Един личен спомен за Левски
Всичко три пъти съм се срещал и виждал с великия и себеотрицателен деятел.
Първия път се видяхме в родния ми градец Етрополе, гдето Васил Левски, дружно със свещеника Георги Тутмаников от село Джурово, пристигна да открие частен Български революционен комитет. Това беше през 1870 година Тука той прекара два деня.
Второто ми рандеву с Левски стана отново в Етрополе през 1871 година
А третото ми и последно рандеву с него стана през 1872 година в Букурещ, дето, в качеството си на представители на частните Б.Р.К. из Българско и Влашко, бяхме отишли на общо заседание за разработване устава на революционните комитети.
Тогава другарувах там с Левски съвсем през цялостен месец май.
Аз няма да описвам за първото и за последното си рандеву с Левски, въпреки и да имам доста нещо да кажа и за едното, и за другото. Ще разправя тук единствено за втората си среща с Апостола, която стана при едни невероятни условия.
През 1871 година Левски беше подхванал да обиколи основаните от него революционни комитети за да ги прегледа и ревизира. С тая проверка той имаше поради да отстрани видяните инцидентни недостатъци в съществующите комитети и като даде комуто би трябвало нужните бележки и директиви, да укрепи още повече мненията, та по подобен метод да могат по-успешно да реализират своята цел.
С таквази цел един ден през месец юни 1871 година Васил Левски най-неочаквано посети и нашия градец и ми стана посетител при една изключителна конюнктура.
Бидейки добре прочут и в другарски връзки с орханийския каймакамин и с етрополския мюдюрин, аз бях ги поканил вкъщи на обяд.
Нещо един час преди пладне поканените посетители пристигнаха. Аз ги посрещнах и водих в хубавата си, потънала в миризливи и луксозни цветя градина. Тук на една четвъртита низина, постлана с дребни камъчета и посипана с пясък, беше сложена маса, заобиколена с пет марсилски столове, тогавашна богата по нашенско мебелировка.
Равнината се обграждаше от лехи и други дребни фигури, върху които буйно бяха израснали и цъфнали разнообразни цветя, от които някои съставяха необичайност в етрополските градини. Край южната леха на градината чучуркаше бистра и студена вода, която разхлаждаше и растителността, и посетителите ѝ. На всеки от четирите култивиран ъгъла и по средата на лехите се издигаха натоварени с всякакви овощия зеленолистни дървета, през чиято сянка излека се промичаха слънчевите лъчи и правеха умерена юнската топлота за всичко, що се намираше в градината. Това по-скоро беше огромна беседка, в сравнение с градина.
Тодор Пеев (1842-1904)
На масата бе комплициран бял медник със студена вода, в която беше натопена бутилка с мастика, побеляла от изстудяването като прясно мляко, една гарафа със студена вода, чаши за ракия и вода, една тютюница и две блюда със салата. Обстановка, както виждате, приготвена особено за турския " кеф ", та кажи го и за мнозина българи – чираци на тогавашната турска цивилизация, които биха поточили лиги, с цел да си пийнат.
Като поразгледаха градината, гостите насядаха към масата, бързо-бързо дадоха отговор на запитванията ми за живо-здраво, съгласно обичая, и захванаха да пият мастика. Изключение направи наибинът, който сподели, че като духовно лице не използва пиянство. Той се задоволи да изпие две-три горчиви кафета, догдето ние, останалите, се давехме с мастиката. Дори и тютюн той не пушеше с цигари, та заптието, което придружаваше гостите по мое поискване, донесе един дълъг чибук с кехлибарено маме, каквито се намираха вкъщи още от татко ми.
По едно време, когато към този момент наближаваше да се свърши " кефът " с мастиката, набожният наибин пожела да направи една от петте си дневни молебствия (беше намаз вактъ) и ме помоли да му покажа чисто място. Отведох го в гостенската си стая, чиито прозорци гледаха към юг, таман в точката, против която мохамеданите имат бит да правят молитвите си. Но представете си моето удивление и моето състояние, когато в същата гостенска стая, дето водих наибина, аз заварих Левски!
