С колело до центъра на България
Всяка година върша по една огромна екскурзия с велосипед. Ходил съм до Шипка, Боженци, Соколски манастир и другаде. Тази година взех решение да направя една от оптимално огромните, в границите на един ден - до Узана, географският център на България. Обичам тези тествания, а изключително подобаващи са дните през юни. Максимално дълги дни, към момента не e задушно, полските цветя са в разгара си, природата е в своя подем.
Началната ми точка е Велико Търново. Разгледах картата, видях че дистанцията е към 140 км в двете направления, само че с тежко нанагорнище в края. На процедура, съвсем същото както до Шипка. На 60 години съм, което прави задачата по-трудна. Приготвих някои неща, напомпах гумите и си легнах с мисълта за идното премеждие.
През нощта не съумях да се наспя; в действителност както постоянно, когато ми следва дълго пътешестване. Станах в 5,30, само че се усещах недоспал и без сила. Очаквах обаче тя да пристигна след кафето, а в случай че не и тогава - по пътя. Нагласих най-важните неща: храна, дъждобран, нож, фенерче с електрошок (против кучета), аварийна вътрешна гума, лепенки, комплект спортен екип, втора тениска и други След лутане, което включи забравяне и връщане два пъти догоре от мазата, най-накрая потеглих в 7,00 ч.
Скоро стигнах Дряново, градче, което постоянно ми е харесвало. Запазило е мостри на възрожденска архитектура и някаква патриархалност. Оттам е геният Колю Фичето, даже обликът му беше на табелата за Дряново, което ме зачуди. Явно е емблема за града.
След това пристигна разклона за Дряновския манастир и отново погледнах километража. Очакваха ме девет километра нанагорнище до върха и малко преди тунела стопирах, да видя дали няма нещо забавно за снимане. За страдание растителността скриваше манастира, а големите скали над мен бях снимал и преди. Там имаше впечатляващо дърво, порасло върху гола канара. Все се поканвам да групирам фотоси на такива причудливи дървета. Някои са необичайно изкривени, на други корените са хванали кора, тъй като е изчезнала почвата, само че изключително ми харесват големите, вековни дървета. Щракнах въпреки всичко няколко пъти, след което стопирах още веднъж след тунела. Там постоянно спирам, а за какво? - не мога да кажа. Първия път си мислех, че оттова се вижда манастира; уви, не може. Но пък е равно, има отбивка, там е и табелата, че стартира община Габрово. Това дава чувството, че някакъв стадий е завършил и започваш нов.
Точно в 10 стигнах върха, откъдето пътят се спуска за Габрово, има отбивка за Боженци, както и обходния път за Шипка. Хубаво място са върховете; хем накъдето и да тръгнеш все е наклон, хем усещаш че си постигнал нещо. Километражът показваше 37,5 км, а Гугъл Earth сподели 537 метра надморска височина. Сиреч, с 340 метра над дома ми в Търново.
Погледнах на юг, добре се виждаха вятърните генератори на Бузлуджа, виждаше се и Шипка. Времето беше ясно и хубаво. Смених мократа тениска и се спуснах на драго сърце надолу. Колелото реализира и поддържа без напрягане към 40-45 км/ч, пътят е необятен и безвреден. Това са и най-хубавите моменти за мен, като че ли се спускаш с беззвучен въжен превоз, картините към теб се менят; чист въздух и природа.
Скоро навлязох в Габрово, прекосих през кръгово, за което желая да отбележа, че е първото, което съм виждал (още като юноша.) После към този момент ги вкараха на всички места, за днешните младежи са нещо всекидневно, само че в миналото бяха огромна оригиналност. Шегувахме се, че там би трябвало да се въртим безпределно. Някой беше писал, че светофарите били излишък от тоталитаризма, може би поради заповедния темперамент посредством светлините, до момента в който кръговите били израз на демокрацията...
Стигнах до моста в центъра. Там е паметникът на именития създател на града - Рачо Ковача. А мостът носи странното име " Игото ". Така се споделя и площада до него. Дали габровци не би трябвало да го трансформират на " Присъствието " или " Съжителството "?
