Естер Хорват за снимането в Арктика и как се оцелява в пълен мрак - Булевард България
Всичко стартира с един кадър от телевизионно предаване. Естер Хорват е още дете, когато всяка седмица по малкия екран в родната ѝ Унгария дават научно предаване, чието интро стартира със сцена, в която мъж гази в снежните преспи някъде в Антарктика.
Кадърът омагьосва дребната Естер, която тогава единствено си мечтае някой ден да се допре до този мразовит свят. Естествено, тогава това е единствено фантазия, тъй като пътешестване за една жена от Източния блок до този завършек на света е невероятно. Искрата обаче към този момент е запалена и Естер споделя по какъв начин всяка седмица е гледала въпросното предаване единствено с цел да види още веднъж късата сцена от интрото.
Години по-късно дамата, която стои пред мен, е към този момент одобрен полярен фотограф и се занимава интензивно с документиране на тези елементи от света, където в случай че нещо се случи с теб, са нужни сред 2 и 6 седмици, с цел да дойде избавителен екип. Работи като откривател на National Geographic и фотограф за немския институт за полярни и морски проучвания „ Алфред Вегенер “, с фокус върху документирането на проучвания на климата и научни експедиции в полярните райони.
Срещата ни с Естер е в границите на годишния фотографски конкурс на National Geographic, чийто спечелили бяха наградени на събитието “Фотографията на фокус ” в Pirotska 5 Evenet Center на 9 октомври. Тя е част от влиятелното жури, което дефинира спечелилите в четири категории измежду общо 9848 фотоси.
Големият победител на вечерта беше Красимир Петров с неговата снимка “Сърцето на планината ”, която демонстрира село Орешец, сгушено в северните скатове на Родопите. В категория “Животни ” победител стана Младен Търколев със фотография на египетски лешояд и черна поканвам. Живодар Петров завоюва премията в категория “От високо ” с нощната си снимка от връх Полежан в Пирин, а Мария Илчева беше отличена в категория “Мобилна снимка ” със фотографията “Старецът и морето ”, направена с iPhone 15 plus.
Подгласници са Георги Пилев ( “Животни ”), Кателина Самарджиева (От високо), Любомир Момчилов ( “Пейзажи ”) и Дияна Иванова ( “Мобилна снимка ”).
Естер Хорват споделя, че значима е не техниката, а индивидът зад нея и неговата визия. Това, което е значимо, е той да слуша вътрешния си глас и да снима това, което го кара да се усеща благополучен. Ето какво още си казахме с нея, минути преди награждаването на спечелилите във фотоконкурса на National Geographic.
Дилян Ценов: Естер, с какво сегашния конкурс е специфичен за теб?
Най-напред бих желала да кажа, че състезанието се отличава с това, тъй като е отворен за всички, не би трябвало да си професионален фотограф. Това е отлична опция за присъединяване в самодейност подкрепена от огромна конструкция като National Geographic.
Аз самата, когато прохождах във фотографията, съм взела участие три пъти в същия конкурс, само че в унгарското му издание. Първо беше през 2007 година, след което участвах още две години и бях определена измежду финалистите. За мен това беше огромно ентусиазъм и мотивация да продължа.
Така че когато ме помолиха да бъда в журито на българското издание, бях доста щастлива, тъй като знаех какъв брой значимо беше това за мен в моята лична кариера.
Какво те впечатли най-вече при фотосите, които трябваше да оценяваш?
За мен най-интересното беше да видя фотоси близки до нас. Аз съм на мнение, че за хубавите фотоси от време на време не е належащо да се пътува до далечни и екзотични места. Разбира се, избрани неща няма по какъв начин да бъдат снимани отвън тяхната среда, само че може да стане също толкоз хубава фотография, в случай че просто снимаме кучето си в задния двор. Аз персонално доста се разчувствам от фотоси, които са взети от места, близки до всекидневието ни.
Често възприемаме фотографията като нещо, което може да се реализира единствено със скъпа и обемна техника. Но мобилната снимка става все по-популярна. Какво мислиш за нея?
Често пъти положителното снимане няма общо с камерата, а всичко се свежда до това по какъв начин човек възприема света. Затова мисля, че не всеки път имаме потребност от доста скъпа техника за хубавата фотография. Разбира се, хубавата камера в избрани условия, както при мен в Арктика, е наложителна, тъй като работя в цялостна мрачевина. Но в случай че имаш хубава светлина и обстановка, постоянно може да използваш телефона си. Затова доста одобрявам тази категория.
Когато участваше първата година на състезанието на National Geographic през 2007 година, каква фотография пусна?