Той беше пристигнал вкъщи след гостите ми през огромната врата откъм Малкия пазар (дворът ми имаше две противоположни една на друга порти) и незабележимо от нас беше се вмъкнал в стаята. Аз го заварих седнал на миндера откъм задната страна, в ръка да държи един брой от българския революционен вестник " Свобода ", а други броеве от истия вестник, които носеше за разпределяне на комитетите, натрупал край себе си, на миндера.
Девическото учебно заведение в Етрополе, на напред във времето са някои от сподвижниците на Левски.
Наибинът го поздрави негласно, с едно ръкомахане и го отмина, а аз останах като скован и съвсем без схващане. Обаче неустрашимият Левски, който бе останал зад тила на наибина, ми направи утешителен знак, с който ми даде да схвана, че би трябвало да си виждам гостите и да не се опасявам. За да скрия разстройването си, аз дръпнах на бърза ръка едно ново чердже, постлах го и наибинът коленичи да се моли. Левски тогаз по-охотно ми даде втори знак – с пръст на устата и с един рязък взор – да мълча и без разстройване да отида при гостите си.
Така поощрен аз отидох при гостите, почерпих ги още по една мастика и по тяхно предпочитание се разпоредих да се постави обяда, който се състоеше от кокоша супа, печено агне, пилаф и най-накрая халва – обяд чисто по турски, единствено че липсваше баница. Тъкмо преди да почнем да обядваме пристигна и наибинът, който си бе свръшил молитвата.
Като седна, той ми рече:
– Даскал ефенди, там в стаята видях един челебия. Защо не го поканиш тук – хем да се нагости, хем мохабетът ще бъде по-весел.
– Тоз челебия, ефенди, е едно даскалче от Тетевен. Щях да го поканя, само че си помислих, че като не знае нито думица по турски и самичък ще се утесни, па и нас повече ще отегчи, в сравнение с да ни развесели мохабета – отговорих аз.
– Така, по този начин, даскал ефенди, това даскалче не ни е нам акранин и познайник. По-добре ние да си бъдем биз-бизе (по нашему) – сподели каймакаминът и потегли въз лактите ръкавите си, с цел да се готви да обядва.
– Тодор ефенди добре си знае работата – добави етрополският мюдюрин, като взе и той да си отдръпва ръкавите.
Аз споделих на заптието, та донесе вода да си умием ръцете, след което се стартира обядът, с чието писание не желая да омръзвам така и така отегчения четец. Ще кажа единствено, че обядът дружно с кафето, което последва, се продължи до три часа и половина. След това моите удовлетворени посетители си тръгнаха; каймакаминът изяви предпочитание преди да отпътува на другия ден за Орхание, да се забележим в конака при нашия мюдюрин Хасан ага.
– Това ми е дълг – му споделих аз – и без покана ще ви посетя, стига да не ви аргументи обезпокоение.
– Напротив, за мене ще е чест и наслаждение да бъда с вас съкровен другар, толкова повече, че аз съм като на изгнание в тази просташка кааза, гдето рядко намирам хора, с които да се схвана – говореше царигражданинът каймакамин, като отивахме към портата, с цел да го изпроводя.
Благодарих на каймакамина за тая му вежливост, поспрях на портата, с цел да изгледам гостите, доде станат невидми в улицата, която закривя към изток и незабавно се затекох към Левски.
Домашните ми го бяха към този момент нагостили настрана. Той радостно ме посрещна с думите:
– Да не го считаш за комплимент, но ти, бае Пеев, доста ми хареса през днешния ден: де да си имаме повече като тебе комитетски членове, вярвай, чудеса биха създали нашите комитети! Както видях с очите си, ти си в положение и от обесение да отървеш някой упрекнат комитетски член с това си другарство.
