Всяка тежка катастрофа по разбитите ни пътища повдига болезнен въпрос:

Всяка тежка злополука по разрушените ни пътища повдига мъчителен въпрос: кого да държим виновен, разяснява юрист Мартин Костов от платформата " Имаш право БГ ". Официалните отчети постоянно сочат „ несъобразена скорост “ като причина, прехвърляйки виновността напълно върху човешкия фактор. Но когато асфалтът е посипан с дупки, маркировката липсва, а сигналите за рискови сектори отлежават „ в чекмеджетата “ на администрацията, отговорните не са ли и отвън автомобила?

Какви са правните благоприятни условия и отговорности при произшествия, породени от неприятна пътна инфраструктура –за всеки участник в придвижването? Кого можем да съдим, какви рискове крие неприятният асфалт, по какъв начин да постъпят потърпевшите пешеходци и за какво „ несъобразената скорост “ постоянно погрешно се сочи за единствен провинен?

Време е отговорността да се носи от тези, които позволяват нередности, а жителите да не мълчат пред заплахите.

Кого да съдим при произшествия по неприятните пътища?

Когато злополука настъпи поради дупка на пътя, аквапланинг от непочистена вода или изчезнал знак, виновен е притежателят и собственик на пътя - страната или общината. Те носят законово обвързване да поддържат пътя в безвредно положение. Републиканските (национални) пътища се ръководят от Агенция „ Пътна инфраструктура “ (АПИ), а общинските – от съответната община. Това значи, че при случай, породен от неприятна инфраструктура, можем да потърсим отговорност от институцията, която дава отговор за този път – да вземем за пример АПИ за автомагистрала или общината за улица в града, изяснява Мартин Костов.

Законът планува, че държавните органи и общините дължат обезщетение, в случай че с незаконосъобразно безучастие нанесат вреди на жители. Неотстраняването в точния момент на известна заплаха на пътя е тъкмо такова безучастие. Практиката познава случаи, в които страната или община са наказани за неприятна поддръжка на пътната инфраструктура – въпреки и всяко дело да зависи от съответните доказателства. За да завоюва подобен иск, потърпевшият би трябвало да потвърди няколко неща: че пътят е бил в неприятно положение (напр. съществуването на дупка или разлято масло), че това е в директна причинно-следствена връзка с злополуката и че виновният орган не е извършил отговорностите си да обезопаси сектора. Събирането на годни доказателства – фотоси на мястото, очевидци, експертизи – тук е от решаващо значение.

Потърпевшият може да предяви иск директно към виновната институция – тя от своя страна може да потърси декаданс от небрежния си подизпълнител, само че това не трябва да е грижа на жертвите.

Пример: При случай на аквапланинг на автомагистрала, където кола се обръща поради огромна локва, потърпевшият взема решение да съди страната. Оказва се, че на същото място към този момент са станали няколко аналогични случая, довели до катурване на коли. Това ясно сочи, че секторът е рисков. Ако се потвърди, че пътната организация е знаела или е трябвало да знае за казуса (например посредством сигнали) и не е взела ограничения, съдът може да я признае за виновна.

Нерядко след тежки произшествия виждаме реакция от институциите чак постфактум. След гибелта на 12-годишната Сияна край Телиш – случай, при който татко ѝ уточни изчезнал сигнален знак като фактор – АПИ незабавно сложи 12 знака и табели на съдбовния сектор и ограничи скоростта до 60 км/ч. Това е мярка, която “един знак можеше да я избави “, както съобщи бащата Николай Попов, питайки за какво тя е пристигнала чак след нещастието. Казусът „ Сияна “ докара и до управнически наказания – шефът на дирекция „ Поддържане на пътната инфраструктура “ в АПИ беше освободен, а цялото управление на Областното пътно ръководство – Плевен отстранено за инспекция. Тези дейности демонстрират признание на виновност от страна на виновните органи, въпреки и след неизбежната загуба. Въпросът е можем ли да накараме институциите да поемат отговорност преди да се стигне до съд и свещи на пътя.

Какви са заплахите поради неприятния асфалт?

Лошата пътна инфраструктура не е малък дискомфорт – тя е действителна заплаха за живота и здравето. “Разбитият асфалт “ значи не просто неравно возене, а нараснал риск от произшествия когато и да е. Ето някои от най-честите опасности, дебнещи по необезопасените пътища:

• Дупки и неравности: Внезапната огромна дупка може да спука гума или разбие ходовата част, водейки до внезапна загуба на надзор. Мотоциклетист или велосипедист, блъснал дълбока дупка, съвсем несъмнено пада.

• Липсващи или нечетливи знаци и маркировка: Когато маркировката е изтрита, а знаците – откраднати или скрити в шубраци, водачът може да не забележи в точния момент изострен завой, пешеходна пътека или ремонтни действия. В случая със Сияна локалните споделят, че от години са подавали сигнали за рисковия завой и потребността от предупредителни знаци, останали без отговор.