Те обаче са горди българи и множеството приказки за тяхната свидливост са небивалица. Хората тук просто почитат труда и парите като плод от него. Аз също ги почитам, одобрявам и този толкоз български град, за жалост неприятно обиден от " експлоадирането на демокрацията " и последвалия преход. Градът беше по-голям от моето Търново, само че в този момент е понижил двойно популацията си. Вече не е българският Манчестър, тъй като половината облекло народът купува от " дрип шоповете ", а другото внася, най-вече от Турция и Китай.
Потърсих място, откъдето да си купя закуска и отидох в градинка до центъра, да отпочина. На пейката към този момент имаше една баба, само че единствено на тая скамейка беше сенчесто и по тази причина седнах. Скоро пристигна и друга и несъзнателно подслушах диалога им. Едната въздъхна какъв брой тежко е без " приятел " и посъветва другата да си го пази. Тя отговори, че го пази и гледа добре, от което малко ме досмеша. Що по този начин става, че в множеството случаи мъжете ни " отглеждат " като остареем - не знам. Може би тъй като по-рано губим сили, пък и всекидневно има огромна разлика в годините. Факт е, че в България мъжете живеем с шест години по-малко приблизително статистически, заради което вдовиците са доста повече.
Скоро пристигна разклонът за Узана, дотук - 48 км. И незабавно стартира много стръмна част. Минава се край един нов парк, с всякакви претенциозни фигури, само че всичко като че ли направено, с цел да се регистрира асимилиране на еврофондове. Некачествено, нетрайно, зле изпълнено. Добре че има дървета, най-малко те не могат да бъдат менте.
Задминах един ром, който тикаше колелото си нагоре и ме стресна, като подвикна " Искаш ли памперси? " В първия миг помислих, че нещо се подиграва с мен и таман да се обърна, някакъв му отговори наоколо и аз продължих.
Засега несъмнено нямам потребност от такива, само че годинките минават...
Пътят докара до място, където евентуално вършат обходния път край Габрово и където май ще стартира строителството на прословутия тунел под Шипка. Но персонално аз надали ще дочакам края на автомагистрала Хемус, 45 години към този момент се строят двете съществени автомагистрали и още не са приключени, какво остава за този тунел...
Минах през калта и дупките, и най-накрая захвана последното, най-голямо затруднение: 17-18 км до Узана. Скоро стартира да ми убива седалката, да ме боли вратът и да ми гасне " моторчето ". На няколко пъти слизах да се разтъпча, тикайки колелото, като гледах това да е в по-стръмните елементи, че с " почивката " да понижава и пътя.
Стигнах една хубава чешма, Драгомировата. Постоях малко, изпълних догоре шишето и се зачетох в надписа. Опечалените родители я издигнали в памет на умрелия им 19-годишен наследник, Драгомир, през 2001 година. Една хубава постъпка, само че за жалост все по-рядко някой прави " себап ", в случай че мога да употребявам думата от известния роман на Йовков.
Продължих нагоре, отминаха две села, вдишвах чудния въздух, миризмите на окосено сено, липите, които тук още не бяха прецъфтяли, дъха на полските цветя, несметно цъфтящи навсякъде и се усещах благополучен. Когато човек се качва в планината като че ли се връща обратно във времето. Защото тук пролетта закъснява, закъснява и лятото. И това, което към този момент е отминало и прецъфтяло, тук още си цъфти с цялостна мощ.
Пуфтях нагоре като локомотив. Средната ми скорост беше едвам осем км/ч заради огромния надолнище. Пътят е изцяло сравним с изкачването на Шипка: и с острите завои, и със стръмнината, и с надморската височина, която се доближава - даже е с към 70 метра по-високо от Предела на Шипка. Разстоянието също е еднообразно - все 69 км. Ту слизах и тиках, ту се качвах, километрите колкото да се навъртаха. Утешаваше ме, че на връщане ще бъде доста по-лесно, просто ще се возя, без изобщо да въртя педалите. Но единствено един път да стигна Узана...