– Най-добре е да се пазим да не се стига до обесение – отговорих – като прибавих, че не е неефикасно и да се води другарство с турските големци. – Но да оставим това настрани – подех аз – ами я ми кажи ти за какво ме изненада по този начин със своето посещаване, та се сбърках, че не знаех къде се намирам, когато ненадейно те видях в стаята пред наибина като лисица пред клопката? Вярвай, по този начин се смухит, че през всичкото време на гощавката не знаех къде се намирам. Добре, че гостите не видяха това.
– Ами че нали аз ти дадох да схванеш, че не би трябвало да се смущаваш, а да си гледаш гостите? Уредихме я ние, в случай че и от таквиз дреболии вземем да се страхуваме… Нали се готвим да възпитаваме за решителни, безбоязнени и бързи юнаци-бунтовници? Таквиз дребни случки, в противен случай, би трябвало да ни служат за урок да прикинуваме и на практика към нашата революционерска доктрина. Ето за какво аз, в случай че и да ви видях в градината, преднамерено се вмъкнах в стаята, с цел да ти покажа един дребен образец от смелост. Мен тая преживелица ми направи изключително наслаждение.
– За калените – наслаждение, а за таквиз като мене – люта тресчица – си признах аз искрено и отвлякох диалога върху това, което има да вършим по комитетските работи. – Трябва да бързаме – прибавих – тъй като на следващия ден отново ще би трябвало да изгубвам време с изпращане каймакамина за Орхание. Той изрече предпочитание да се забележим в етрополския конак. Има си хас наибинът, като те видя, да му е подшушнал нещо, та за това и изисква да се види на следващия ден с него…
– Я се остави, бае Пеев, от тез неуместни страхове и не бягай като негонения виновен: мене тука нито един от твоите посетители ни на сън не ме е виждал, нито ме познава, та бъди убеден, че на следващия ден за мене няма да намерения. Ами ти се разпореди за тази вечер да поканиш членовете от вашия комитет да се повидим и разговорим за нашите работи, тъй като на следващия ден и аз потеглям.
Речено и свършено. Вечерта нахълтаха вкъщи, по двама по трима, всички членове, отпред с поп Кръстя младия и Хрисанда, игуменът на манастира " Св. Троица ".
От домашните по-малкият ми брат Иван отсъстваше от Етрополе, а на снаха си Иваница, от която укривах комитетската работа, споделих да се прибере раничко с децата си в своята стая и да не се труди нито с посрещане, нито със слугувание на гостите, тъй като тази работа ще ми прави учебният прислужник. Женското любознание на снаха ми обаче беше схванало, че това заседание е станало за да се годявам. И на утрото съвсем из цяло Етрополе се пръсна слух, че даскал Тодор скрито се годил, че годежът му скоро щял да се разгласи и че сватбата му нямало да закъснее. Тоя слух беше към този момент обозначил и момата, за която съм благоприятен. Чудното е, че в случай че и умисъл да нямаше за таквоз нещо, на другата 1872 година през същия месец тоя слух се оправда: аз се сгодих за същата мома и на 17 септември се венчах за нея.
Като се събраха всичките комитетски членове, Левски пристъпи към задачата, за която бе пристигнал, с една къса, само че съдържателна тирада. После прегледа комитетските сметки, съгласно които налице се оказаха у касиера Илия Правчанов към 60 лири турски.
Секретарят Илия Д. Вълев, прелиствайки комитетската архива, рапортува за сношенията на етрополския комитет с другите комитети и за разпространяването на революционната концепция в етрополския регион.
За туй последното събитие се сподели, че етрополският комитет се е въздържал да посвещава в тайната на комитета доста членове от боязън да не би при положение, че се измине доста време и закъснее минутата на въстанието, да се издаде работата. Докладчикът добави, че заради това етрополският комитет, в случай че и да се е придържал строго о правилото да приема за свои, отдадени в тайната членове единствено лица с изпитана и потвърдена лоялност на комитетската цел, въпреки всичко не е занемарил и активността си да приготви изобщо популацията към състрадание и предпочитание за национално избавление. За тая цел, сподели той, по самодейност на етрополския ч. р. комитет в Етрополе е отворено читалище, в което се притеглят и жители, незаписани за комитетски членове, пред които се държат всеки неделен и празничен ден сказки и беседи за приготовление на народа.