• Аквапланинг и лед: Неотводнените сектори, при които се събира вода, основават условия за аквапланинг – безусловно колата “плава ” и спирачките не оказват помощ. Ако отводнителните шахти са запушени или наклонът на пътя е погрешен, при всеки по-силен дъжд секторът се трансформира в капан. През зимата пък водата се заледява; в случай че пътят не е опесъчен и изчистен, даже муден автомобил може да сервира.

• Лошо планиране и липса на предпазни уреди: Острите завои без мантинели, стръмните прави без задоволително отбивки и неналичието на осветяване в сериозни зони усилват шанса дребна неточност да приключи съдбовно. Дори умел водач може да катастрофира на така наречен „ прави на гибелта “ – черни точки, където инфраструктурата предпоставя тежки произшествия. Неслучайно след серия нещастия страната изготви лист на 36 сериозни пътни сектора, които незабавно да бъдат обезопасени.

Тъжната статистика е, че сходни рискове напълно не са изключение. Само през 2024 година Министерството на вътрешните работи е подало 13 000 сигнала за неприятни пътища до виновните органи, а единствено за първите два месеца на 2025 година – още над 2 000. Представете си: служителите на реда, които проверяват произшествията, сами сигнализират хиляди пъти за дупки, пропадания, изчезнали знаци и така нататък навсякъде из страната. Тези цифри демонстрират, че казусът е систематичен. Всеки един от тези 13 000 сигнала е евентуална злополука, в случай че остане без деяние. „ Колективната безнаказаност убива нашите деца “, пишеше на плакатите на протестиращи след гибелта на Сияна – т.е. когато доста хора по веригата си затварят очите, резултатът е покруса на пътя.

Опасният път не е абстракция – той персонално визира всеки, който кара или се вози. Дори изрядният лидер може да стане жертва, в случай че „ шансът “ му е да попадне на неверното място в неверното време.

Какво да вършат потърпевшите пешеходци?

Пътната сигурност не касае единствено водачите и пасажерите в коли. Пешеходците също страдат от неприятната инфраструктура – било директно, било индиректно. Затова е значимо да знаем какви са правата и опциите, в случай че един пешеходец пострада поради разрушен път или тротоар.

На първо място, в случай че ви се случи акцидент като пешеходец – да вземем за пример падение на замръзнал занемарен тротоар, попречване в разрушена плочка или рухване в незатворена шахта – постарайте се да обезопасите себе си и другите, и неотложно потърсете здравна помощ. Уведомете полиция или най-малко съберете контакти на очевидци, тъй като при следващо търсене на отговорност ще ви би трябвало доказване на събитията. Документирайте мястото: снимайте дупката или леда, предизвикали случая, в идеалния случай със очевидец, който може да удостовери дата и час. Тези доказателства ще са скъпи, в случай че решите да предявите иск, поучава Мартин Костов.

Кого да съдим, когато пешеходецът е потърпевш от инфраструктурата? Принципът е същият: виновен е стопанинът на мястото. Ако става дума за градски тротоар или улица – това е общината. При случай на междуселищен път – страната (чрез АПИ).

Ако пешеходецът пострада в резултат на ПТП – да вземем за пример, блъснат е от автомобил, който е излязъл от пътя поради дупка или хлъзгав сектор – обстановката е по-сложна, само че отново има способи за отбрана. На първо време отговорност носи лидерът на транспортното средство и неговата застраховка “Гражданска отговорност ” ще покрие вредите на потърпевшия пешеходец. Но това не изключва виновността на пътя: водачът от своя страна може да предяви регресен иск към виновната институция, в случай че пътните условия са съдействали значително за злополуката. А потърпевшият пешеходец също би могъл, редом или след наказателното дело, да заведе иск против пътната организация или общината, показвайки че неприятната инфраструктура е съ-причинила вредите му. Например, в случай че кола ви е блъснала на пешеходна пътека, тъй като водачът не ви е видял в точния момент в тъмното – може да се окаже, че лампите на улицата не са работили. Отговорност тогава имат и водачът (за недоброто внимание), и общината (за неосветения път).

Българският съд позволява така наречен “съпричиняване ”, при което повече от един фактор могат да са отговорни – следователно компенсацията се разпределя по правдивост сред отговорните.

Законът за отговорността на страната и общините за вреди (ЗОДОВ) и общите разпореждания на облигационното право – дава опция да бъдат обезщетени всички вреди (имуществени и неимуществени), претърпени по виновност на институциите. Ако не сте сигурни от къде да започнете, консултирайте се с юрист; доста юристи към този момент имат опит тъкмо с каузи за произшествия, породени от дупки и непочистени тротоари.

Защо Министерство на вътрешните работи постоянно показва „ несъобразена скорост “ като единствена причина?

След съвсем всеки пътен случай у нас в полицейските сводки се появява изразът „ несъобразена скорост “. Това значи, че съгласно органите водачът не е съобразил скоростта си с пътните условия – било превишил ограничаването, било карал прекомерно бързо за съответната обстановка (дъжд, завой, мрачевина и т.н.). Безспорно е, че човешката неточност и несъответствуващата скорост са чест фактор в злополуките. Проблемът обаче е, че прекомерно постоянно тази дефиниция се употребява като комфортна “въртележка ” за виновност, която напълно подценява ролята на инфраструктурата.