Наближих огромна порутена постройка, " База за училищен отдих и туризъм, доктор Тота Венкова ". Тъжна картина, окъртена мазилка, разрушени прозорци, продънен покрив, ограбено всичко скъпо. Подобни неща се срещат за жалост постоянно в България. Сред тях, изключително ми е било неприятно да виждам дом-паметника на Бузлуджа. Защо е тази занемареност, за какво се стигна до тази съсипия...но не е в този момент тематика. Грозно и тъжно обаче, няма ги децата, няма радостна шум, игри, писъци, веселба.
Постоях малко, поснимах през оградата и продължих нагоре. Започваше най-трудният и най-стръмен стадий. Но пък това се облекчаваше от гората наоколо; огромни буки хвърлят сенки в горещината, зеленина, прохлада и мирис на билки, птичи песни. Нямаше и съвсем никакво придвижване, с изключение на няколко огромни камиона, пренасящи дърва. Натисках педалите и си приказвах самичък, а на всяка минута-две поглеждах с вяра километража, само че той напълно коравосърдечно не показваше особена смяна. Заричах се дълго да не го погледна, с цел да се развеселявам на смяната, само че все не устоях и хвърлях по едно око; уви - колкото да стотина метра.
Отминах някакъв заслон, което ми даде разтуха, че в случай че завали и загърми ще има къде да се скрия. Явно, върхът наближаваше, наклонът също леко спадна.
И най-накрая видях табелите. Тържество обхвана изстрадалата ми душа. Спрях, направих наложителните за случая селфита и почнах да разсъждавам накъде. Стрелката на телесния ми контейнер клонеше към нулата, нямах сила и предпочитание за нищо ненужно. Затова потеглих към главната цел - точката, бележеща географския център на България. Дотам оставаха петстотин метра съгласно табелата, само че пък най-стръмните, при мощно разрушен път.
Тиках.
Най-сетне, към два часа следобяд дойдох. 42,45`, 58 " северна широчина, 25,14` 18 " източна дължина, 1263 м. надморска височина, съгласно Гугъл Earth.
Подпрях колелото на пирамидата и стартира огромното щракане с телефона. Срещу мен беше връх Исполин, само че нямаше по какъв начин да отида до такава степен, едно че към този момент нямах време, пък и велосипедът ми е слаб и елементарно можеше да скъса спици или огъне каплите. Той в действителност е вид " градско колело " и не става за разрушени или планински пътища.
Направи ми усещане какъв брой доста монети бяха поставени долу, в пирамидата. Сред тях имаше и значително цели левчета и даже двулевки. Защо ги оставят хората, не зная. Нито пък на кого. Най-вероятно първият дрипльо, който се озове, ще обере по-едрите, че и всичките. Дали такива пари отиват изобщо в миналото за нещо потребно - надълбоко се колебая. Любопитен съм кой или кои са тези, които ги вземат?
Лично аз не желая да докосвам такива пари. Не взех, само че и не оставих. Не виждам смисъла на такова нещо. Най-често май се прави заради вярване, че по този начин ще се върнеш отново на това място. Но особено за тук не ми се виждаше да е такава повода. Друга е, мисля си. Понеже стана по този начин, че всичко се мери с пари, всяко наслаждение се заплаща,..че и тук по този начин. Един тип " хубаво ми е, удовлетворен съм, благодаря, ето - давам ".
Ех, тези пусти пари! До каква степен са завладели съзнанието ни...
Но, както и да е. Настъпи моментът за най-жадуваното - сладка отмора. На няколко крачки има построен огромен заслон с пейки и маса. Махнах раницата и се съблякох. Свалих мократа тениска и я прострях на слънце. Облякох се добре, даже сложих качулката на спортния екип. Смених и късите гащи с долнището. Легнах на пейката и почувствах приятната отмала от пътуването, като се усещах някак си победител. Все отново не бе елементарно тестването. Вдигнах високо крайници и ги подпрях на стената. Беше ми ведро и умерено на душата, усещах се като избягал от някакъв плен.
Замислих се: за какво ли човек прави такива неща? Защо и болният от диабет Боян Петров се катереше към невъзможното? Трудно е, измъчваш се, само че го правиш, въпреки че облага няма никаква. Дали посредством това не искаш да разкъсаш някак монотонността на времето, да го разделиш на " преди " и " след "? Щото инак усещаш по какъв начин часовникът цъка, неизбежно те отнася към едно доста, доста неприятно място и ти се желае някак да се противопоставиш на неумолимия му ход....