Беше от Монмартр в Париж и бях снимала един художник, който рисуваше портрет на едно момиче. На моята фотография се виждаше единствено ръката му която рисуваше лицето, само че портретът беше още недовършен. Виждаха се единствено очертанията на това, което скоро щеше да се трансформира в същинско лице.
А по какъв начин пое към Полярния кръг и по какъв начин реши да останеш там?
Винаги съм мечтала да отида в най-северните точки на планетата, още от дете, когато живеех в Унгария и гледах интрото на едно научно предаване, което започваше с кадър на човек, който върви в ледения пейзаж. Тогава обаче знаех, че няма по какъв начин да отпътува там поради Желязната завеса. Години по-късно за благополучие историята се промени и можех да отпътува да изучавам снимка в Националния център по снимка в Ню Йорк.
След това напълно изненадващо получих предопределение да отида в Северния ледовит океан и да върша изследване. И когато бях там на кораба, си спомних за шестгодишното момиче, което гледаше това предаване и мечтаеше да отиде на експедиция. Тогава осъзнах какъв брой признателна съм, че фантазията ми е станала действителност и пожелах да посветя живота си на полярния район.
Как се подготвяш душевен с цел да оцелееш в такава тежка среда като полярната - без светлина, при извънредно ниски температури?
Представи си най-любимото ти място на планетата. Някъде, където нямаш самообладание да отидеш и да прекараш времето си. Ако знаеш, че ще останеш три месеца там, в действителност няма да ти би трябвало особена психическа подготовка. Това е за мен полярният кръг - аз просто цъфтя там. Колкото е по студено и по-тъмно, толкоз по-добре за мен. Благодарна съм за всеки ден, в който съм там.
Като човек, който вижда тези места с очите си, по какъв начин се отразяват климатичните промени там?
Аз работя доста в Арктика, тъй като това е най-променящата се среда на нашата планета. За образец, там междинната температура се покачва 3-4 пъти по- бързо от останалия свят. Архипелагът Свалбард, където аз вървя, е още по-специфичен, тъй като там има част, в която покачването е дори 7 пъти по-бързо. Вече пет години навестявам една и съща съответна локация там и виждам с очите си по какъв начин ледниците се отдалечават и стават все по-малки. Наистина приказваме за огромна смяна. Затова желая да посветя фотографията си на този регион.
Какво е останало най-трайно в съзнанието ти от времето, прекарано в Арктика?
Може би най-вълнуващото беше експедицията MOSAiC. Тогава прекарах 3 месеца и половина в цялостен мрак покрай Северния полюс през зимния интервал. Това е най-голямата арктическа експедиция и даже данните, които взехме, бяха взимани за първи път в историята. Например някои от моите фотоси са първите цветни фотоси на този район, защото всичко друго, което имаме, до този миг е бил черно-бяло.
Помня по какъв начин бяхме на кораба, само че действително прекарвахме дните си в работа отвън него. Всеки ден крачехме в цялостна мрачевина, а ледът с дебелина сред 30 и 70 см непрекъснато се движеше. Един ден дори “леденият остров ”, в средата на който корабът се нареждаше, се реалокира с цели 20 км. дружно с кораба. Имаше дни с температура от -51 градуса, а ледът от време на време се пропукваше, отделяше се и след това отново се събираше.
Знаеш ли, чувството да съм върху 30-70 см лед и да знам, че изпод под мен е 4000 м мразовит океан, за мен беше като че ли съм в друга вселена. Същевременно знаех, че останалата част от цивилизацията е на няколко седмици от нас. Ако нещо се случи с кораба или с нас, трябваха сред 2 и 6 седмици, с цел да пристигна избавителен екип.
Ти работиш интензивно и в поощряването на присъединяване на дами в тази сфера. Какво те въодушевява в тази посока?
Когато мислим за полярните откриватели, постоянно си представяме облик на някой космат мъж, с шапка, побеляла коса и жестоко лице от времето. Искам да трансформира този облик, тъй като в нашата сфера има невероятни дами, които правят забележителна работа.
И другото, аз самата нямах ролеви модели, когато прохождах. Интересен факт е, че едвам след 1990 година дамите са били допускани до полярните експедиции. Дори през днешния ден, не на всяка, само че има експедиции, на които аз съм единствената жена.
Какъв съвет би дала на някой прохождащ фотограф?