Левски остана удовлетворен от активността на комитета, като насърчи членовете да работят по същия метод и нататък.
Това е персоналният ми спомен за апостола Васил Левски.
____________________________________________________________________
*Тодор Пеев (1842-1904) е една от най-ярките фигури на Българското възобновление – образован деятел, бунтовник, литератор, публицист. Роден е в фамилията на знатния етрополски търговец на кожи и добитък Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи в Етрополе, а по-късно в Ловеч и София. През 1863 година отпътува за Цариград, където постъпва във Френския католически лицей. Там той усвоява документално и говоримо френски, гръцки и турски език, сполучливо си служи с съветски, сръбски и румънски. През 1870 година в Етрополе се открива мъжко класно учебно заведение, където Пеев е назначен за основен преподавател. През есента на 1870 година Васил Левски основава в Етрополе Местния революционен комитет. За ръководител е определен Тодор Пеев. През август 1872 година той основава революционни комитети в Кюстендил, Радомир и Осоговския манастир край Крива паланка. След Арабаконашия грабеж, към който има отношение, отпътува за Браила (1872). Работи като деловодител на Българското книжовно сдружение и редактира неговия печатен орган " Периодическо списание на Българското книжовно сдружение ". Взема присъединяване в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и на Априлското въстание (1876). В навечерието на Априлското въстание Христо Ботев написа популярното си писмо до Тодор Пеев от 12 февруари 1876 година, в което се обръща към него с думите " Драгинко Пейов!… Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на барабан и главата си на бомба, пък ще изляза на битка със стихиите!”. След 1878 година заема редица значими административни длъжности. Разочарован от следосвобожденската реалност се самоубива на 26 юли 1904 година в София. Личният му спомен за Левски е оповестен в: " Сборниче Васил Левски. За спомен на 25-тата годишнина от гибелта на Левски ", София, 1898, с. 143-151.
Текстът е оповестен в портал " Култура "
Първия път се видяхме в родния ми градец Етрополе, гдето Васил Левски, дружно със свещеника Георги Тутмаников от село Джурово, пристигна да открие частен Български революционен комитет. Това беше през 1870 година Тука той прекара два деня.
Второто ми рандеву с Левски стана отново в Етрополе през 1871 година
А третото ми и последно рандеву с него стана през 1872 година в Букурещ, дето, в качеството си на представители на частните Б.Р.К. из Българско и Влашко, бяхме отишли на общо заседание за разработване устава на революционните комитети.
Тогава другарувах там с Левски съвсем през цялостен месец май.
Аз няма да описвам за първото и за последното си рандеву с Левски, въпреки и да имам доста нещо да кажа и за едното, и за другото. Ще разправя тук единствено за втората си среща с Апостола, която стана при едни невероятни условия.
През 1871 година Левски беше подхванал да обиколи основаните от него революционни комитети за да ги прегледа и ревизира. С тая проверка той имаше поради да отстрани видяните инцидентни недостатъци в съществующите комитети и като даде комуто би трябвало нужните бележки и директиви, да укрепи още повече мненията, та по подобен метод да могат по-успешно да реализират своята цел.
С таквази цел един ден през месец юни 1871 година Васил Левски най-неочаквано посети и нашия градец и ми стана посетител при една изключителна конюнктура.
Бидейки добре прочут и в другарски връзки с орханийския каймакамин и с етрополския мюдюрин, аз бях ги поканил вкъщи на обяд.
Нещо един час преди пладне поканените посетители пристигнаха. Аз ги посрещнах и водих в хубавата си, потънала в миризливи и луксозни цветя градина. Тук на една четвъртита низина, постлана с дребни камъчета и посипана с пясък, беше сложена маса, заобиколена с пет марсилски столове, тогавашна богата по нашенско мебелировка.