И, ето, ти си " избягал ", скрил си се, въпреки и краткотрайно от него, не си в потока, не те влече мътната река.....
Неумолимо е времето, само че не и за природата. Връх Исполин насреща несъмнено си е същият, най-малко от петстотин милиона години. А може и единствено 100 да са?! Стотина милиона нагоре-надолу, дребна работа. Колкото и да са, не може съзнанието да ги обхване. Ти си тук за толкоз малко, милионите години са една безкрайност по отношение на твоето време. Но пък ти се коства, че всичко в близост е основано надали не за теб. Много постоянно пишат: " Покорих връх нам кой си ". Е, и аз покорих връх Исполин на предното вървене. Той ме чакаше през всичките тия милиони години, тъй че в този момент нямам работа да отивам на такива покорени върхове. Пък и ме гледаше някак безропотно отдалеко, за което му махнах благосклонно с ръка.
А вие не ходете към този момент там, защо ви са върхове, покорени от другиго?
.....
Заех се с приготвената храна - сушено месо. Малко би трябвало да се яде. Стомахът се свива при тежки натоварвания и към този момент съм патил. След едно връщане от Варна до Търново с велосипед, повръщах дълго и трудно, може би тъй като ядох щедро. Затова в този момент си разреших единствено една филия и няколко парченца месо. Дори и водата не може да се пие безкрайно, почва да боли стомахът. Трябва да се пие топла и на дребни глътки. Инак е рисково, изключително в случай че е ледена. Не са малко хората, които даже са умирали, не е смешка работа.
Станах, поразходих се, разгледах пейзажа. Наблизо имаше забавно вековно дърво, бук. Обикновено са единични, високи и стройни, само че това не беше такова. Пет могъщи ствола излизаха от общ корен и образуваха забавна, комбинация, необятно разклонена.
Помислих си: било е тук преди да се родя, тук ще бъде и откакто си отида от този свят. Преходен е индивидът, за малко е на този свят, вълнуват го всевъзможни, постоянно дребни неща, а природата е безконечна. И като сложиш едното върху другото, виждаш какъв брой незабележим си, какъв брой за малко си, какъв брой си малък на фона на върховете, планините, водопадите...
Че и на това дърво. Изчовърканите букви свидетелстваха за опитите някой да се запише в неговата дълговечност, да я показа, най-малко по този метод. То е изтърпяло това, а годините са уголемявали старите рани, правейки ги все по-големи, само че и нечетливи. А животът евентуално към този момент е изтрил някои от драскачите.
...
Но носеше се прелестен аромат на влажна гора, слънцето грееше замайващо и умирачката ми изглеждаше единствено теоретична и някъде безпределно надалеч във времето. Там я изтласка съзнанието ми, станало съпричастно с природата.
Разходих се още, само че видях, че двойка възрастни наближават географския център. Скрит до дървото, загледах ги любопитно, дали няма да си вземат от парите, щото ми се виждаха напълно елементарни хорица, от най-ниските пластове на обществото. Почнаха да се снимат по доста и на смени, несъмнено щяха да описват по-късно разпалено за това, което тук ги е впечатлило. Но не забелязах да си вземат.
Туристът е по-морален човек. " Който пее, зло не мисли " - споделя поговорката, само че и който обича природата - също. По-добър човек е от другите. Природата облагородява, одухотворява хората. Вглеждал съм се в очите на тези, които срещам по такива места. И съвсем постоянно виждам в тях топлина и някаква радостна възбуденост, сърдечни са, поздравяват на драго сърце. Няма ги тук хората на интереса. За тях, ходенето измежду природата е губене на време и преследване на Михаля.
...
Казах си това, само че Михал неприятно издумка от горната страна и ми подсети, че би трябвало да си потеглям, в случай че не желая да ме пере дъжд, че и гръмотевици, както го даваше прогнозата. Хепнах се на колелото, с радостното предусещане, че ми следва най-хубавата част - над двадесет километра единствено возене, без всякакво изпитание. Вятърът свисти, завоите се нижат, гледките се менят, а ти единствено се наслаждаваш. Ей това е най-хубавото и си заплаща всички старания. Чудно е измежду природата, някакъв тип свещенодействие е това. Трудно ми е да го опиша, само че поетът го е споделил - индивидът е човек, когато е на път.