Най-важното е да вършим нещата, които усещаме със сърцата си. Неща, които ни носят наслада. Където усещаш обич, в тази посока да вървиш. Във фотографията най-важно е да се намерят тези тематики, които ни задвижват. Може да е животинска снимка, храна, портрети, пейзажи. Просто слушайте гласа си, който ви споделя къде сте щастливи.
Кадърът омагьосва дребната Естер, която тогава единствено си мечтае някой ден да се допре до този мразовит свят. Естествено, тогава това е единствено фантазия, тъй като пътешестване за една жена от Източния блок до този завършек на света е невероятно. Искрата обаче към този момент е запалена и Естер споделя по какъв начин всяка седмица е гледала въпросното предаване единствено с цел да види още веднъж късата сцена от интрото.
Години по-късно дамата, която стои пред мен, е към този момент одобрен полярен фотограф и се занимава интензивно с документиране на тези елементи от света, където в случай че нещо се случи с теб, са нужни сред 2 и 6 седмици, с цел да дойде избавителен екип. Работи като откривател на National Geographic и фотограф за немския институт за полярни и морски проучвания „ Алфред Вегенер “, с фокус върху документирането на проучвания на климата и научни експедиции в полярните райони.
Срещата ни с Естер е в границите на годишния фотографски конкурс на National Geographic, чийто спечелили бяха наградени на събитието “Фотографията на фокус ” в Pirotska 5 Evenet Center на 9 октомври. Тя е част от влиятелното жури, което дефинира спечелилите в четири категории измежду общо 9848 фотоси.
Големият победител на вечерта беше Красимир Петров с неговата снимка “Сърцето на планината ”, която демонстрира село Орешец, сгушено в северните скатове на Родопите. В категория “Животни ” победител стана Младен Търколев със фотография на египетски лешояд и черна поканвам. Живодар Петров завоюва премията в категория “От високо ” с нощната си снимка от връх Полежан в Пирин, а Мария Илчева беше отличена в категория “Мобилна снимка ” със фотографията “Старецът и морето ”, направена с iPhone 15 plus.
Подгласници са Георги Пилев ( “Животни ”), Кателина Самарджиева (От високо), Любомир Момчилов ( “Пейзажи ”) и Дияна Иванова ( “Мобилна снимка ”).
Естер Хорват споделя, че значима е не техниката, а индивидът зад нея и неговата визия. Това, което е значимо, е той да слуша вътрешния си глас и да снима това, което го кара да се усеща благополучен. Ето какво още си казахме с нея, минути преди награждаването на спечелилите във фотоконкурса на National Geographic.
Дилян Ценов: Естер, с какво сегашния конкурс е специфичен за теб?
Най-напред бих желала да кажа, че състезанието се отличава с това, тъй като е отворен за всички, не би трябвало да си професионален фотограф. Това е отлична опция за присъединяване в самодейност подкрепена от огромна конструкция като National Geographic.
Аз самата, когато прохождах във фотографията, съм взела участие три пъти в същия конкурс, само че в унгарското му издание. Първо беше през 2007 година, след което участвах още две години и бях определена измежду финалистите. За мен това беше огромно ентусиазъм и мотивация да продължа.
Така че когато ме помолиха да бъда в журито на българското издание, бях доста щастлива, тъй като знаех какъв брой значимо беше това за мен в моята лична кариера.
Какво те впечатли най-вече при фотосите, които трябваше да оценяваш?
За мен най-интересното беше да видя фотоси близки до нас. Аз съм на мнение, че за хубавите фотоси от време на време не е належащо да се пътува до далечни и екзотични места. Разбира се, избрани неща няма по какъв начин да бъдат снимани отвън тяхната среда, само че може да стане също толкоз хубава фотография, в случай че просто снимаме кучето си в задния двор. Аз персонално доста се разчувствам от фотоси, които са взети от места, близки до всекидневието ни.
Често възприемаме фотографията като нещо, което може да се реализира единствено със скъпа и обемна техника. Но мобилната снимка става все по-популярна. Какво мислиш за нея?
Често пъти положителното снимане няма общо с камерата, а всичко се свежда до това по какъв начин човек възприема света. Затова мисля, че не всеки път имаме потребност от доста скъпа техника за хубавата фотография. Разбира се, хубавата камера в избрани условия, както при мен в Арктика, е наложителна, тъй като работя в цялостна мрачевина. Но в случай че имаш хубава светлина и обстановка, постоянно може да използваш телефона си. Затова доста одобрявам тази категория.
Когато участваше първата година на състезанието на National Geographic през 2007 година, каква фотография пусна?
