Най-голямата лъжа на мама
Всичко в моето детство се оказа една огромна неистина. Аз имах вяра в нея на 10, и на 20, и даже на 30 години! Но какво беше учудването и разочарованието ми, когато след толкоз време разкрих измамата… И кой да знае, че това може да прецака толкоз години от живота ми?!
В основата на тази неистина на века е приказка за двама капитани – капитан „ Искам “ и капитан „ Трябва “. Като вторият постоянно бил по-силен и по-добър от първия. Капитан Трябва говореше с гласа на мама и баба, постоянно си изяждаше целия обяд, слушаше възрастните, учеше се добре и в никакъв случай не си разбиваше носа.
Капитан Искам пък бил гамен. Постоянно правел това, което желае: да вземем за пример ставал от масата, изяждал единствено пържолите или с часове скачал на въже. Капитан Искам бил мързелив, капризен и безусловно наказван най-после за всяко свое изпълнено предпочитание.
Животът го биел по главата, до момента в който по това време Капитан Трябва дъвчел заслужения шоколадов бонбон. Примерът за двата капитана по този начин ме въодушеви, че на практика станах идеалното дресирано дете – фантазия за всеки родител и преподавател.
Да си доям супата? Разбира се, че ще я доям! Какво значи „ не желая “. Трябва. И все тая, че седиш половин час с тежък корем, преработващ тежката храна. Да се изучавам? Само с шестици! На всяка цена! И все тая, че толкоз доста прелестни моменти са прекосявали по това време през прозореца ми. Да чувам възрастните? Винаги, но по какъв начин!
Точно капитан Трябва, както считали родителите ми, трябвало да ме защищава от всички неприятности в живота, вид късен или несполучлив брак, креативна работа, опиати и прочие идиотизми. Моите стремежи се трансформираха в облика на дявол съблазнител, който със сладостен глас ме зове към бездната.
Отдавна забравих приказката за желая и би трябвало. Само че тя остана някъде надълбоко вътре в мен и подлият капитан Трябва продължи да ме ръководи както си желае. Не, той в действителност ме избави от бездната на пороците.
Имах естествена, въпреки и не доста обичана работа, мъж и дете, всичко както си би трябвало. Бабата вътре в мен доста се радваше на правилния ми избор на път. Тя… само че не и аз. Струва ми се, че животът е замязял на сдъвкана хартия.Без усет, без цвят, без аромат и вяра.
Понякога, когато се приготвях за работа, плачех. Сама не знаех за какво, може би поради възприятието, че това напълно не е това, което желае. Но подлият капитан би трябвало ме изкушаваше: при всички е по този начин! по този начин би трябвало! И аз имах вяра.
Когато на посетители ме хранеха с някакъв бълвоч, аз в никакъв случай не връщах чинията си, а си изяждах всичко, с цел да не обидя домакините. Защото първо, по този начин би трябвало, и второ, възрастните би трябвало да слушат.
Когато чувах обиди по мой адрес, не смеех да отвръщам бурно, тъй като съм привикнала – би трябвало да понасям. Капитан Трябва спеше умерено. А аз не. Понякога ми се струваше, че някой допълзява до тялото ми и живее моя живот, до момента в който аз седнал съм в мазето, вързана за ръцете и краката.
Веднъж събрах храброст и си зададох въпроса: би трябвало за кого? И знаете ли какво разбрах? Че измежду всички би трябвало моите лични би трябвало са били пъклен малко. Това бяха би трябвало на мама и баба, обществото и страната, другари и сътрудници, шефове. На всички, на които им е угодно, само че не и на мен. Точно тези „ би трябвало “ управляваха живота ми.
Моите „ желая “ бяха толкоз забравени и лишени от право на глас, че съвсем не ги чувах. Половината си живот слушах непознати гласове в главата си. Капитан Искам се ядоса, осъзна себе си и.. раздра веригите. И… не се случи нищо. На мястото на скучната работа пристигна нова, креативна. Светът не рухна под краката ми. Наркотиците и развратът не ме погълнаха. Храната стана вкусна, миризмите – приятни, небето – по-високо.
Сега, когато чуя имитация с напомнянето би трябвало, запитвам себе си: би трябвало за кого? На кого е нужно да се омъжи до 30? На кого му трябват 2 деца и нито дете по-малко? На кого би трябвало „ почтена работа “? Кой е споделил, че на нашата възраст не се носят такива облекла?
Милиони подправени непознати би трябвало всеки ден ни ядат времето, нервите и живота на всеки от нас. Дойде време хубаво да им ударим един откъм гърба! На вас ви би трябвало – вие и го направете.