Автор: Павел Байчев
Началната ми точка е Велико Търново. Разгледах картата, видях че дистанцията е към 140 км в двете направления, само че с тежко нанагорнище в края. На процедура, съвсем същото както до Шипка. На 60 години съм, което прави задачата по-трудна. Приготвих някои неща, напомпах гумите и си легнах с мисълта за идното премеждие.
През нощта не съумях да се наспя; в действителност както постоянно, когато ми следва дълго пътешестване. Станах в 5,30, само че се усещах недоспал и без сила. Очаквах обаче тя да пристигна след кафето, а в случай че не и тогава - по пътя. Нагласих най-важните неща: храна, дъждобран, нож, фенерче с електрошок (против кучета), аварийна вътрешна гума, лепенки, комплект спортен екип, втора тениска и други След лутане, което включи забравяне и връщане два пъти догоре от мазата, най-накрая потеглих в 7,00 ч.
Скоро стигнах Дряново, градче, което постоянно ми е харесвало. Запазило е мостри на възрожденска архитектура и някаква патриархалност. Оттам е геният Колю Фичето, даже обликът му беше на табелата за Дряново, което ме зачуди. Явно е емблема за града.
След това пристигна разклона за Дряновския манастир и отново погледнах километража. Очакваха ме девет километра нанагорнище до върха и малко преди тунела стопирах, да видя дали няма нещо забавно за снимане. За страдание растителността скриваше манастира, а големите скали над мен бях снимал и преди. Там имаше впечатляващо дърво, порасло върху гола канара. Все се поканвам да групирам фотоси на такива причудливи дървета. Някои са необичайно изкривени, на други корените са хванали кора, тъй като е изчезнала почвата, само че изключително ми харесват големите, вековни дървета. Щракнах въпреки всичко няколко пъти, след което стопирах още веднъж след тунела. Там постоянно спирам, а за какво? - не мога да кажа. Първия път си мислех, че оттова се вижда манастира; уви, не може. Но пък е равно, има отбивка, там е и табелата, че стартира община Габрово. Това дава чувството, че някакъв стадий е завършил и започваш нов.
Точно в 10 стигнах върха, откъдето пътят се спуска за Габрово, има отбивка за Боженци, както и обходния път за Шипка. Хубаво място са върховете; хем накъдето и да тръгнеш все е наклон, хем усещаш че си постигнал нещо. Километражът показваше 37,5 км, а Гугъл Earth сподели 537 метра надморска височина. Сиреч, с 340 метра над дома ми в Търново.
Погледнах на юг, добре се виждаха вятърните генератори на Бузлуджа, виждаше се и Шипка. Времето беше ясно и хубаво. Смених мократа тениска и се спуснах на драго сърце надолу. Колелото реализира и поддържа без напрягане към 40-45 км/ч, пътят е необятен и безвреден. Това са и най-хубавите моменти за мен, като че ли се спускаш с беззвучен въжен превоз, картините към теб се менят; чист въздух и природа.
Скоро навлязох в Габрово, прекосих през кръгово, за което желая да отбележа, че е първото, което съм виждал (още като юноша.) После към този момент ги вкараха на всички места, за днешните младежи са нещо всекидневно, само че в миналото бяха огромна оригиналност. Шегувахме се, че там би трябвало да се въртим безпределно. Някой беше писал, че светофарите били излишък от тоталитаризма, може би поради заповедния темперамент посредством светлините, до момента в който кръговите били израз на демокрацията...
Стигнах до моста в центъра. Там е паметникът на именития създател на града - Рачо Ковача. А мостът носи странното име " Игото ". Така се споделя и площада до него. Дали габровци не би трябвало да го трансформират на " Присъствието " или " Съжителството "?
Те обаче са горди българи и множеството приказки за тяхната свидливост са небивалица. Хората тук просто почитат труда и парите като плод от него. Аз също ги почитам, одобрявам и този толкоз български град, за жалост неприятно обиден от " експлоадирането на демокрацията " и последвалия преход. Градът беше по-голям от моето Търново, само че в този момент е понижил двойно популацията си. Вече не е българският Манчестър, тъй като половината облекло народът купува от " дрип шоповете ", а другото внася, най-вече от Турция и Китай.