Беше от Монмартр в Париж и бях снимала един художник, който рисуваше портрет на едно момиче. На моята фотография се виждаше единствено ръката му която рисуваше лицето, само че портретът беше още недовършен. Виждаха се единствено очертанията на това, което скоро щеше да се трансформира в същинско лице.
А по какъв начин пое към Полярния кръг и по какъв начин реши да останеш там?
Винаги съм мечтала да отида в най-северните точки на планетата, още от дете, когато живеех в Унгария и гледах интрото на едно научно предаване, което започваше с кадър на човек, който върви в ледения пейзаж. Тогава обаче знаех, че няма по какъв начин да отпътува там поради Желязната завеса. Години по-късно за благополучие историята се промени и можех да отпътува да изучавам снимка в Националния център по снимка в Ню Йорк.
След това напълно изненадващо получих предопределение да отида в Северния ледовит океан и да върша изследване. И когато бях там на кораба, си спомних за шестгодишното момиче, което гледаше това предаване и мечтаеше да отиде на експедиция. Тогава осъзнах какъв брой признателна съм, че фантазията ми е станала действителност и пожелах да посветя живота си на полярния район.
Как се подготвяш душевен с цел да оцелееш в такава тежка среда като полярната - без светлина, при извънредно ниски температури?
Представи си най-любимото ти място на планетата. Някъде, където нямаш самообладание да отидеш и да прекараш времето си. Ако знаеш, че ще останеш три месеца там, в действителност няма да ти би трябвало особена психическа подготовка. Това е за мен полярният кръг - аз просто цъфтя там. Колкото е по студено и по-тъмно, толкоз по-добре за мен. Благодарна съм за всеки ден, в който съм там.
Като човек, който вижда тези места с очите си, по какъв начин се отразяват климатичните промени там?
Аз работя доста в Арктика, тъй като това е най-променящата се среда на нашата планета. За образец, там междинната температура се покачва 3-4 пъти по- бързо от останалия свят. Архипелагът Свалбард, където аз вървя, е още по-специфичен, тъй като там има част, в която покачването е дори 7 пъти по-бързо. Вече пет години навестявам една и съща съответна локация там и виждам с очите си по какъв начин ледниците се отдалечават и стават все по-малки. Наистина приказваме за огромна смяна. Затова желая да посветя фотографията си на този регион.
Какво е останало най-трайно в съзнанието ти от времето, прекарано в Арктика?
Може би най-вълнуващото беше експедицията MOSAiC. Тогава прекарах 3 месеца и половина в цялостен мрак покрай Северния полюс през зимния интервал. Това е най-голямата арктическа експедиция и даже данните, които взехме, бяха взимани за първи път в историята. Например някои от моите фотоси са първите цветни фотоси на този район, защото всичко друго, което имаме, до този миг е бил черно-бяло.
Помня по какъв начин бяхме на кораба, само че действително прекарвахме дните си в работа отвън него. Всеки ден крачехме в цялостна мрачевина, а ледът с дебелина сред 30 и 70 см непрекъснато се движеше. Един ден дори “леденият остров ”, в средата на който корабът се нареждаше, се реалокира с цели 20 км. дружно с кораба. Имаше дни с температура от -51 градуса, а ледът от време на време се пропукваше, отделяше се и след това отново се събираше.
Знаеш ли, чувството да съм върху 30-70 см лед и да знам, че изпод под мен е 4000 м мразовит океан, за мен беше като че ли съм в друга вселена. Същевременно знаех, че останалата част от цивилизацията е на няколко седмици от нас. Ако нещо се случи с кораба или с нас, трябваха сред 2 и 6 седмици, с цел да пристигна избавителен екип.
Ти работиш интензивно и в поощряването на присъединяване на дами в тази сфера. Какво те въодушевява в тази посока?
Когато мислим за полярните откриватели, постоянно си представяме облик на някой космат мъж, с шапка, побеляла коса и жестоко лице от времето. Искам да трансформира този облик, тъй като в нашата сфера има невероятни дами, които правят забележителна работа.
И другото, аз самата нямах ролеви модели, когато прохождах. Интересен факт е, че едвам след 1990 година дамите са били допускани до полярните експедиции. Дори през днешния ден, не на всяка, само че има експедиции, на които аз съм единствената жена.
Какъв съвет би дала на някой прохождащ фотограф?
Най-важното е да вършим нещата, които усещаме със сърцата си. Неща, които ни носят наслада. Където усещаш обич, в тази посока да вървиш. Във фотографията най-важно е да се намерят тези тематики, които ни задвижват. Може да е животинска снимка, храна, портрети, пейзажи. Просто слушайте гласа си, който ви споделя къде сте щастливи.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