Равнината се обграждаше от лехи и други дребни фигури, върху които буйно бяха израснали и цъфнали разнообразни цветя, от които някои съставяха необичайност в етрополските градини. Край южната леха на градината чучуркаше бистра и студена вода, която разхлаждаше и растителността, и посетителите ѝ. На всеки от четирите култивиран ъгъла и по средата на лехите се издигаха натоварени с всякакви овощия зеленолистни дървета, през чиято сянка излека се промичаха слънчевите лъчи и правеха умерена юнската топлота за всичко, що се намираше в градината. Това по-скоро беше огромна беседка, в сравнение с градина.
Тодор Пеев (1842-1904)
На масата бе комплициран бял медник със студена вода, в която беше натопена бутилка с мастика, побеляла от изстудяването като прясно мляко, една гарафа със студена вода, чаши за ракия и вода, една тютюница и две блюда със салата. Обстановка, както виждате, приготвена особено за турския " кеф ", та кажи го и за мнозина българи – чираци на тогавашната турска цивилизация, които биха поточили лиги, с цел да си пийнат.
Като поразгледаха градината, гостите насядаха към масата, бързо-бързо дадоха отговор на запитванията ми за живо-здраво, съгласно обичая, и захванаха да пият мастика. Изключение направи наибинът, който сподели, че като духовно лице не използва пиянство. Той се задоволи да изпие две-три горчиви кафета, догдето ние, останалите, се давехме с мастиката. Дори и тютюн той не пушеше с цигари, та заптието, което придружаваше гостите по мое поискване, донесе един дълъг чибук с кехлибарено маме, каквито се намираха вкъщи още от татко ми.
По едно време, когато към този момент наближаваше да се свърши " кефът " с мастиката, набожният наибин пожела да направи една от петте си дневни молебствия (беше намаз вактъ) и ме помоли да му покажа чисто място. Отведох го в гостенската си стая, чиито прозорци гледаха към юг, таман в точката, против която мохамеданите имат бит да правят молитвите си. Но представете си моето удивление и моето състояние, когато в същата гостенска стая, дето водих наибина, аз заварих Левски!
Той беше пристигнал вкъщи след гостите ми през огромната врата откъм Малкия пазар (дворът ми имаше две противоположни една на друга порти) и незабележимо от нас беше се вмъкнал в стаята. Аз го заварих седнал на миндера откъм задната страна, в ръка да държи един брой от българския революционен вестник " Свобода ", а други броеве от истия вестник, които носеше за разпределяне на комитетите, натрупал край себе си, на миндера.
Девическото учебно заведение в Етрополе, на напред във времето са някои от сподвижниците на Левски.
Наибинът го поздрави негласно, с едно ръкомахане и го отмина, а аз останах като скован и съвсем без схващане. Обаче неустрашимият Левски, който бе останал зад тила на наибина, ми направи утешителен знак, с който ми даде да схвана, че би трябвало да си виждам гостите и да не се опасявам. За да скрия разстройването си, аз дръпнах на бърза ръка едно ново чердже, постлах го и наибинът коленичи да се моли. Левски тогаз по-охотно ми даде втори знак – с пръст на устата и с един рязък взор – да мълча и без разстройване да отида при гостите си.
Така поощрен аз отидох при гостите, почерпих ги още по една мастика и по тяхно предпочитание се разпоредих да се постави обяда, който се състоеше от кокоша супа, печено агне, пилаф и най-накрая халва – обяд чисто по турски, единствено че липсваше баница. Тъкмо преди да почнем да обядваме пристигна и наибинът, който си бе свръшил молитвата.
Като седна, той ми рече:
– Даскал ефенди, там в стаята видях един челебия. Защо не го поканиш тук – хем да се нагости, хем мохабетът ще бъде по-весел.
– Тоз челебия, ефенди, е едно даскалче от Тетевен. Щях да го поканя, само че си помислих, че като не знае нито думица по турски и самичък ще се утесни, па и нас повече ще отегчи, в сравнение с да ни развесели мохабета – отговорих аз.