Потърсих място, откъдето да си купя закуска и отидох в градинка до центъра, да отпочина. На пейката към този момент имаше една баба, само че единствено на тая скамейка беше сенчесто и по тази причина седнах. Скоро пристигна и друга и несъзнателно подслушах диалога им. Едната въздъхна какъв брой тежко е без " приятел " и посъветва другата да си го пази. Тя отговори, че го пази и гледа добре, от което малко ме досмеша. Що по този начин става, че в множеството случаи мъжете ни " отглеждат " като остареем - не знам. Може би тъй като по-рано губим сили, пък и всекидневно има огромна разлика в годините. Факт е, че в България мъжете живеем с шест години по-малко приблизително статистически, заради което вдовиците са доста повече.
Скоро пристигна разклонът за Узана, дотук - 48 км. И незабавно стартира много стръмна част. Минава се край един нов парк, с всякакви претенциозни фигури, само че всичко като че ли направено, с цел да се регистрира асимилиране на еврофондове. Некачествено, нетрайно, зле изпълнено. Добре че има дървета, най-малко те не могат да бъдат менте.
Задминах един ром, който тикаше колелото си нагоре и ме стресна, като подвикна " Искаш ли памперси? " В първия миг помислих, че нещо се подиграва с мен и таман да се обърна, някакъв му отговори наоколо и аз продължих.
Засега несъмнено нямам потребност от такива, само че годинките минават...
Пътят докара до място, където евентуално вършат обходния път край Габрово и където май ще стартира строителството на прословутия тунел под Шипка. Но персонално аз надали ще дочакам края на автомагистрала Хемус, 45 години към този момент се строят двете съществени автомагистрали и още не са приключени, какво остава за този тунел...
Минах през калта и дупките, и най-накрая захвана последното, най-голямо затруднение: 17-18 км до Узана. Скоро стартира да ми убива седалката, да ме боли вратът и да ми гасне " моторчето ". На няколко пъти слизах да се разтъпча, тикайки колелото, като гледах това да е в по-стръмните елементи, че с " почивката " да понижава и пътя.
Стигнах една хубава чешма, Драгомировата. Постоях малко, изпълних догоре шишето и се зачетох в надписа. Опечалените родители я издигнали в памет на умрелия им 19-годишен наследник, Драгомир, през 2001 година. Една хубава постъпка, само че за жалост все по-рядко някой прави " себап ", в случай че мога да употребявам думата от известния роман на Йовков.
Продължих нагоре, отминаха две села, вдишвах чудния въздух, миризмите на окосено сено, липите, които тук още не бяха прецъфтяли, дъха на полските цветя, несметно цъфтящи навсякъде и се усещах благополучен. Когато човек се качва в планината като че ли се връща обратно във времето. Защото тук пролетта закъснява, закъснява и лятото. И това, което към този момент е отминало и прецъфтяло, тук още си цъфти с цялостна мощ.
Пуфтях нагоре като локомотив. Средната ми скорост беше едвам осем км/ч заради огромния надолнище. Пътят е изцяло сравним с изкачването на Шипка: и с острите завои, и със стръмнината, и с надморската височина, която се доближава - даже е с към 70 метра по-високо от Предела на Шипка. Разстоянието също е еднообразно - все 69 км. Ту слизах и тиках, ту се качвах, километрите колкото да се навъртаха. Утешаваше ме, че на връщане ще бъде доста по-лесно, просто ще се возя, без изобщо да въртя педалите. Но единствено един път да стигна Узана...
Наближих огромна порутена постройка, " База за училищен отдих и туризъм, доктор Тота Венкова ". Тъжна картина, окъртена мазилка, разрушени прозорци, продънен покрив, ограбено всичко скъпо. Подобни неща се срещат за жалост постоянно в България. Сред тях, изключително ми е било неприятно да виждам дом-паметника на Бузлуджа. Защо е тази занемареност, за какво се стигна до тази съсипия...но не е в този момент тематика. Грозно и тъжно обаче, няма ги децата, няма радостна шум, игри, писъци, веселба.