Официалните лица обичат да акцентират, че в над 95% от случаите причина е човешкият фактор – държанието на водачите. Когато на рисков пътен сектор злополуките следват една след друга, да се оправдава всичко с грешките на разнообразни водачи е нелогично и неправдоподобно. Обикновено повтарящите се произшествия на едно и също място са сигнал, че изискванията там са причина за катастрофи. Пътни специалисти даже признават, че инфраструктурата може да сътвори “участъци с висока централизация на катастрофи ”, въпреки публично да държат човешкия фактор на напред във времето.

Защо Министерство на вътрешните работи го прави? Има няколко аргументи, предполагащи такова държание:

• Легална хипотеза: Законът за придвижването по пътищата (чл. 20, алинея 2) задължава лидера да управлява МПС-то си и да се преценява с изискванията по този начин, че да може да спре пред всяко предвидимо затруднение. Това е доста общо и строго условие. На процедура излиза, че постоянно, когато стане злополука, може да се твърди, че водачът е могъл да “съобрази ” по-добре – да кара още по-бавно или да е още по-внимателен, тогава случай нямало да има. Тази неизбежна истина обаче не трябва да служи за опрощение на други пропуски.

• Статистика и имидж: Като акцентира човешкия фактор, Министерство на вътрешните работи до известна степен се освобождава от отговорност и заобикаля тематиката за инфраструктурата, която е в ресора на пътните служби и общините. Ако всяка втора злополука бъде частично приписана на дупка или неприятен завой, това значи систематичен проблем и институционална виновност – нещо, което държавните органи не биха признали елементарно. Много по-удобно е да се каже: “Шофьорите карат бързо, по тази причина стават бели ”. Така фокусът се измества към жителите (да бъдат по-внимателни), вместо към държавното управление (да ремонтира пътищата).

• Липса на задълбочено следствие: Установяването на инфраструктурна причина изисква време, експертизи и от време на време спор сред ведомства. По-лесно и бързо е дознателят да напише в протокола “несъобразена скорост ” – шаблонна фраза, която се приема на всички места. Отворена шахта на пътя може да бъде подценена като фактор, в случай че се запише, че водачът е бил задължен да я види и да спре в точния момент. Така казусът се завършва без главоболия за пътната администрация.

Разбира се, това едностранно изтъкване на скоростта като причина не остава необжалвано. Все повече потърпевши водачи оспорват в съда актове и наказателни постановления, които ги винят напълно. Често се стига до съдебно-технически експертизи, които потвърждават, че при съответния пътен недостатък произшествието е било на практика неизбежно даже и при по-ниска скорост.

Важно е да се означи: даже полицията да е записала „ несъобразена скорост “ като причина, това не блокира опцията да се търси отговорност от институциите за инфраструктурата, счита Мартин Костов. В гражданския съд потърпевшият (или неговите близки) могат да показват всички доказателства за неприятното положение на пътя. Ако те убедят съда, че пътят е съдействал доста, обезщетение може да се присъди. В такива случаи може да има споделена виновност – примерно 70% пътят, 30% лидерът – и надлежно институцията да заплати 70% от вредите, вместо 0%.

Защо това има значение за обществото? Защото, в случай че всяка злополука се изяснява единствено с неприятни водачи, проблемите по пътищата в никакъв случай няма да се отстранят. Ще продължим да караме по разрушени мостове и осеяни с дупки автомагистрали, мислейки си, че единствено нашата неумелост е казусът. Истината е, че отговорността е споделена – и до момента в който институциите не поемат своя дял, нещастията ще се повтарят.

Вместо да одобряваме войната по пътищата като печална даденост, би трябвало да си спомним, че пътищата са на всички ни и се поддържат с нашите налози. Имаме право да пожелаваме те да са безвредни. Когато това право е нарушено и някой пострада, отговорните би трябвало да понесат последствията – било то в съда или посредством административни наказания. Гражданите не трябва да се помиряват с дупките и рисковите сектори. Както сподели бащата на Сияна, “виновни сме цялото общество… тъй като сме мълчали ”.

Нашият апел е явен и двупосочен: към институциите и към обществото. Към институциите – поемете отговорност! Време е способените органи превантивно да поправят рисковите пътища, да реагират на сигналите в точния момент, да не пестят от сигурността. Нека не чакаме нови жертви, с цел да се постави един знак или с цел да се запълни една яма. Държавата и общините би трябвало да помнят, че служат на жителите, и че живота на хората на пътя е по-ценен от всеки бюджетен спестен лев.

А към обществото – бъдете будни и дейни! Всеки от нас може да подаде сигнал за рисков път, да поддържа потърпевш в търсенето на правдивост, да взе участие в цивилен начинания за сигурност. Натискът изпод е този, който ще накара виновните от горната страна да си свършат работата.

Ако продължим да поносим бездействието, „ корупцията ще оцелява, а деца като Сияна ще умират “ – както гласяха плакатите на протестиращите. Време е да прекъснем този циничен кръг. Животът и здравето на хората на пътя зависят от отговорността на институциите – и от гласа на нас, жителите, който упорства тази отговорност да бъде понесена, безапелационен е Мартин Костов.