– Така, по този начин, даскал ефенди, това даскалче не ни е нам акранин и познайник. По-добре ние да си бъдем биз-бизе (по нашему) – сподели каймакаминът и потегли въз лактите ръкавите си, с цел да се готви да обядва.
– Тодор ефенди добре си знае работата – добави етрополският мюдюрин, като взе и той да си отдръпва ръкавите.
Аз споделих на заптието, та донесе вода да си умием ръцете, след което се стартира обядът, с чието писание не желая да омръзвам така и така отегчения четец. Ще кажа единствено, че обядът дружно с кафето, което последва, се продължи до три часа и половина. След това моите удовлетворени посетители си тръгнаха; каймакаминът изяви предпочитание преди да отпътува на другия ден за Орхание, да се забележим в конака при нашия мюдюрин Хасан ага.
– Това ми е дълг – му споделих аз – и без покана ще ви посетя, стига да не ви аргументи обезпокоение.
– Напротив, за мене ще е чест и наслаждение да бъда с вас съкровен другар, толкова повече, че аз съм като на изгнание в тази просташка кааза, гдето рядко намирам хора, с които да се схвана – говореше царигражданинът каймакамин, като отивахме към портата, с цел да го изпроводя.
Благодарих на каймакамина за тая му вежливост, поспрях на портата, с цел да изгледам гостите, доде станат невидми в улицата, която закривя към изток и незабавно се затекох към Левски.
Домашните ми го бяха към този момент нагостили настрана. Той радостно ме посрещна с думите:
– Да не го считаш за комплимент, но ти, бае Пеев, доста ми хареса през днешния ден: де да си имаме повече като тебе комитетски членове, вярвай, чудеса биха създали нашите комитети! Както видях с очите си, ти си в положение и от обесение да отървеш някой упрекнат комитетски член с това си другарство.
– Най-добре е да се пазим да не се стига до обесение – отговорих – като прибавих, че не е неефикасно и да се води другарство с турските големци. – Но да оставим това настрани – подех аз – ами я ми кажи ти за какво ме изненада по този начин със своето посещаване, та се сбърках, че не знаех къде се намирам, когато ненадейно те видях в стаята пред наибина като лисица пред клопката? Вярвай, по този начин се смухит, че през всичкото време на гощавката не знаех къде се намирам. Добре, че гостите не видяха това.
– Ами че нали аз ти дадох да схванеш, че не би трябвало да се смущаваш, а да си гледаш гостите? Уредихме я ние, в случай че и от таквиз дреболии вземем да се страхуваме… Нали се готвим да възпитаваме за решителни, безбоязнени и бързи юнаци-бунтовници? Таквиз дребни случки, в противен случай, би трябвало да ни служат за урок да прикинуваме и на практика към нашата революционерска доктрина. Ето за какво аз, в случай че и да ви видях в градината, преднамерено се вмъкнах в стаята, с цел да ти покажа един дребен образец от смелост. Мен тая преживелица ми направи изключително наслаждение.
– За калените – наслаждение, а за таквиз като мене – люта тресчица – си признах аз искрено и отвлякох диалога върху това, което има да вършим по комитетските работи. – Трябва да бързаме – прибавих – тъй като на следващия ден отново ще би трябвало да изгубвам време с изпращане каймакамина за Орхание. Той изрече предпочитание да се забележим в етрополския конак. Има си хас наибинът, като те видя, да му е подшушнал нещо, та за това и изисква да се види на следващия ден с него…
– Я се остави, бае Пеев, от тез неуместни страхове и не бягай като негонения виновен: мене тука нито един от твоите посетители ни на сън не ме е виждал, нито ме познава, та бъди убеден, че на следващия ден за мене няма да намерения. Ами ти се разпореди за тази вечер да поканиш членовете от вашия комитет да се повидим и разговорим за нашите работи, тъй като на следващия ден и аз потеглям.
Речено и свършено. Вечерта нахълтаха вкъщи, по двама по трима, всички членове, отпред с поп Кръстя младия и Хрисанда, игуменът на манастира " Св. Троица ".