Постоях малко, поснимах през оградата и продължих нагоре. Започваше най-трудният и най-стръмен стадий. Но пък това се облекчаваше от гората наоколо; огромни буки хвърлят сенки в горещината, зеленина, прохлада и мирис на билки, птичи песни. Нямаше и съвсем никакво придвижване, с изключение на няколко огромни камиона, пренасящи дърва. Натисках педалите и си приказвах самичък, а на всяка минута-две поглеждах с вяра километража, само че той напълно коравосърдечно не показваше особена смяна. Заричах се дълго да не го погледна, с цел да се развеселявам на смяната, само че все не устоях и хвърлях по едно око; уви - колкото да стотина метра.
Отминах някакъв заслон, което ми даде разтуха, че в случай че завали и загърми ще има къде да се скрия. Явно, върхът наближаваше, наклонът също леко спадна.
И най-накрая видях табелите. Тържество обхвана изстрадалата ми душа. Спрях, направих наложителните за случая селфита и почнах да разсъждавам накъде. Стрелката на телесния ми контейнер клонеше към нулата, нямах сила и предпочитание за нищо ненужно. Затова потеглих към главната цел - точката, бележеща географския център на България. Дотам оставаха петстотин метра съгласно табелата, само че пък най-стръмните, при мощно разрушен път.
Тиках.
Най-сетне, към два часа следобяд дойдох. 42,45`, 58 " северна широчина, 25,14` 18 " източна дължина, 1263 м. надморска височина, съгласно Гугъл Earth.
Подпрях колелото на пирамидата и стартира огромното щракане с телефона. Срещу мен беше връх Исполин, само че нямаше по какъв начин да отида до такава степен, едно че към този момент нямах време, пък и велосипедът ми е слаб и елементарно можеше да скъса спици или огъне каплите. Той в действителност е вид " градско колело " и не става за разрушени или планински пътища.
Направи ми усещане какъв брой доста монети бяха поставени долу, в пирамидата. Сред тях имаше и значително цели левчета и даже двулевки. Защо ги оставят хората, не зная. Нито пък на кого. Най-вероятно първият дрипльо, който се озове, ще обере по-едрите, че и всичките. Дали такива пари отиват изобщо в миналото за нещо потребно - надълбоко се колебая. Любопитен съм кой или кои са тези, които ги вземат?
Лично аз не желая да докосвам такива пари. Не взех, само че и не оставих. Не виждам смисъла на такова нещо. Най-често май се прави заради вярване, че по този начин ще се върнеш отново на това място. Но особено за тук не ми се виждаше да е такава повода. Друга е, мисля си. Понеже стана по този начин, че всичко се мери с пари, всяко наслаждение се заплаща,..че и тук по този начин. Един тип " хубаво ми е, удовлетворен съм, благодаря, ето - давам ".
Ех, тези пусти пари! До каква степен са завладели съзнанието ни...
Но, както и да е. Настъпи моментът за най-жадуваното - сладка отмора. На няколко крачки има построен огромен заслон с пейки и маса. Махнах раницата и се съблякох. Свалих мократа тениска и я прострях на слънце. Облякох се добре, даже сложих качулката на спортния екип. Смених и късите гащи с долнището. Легнах на пейката и почувствах приятната отмала от пътуването, като се усещах някак си победител. Все отново не бе елементарно тестването. Вдигнах високо крайници и ги подпрях на стената. Беше ми ведро и умерено на душата, усещах се като избягал от някакъв плен.
Замислих се: за какво ли човек прави такива неща? Защо и болният от диабет Боян Петров се катереше към невъзможното? Трудно е, измъчваш се, само че го правиш, въпреки че облага няма никаква. Дали посредством това не искаш да разкъсаш някак монотонността на времето, да го разделиш на " преди " и " след "? Щото инак усещаш по какъв начин часовникът цъка, неизбежно те отнася към едно доста, доста неприятно място и ти се желае някак да се противопоставиш на неумолимия му ход....
И, ето, ти си " избягал ", скрил си се, въпреки и краткотрайно от него, не си в потока, не те влече мътната река.....
