на обучение съвсем несъмнено води до безработица, а неналичието на трудов приход – до беднотия. И този развой постоянно се усилва от районния детайл, т.е. живота във или отвън икономическия център. Това е линията, по отношение на която се развиват най-тежките неравенства в страната. Догонването на европейските приходи, което към този момент дискутирахме, на процедура може и да усили неравенствата в страната. Причината е, че даже в относително позитивния сюжет догонват тези, които имат нужните умения, работят и имат опция да се преориентират към браншове с по-висока добавена стойност. Известна част от хората обаче остават отвън тези процеси. При 10% от популацията, които са на дъното по приходи или са в тежка беднотия, не се следи социално-икономическа подвижност. Тоест те не мърдат от групата на 10-те % най-бедни. Затова политики, които са насочени съответно към тези групи – като механизма за връщане на деца в учебно заведение, в действителност са най-важни.
– С какво се оправи и къде се провали икономическата политика за 30 години частна благосъстоятелност и пазарни условия на правене на бизнес?
– Нека се фокусираме върху това кои хрумвания са надвили в обществените политики. От макроикономическа позиция тези 30 години се разделят условно на две – първите 10 години на макроикономически неуспех, след което 20 година – на макроикономическа непоклатимост. Ефектите всички ги знаем: макроикономическият неуспех в първите години на прехода доведоха до цялостен банкрут на стопанската система и хиперинфлация. Последните 20 години на постоянна макрорамка доведоха до два дълги интервала на напредък (преди и след кризата), относително безболезнено минаване през огромната международна рецесия (разбирай – не фалирахме) и преструктуриране на българската индустрия след рецесията.
Сигурни пари (валутен борд), постоянни държавни финанси (нисък дълг и без дефицит) и ниски директни налози зададоха общата рамка и се потвърдиха като сполучливи макрокотви. Провалите са в посока на неслучилите се секторни промени – обществените браншове, в това число тези, доминирани от държавни компании, не престават да тежат не просто на данъкоплатците – като разточителство, само че изобщо на обществото като влошена среда на живот. По всичко проличава, че невъзможността да реформираме основни браншове ни води към различния сюжет, в който държавното предприемачество няма да бъде приватизирано, а ще бъде оставено да катастрофира изцяло, преди да може да стъпи на здрави основи – образец са енергетиката и железопътният превоз.
* „ Крони капитализъм “ е икономическа система, в която бизнесът се развива на база връзката сред бизнеса и политическата класа, а не в следствие от пазарна конкуренция.
Автор: Николай Нейчев
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