От домашните по-малкият ми брат Иван отсъстваше от Етрополе, а на снаха си Иваница, от която укривах комитетската работа, споделих да се прибере раничко с децата си в своята стая и да не се труди нито с посрещане, нито със слугувание на гостите, тъй като тази работа ще ми прави учебният прислужник. Женското любознание на снаха ми обаче беше схванало, че това заседание е станало за да се годявам. И на утрото съвсем из цяло Етрополе се пръсна слух, че даскал Тодор скрито се годил, че годежът му скоро щял да се разгласи и че сватбата му нямало да закъснее. Тоя слух беше към този момент обозначил и момата, за която съм благоприятен. Чудното е, че в случай че и умисъл да нямаше за таквоз нещо, на другата 1872 година през същия месец тоя слух се оправда: аз се сгодих за същата мома и на 17 септември се венчах за нея.
Като се събраха всичките комитетски членове, Левски пристъпи към задачата, за която бе пристигнал, с една къса, само че съдържателна тирада. После прегледа комитетските сметки, съгласно които налице се оказаха у касиера Илия Правчанов към 60 лири турски.
Секретарят Илия Д. Вълев, прелиствайки комитетската архива, рапортува за сношенията на етрополския комитет с другите комитети и за разпространяването на революционната концепция в етрополския регион.
За туй последното събитие се сподели, че етрополският комитет се е въздържал да посвещава в тайната на комитета доста членове от боязън да не би при положение, че се измине доста време и закъснее минутата на въстанието, да се издаде работата. Докладчикът добави, че заради това етрополският комитет, в случай че и да се е придържал строго о правилото да приема за свои, отдадени в тайната членове единствено лица с изпитана и потвърдена лоялност на комитетската цел, въпреки всичко не е занемарил и активността си да приготви изобщо популацията към състрадание и предпочитание за национално избавление. За тая цел, сподели той, по самодейност на етрополския ч. р. комитет в Етрополе е отворено читалище, в което се притеглят и жители, незаписани за комитетски членове, пред които се държат всеки неделен и празничен ден сказки и беседи за приготовление на народа.
Левски остана удовлетворен от активността на комитета, като насърчи членовете да работят по същия метод и нататък.
Това е персоналният ми спомен за апостола Васил Левски.
____________________________________________________________________
*Тодор Пеев (1842-1904) е една от най-ярките фигури на Българското възобновление – образован деятел, бунтовник, литератор, публицист. Роден е в фамилията на знатния етрополски търговец на кожи и добитък Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи в Етрополе, а по-късно в Ловеч и София. През 1863 година отпътува за Цариград, където постъпва във Френския католически лицей. Там той усвоява документално и говоримо френски, гръцки и турски език, сполучливо си служи с съветски, сръбски и румънски. През 1870 година в Етрополе се открива мъжко класно учебно заведение, където Пеев е назначен за основен преподавател. През есента на 1870 година Васил Левски основава в Етрополе Местния революционен комитет. За ръководител е определен Тодор Пеев. През август 1872 година той основава революционни комитети в Кюстендил, Радомир и Осоговския манастир край Крива паланка. След Арабаконашия грабеж, към който има отношение, отпътува за Браила (1872). Работи като деловодител на Българското книжовно сдружение и редактира неговия печатен орган " Периодическо списание на Българското книжовно сдружение ". Взема присъединяване в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и на Априлското въстание (1876). В навечерието на Априлското въстание Христо Ботев написа популярното си писмо до Тодор Пеев от 12 февруари 1876 година, в което се обръща към него с думите " Драгинко Пейов!… Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на барабан и главата си на бомба, пък ще изляза на битка със стихиите!”. След 1878 година заема редица значими административни длъжности. Разочарован от следосвобожденската реалност се самоубива на 26 юли 1904 година в София. Личният му спомен за Левски е оповестен в: " Сборниче Васил Левски. За спомен на 25-тата годишнина от гибелта на Левски ", София, 1898, с. 143-151.
Текстът е оповестен в портал " Култура "
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