Неумолимо е времето, само че не и за природата. Връх Исполин насреща несъмнено си е същият, най-малко от петстотин милиона години. А може и единствено 100 да са?! Стотина милиона нагоре-надолу, дребна работа. Колкото и да са, не може съзнанието да ги обхване. Ти си тук за толкоз малко, милионите години са една безкрайност по отношение на твоето време. Но пък ти се коства, че всичко в близост е основано надали не за теб. Много постоянно пишат: " Покорих връх нам кой си ". Е, и аз покорих връх Исполин на предното вървене. Той ме чакаше през всичките тия милиони години, тъй че в този момент нямам работа да отивам на такива покорени върхове. Пък и ме гледаше някак безропотно отдалеко, за което му махнах благосклонно с ръка.
А вие не ходете към този момент там, защо ви са върхове, покорени от другиго?
.....
Заех се с приготвената храна - сушено месо. Малко би трябвало да се яде. Стомахът се свива при тежки натоварвания и към този момент съм патил. След едно връщане от Варна до Търново с велосипед, повръщах дълго и трудно, може би тъй като ядох щедро. Затова в този момент си разреших единствено една филия и няколко парченца месо. Дори и водата не може да се пие безкрайно, почва да боли стомахът. Трябва да се пие топла и на дребни глътки. Инак е рисково, изключително в случай че е ледена. Не са малко хората, които даже са умирали, не е смешка работа.
Станах, поразходих се, разгледах пейзажа. Наблизо имаше забавно вековно дърво, бук. Обикновено са единични, високи и стройни, само че това не беше такова. Пет могъщи ствола излизаха от общ корен и образуваха забавна, комбинация, необятно разклонена.
Помислих си: било е тук преди да се родя, тук ще бъде и откакто си отида от този свят. Преходен е индивидът, за малко е на този свят, вълнуват го всевъзможни, постоянно дребни неща, а природата е безконечна. И като сложиш едното върху другото, виждаш какъв брой незабележим си, какъв брой за малко си, какъв брой си малък на фона на върховете, планините, водопадите...
Че и на това дърво. Изчовърканите букви свидетелстваха за опитите някой да се запише в неговата дълговечност, да я показа, най-малко по този метод. То е изтърпяло това, а годините са уголемявали старите рани, правейки ги все по-големи, само че и нечетливи. А животът евентуално към този момент е изтрил някои от драскачите.
...
Но носеше се прелестен аромат на влажна гора, слънцето грееше замайващо и умирачката ми изглеждаше единствено теоретична и някъде безпределно надалеч във времето. Там я изтласка съзнанието ми, станало съпричастно с природата.
Разходих се още, само че видях, че двойка възрастни наближават географския център. Скрит до дървото, загледах ги любопитно, дали няма да си вземат от парите, щото ми се виждаха напълно елементарни хорица, от най-ниските пластове на обществото. Почнаха да се снимат по доста и на смени, несъмнено щяха да описват по-късно разпалено за това, което тук ги е впечатлило. Но не забелязах да си вземат.
Туристът е по-морален човек. " Който пее, зло не мисли " - споделя поговорката, само че и който обича природата - също. По-добър човек е от другите. Природата облагородява, одухотворява хората. Вглеждал съм се в очите на тези, които срещам по такива места. И съвсем постоянно виждам в тях топлина и някаква радостна възбуденост, сърдечни са, поздравяват на драго сърце. Няма ги тук хората на интереса. За тях, ходенето измежду природата е губене на време и преследване на Михаля.
...
Казах си това, само че Михал неприятно издумка от горната страна и ми подсети, че би трябвало да си потеглям, в случай че не желая да ме пере дъжд, че и гръмотевици, както го даваше прогнозата. Хепнах се на колелото, с радостното предусещане, че ми следва най-хубавата част - над двадесет километра единствено возене, без всякакво изпитание. Вятърът свисти, завоите се нижат, гледките се менят, а ти единствено се наслаждаваш. Ей това е най-хубавото и си заплаща всички старания. Чудно е измежду природата, някакъв тип свещенодействие е това. Трудно ми е да го опиша, само че поетът го е споделил - индивидът е човек, когато е на път.
Автор: Павел Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