Да можеше да погледнем в очите на Левски
Всички сме расли с облика на Левски, Ботев и още доста революционери и будители. Делото им, ранната и героична гибел, сложната орис на народа ни, който обезверено e имал потребност от герои в мрачните години на историята си, всичко това ги слага на фундамент, от който те самите биха се отвърнали може би. Не че не би трябвало да се почитат, да носим цветя, да цитираме поезията за и от тях или да познаваме исторически делото им. Напротив – в доста връзки това е една забравена традиция, която има потребност да бъде възобновена.
Има обаче един нездравословен миг в цялото това отдаване на респект – моментът, в който се трансформира в идеализиране.
То стартира надали не приживе. В тези времена на закърняло национално самочувствие и мъчителна потребност от самоосъзнаване нуждата от герои е обезверена. Още Захари Стоянов стартира една мощно патетична линия на идеализиране, където история и обстоятелства се смесват в литературна небивалица в съвсем приказна форма. Много откриватели през днешния ден настояват, че Ботев и Левски в никакъв случай не са се срещали, че доста обстоятелства от живота му са пресилени или напряко измислени. Залавянето му също звучи малко подозрително, присъдата, обесването му и ориста на останките му – прекалено много въпросителни, липса на точни данни, или разкриване на нови, които слагат под подозрение съществуващите. Затова пък литературата ни има какво да каже – биографията на Левски с създател Захари Стоянов, Епопея на забравените, самия Ботев – коя от коя творба по- патетична, по- героична. И до през днешния ден е все по този начин – дори имаше предложение да бъде разгласен за светец – повече от това накъде?
Защо е нездравословно да идеализираме Васил Левски?
Обожествяването на една историческа персона крие прекалено много опасности от недооценяване на делата й и действителното място в историята и смисъла за бъдещите генерации. С Левски става тъкмо по този начин – той е повдигнат в един подобен фетиш, който го откъсва от елементарния живот, от всекидневието. Пиедесталът, на който продължаваме да го слагаме, е толкоз висок, че пречи да забележим действително делата му. Времето е щяло да покаже до каква степен теоретичните постулати, които той заимства от Раковски и Каравелов, са щели да се осъществят в една Следосвобожденска България чисто политически. Време, което той не е имал, за жалост.
Не желая да подценявам делата на Левски, по никакъв начин даже. Той е народен воин и това никой не е в положение да промени. Но ми се желае той да ни стане по- непосредствен, повече плът да добият концепциите му през днешния ден, повече живот да им вдъхнем. Толкова интензивно го издигаме, че той става един отдалечен, думите му звучат кухо, не тъй като няма смисъл в тях, а тъй като неговите наследници не ги следваме с персоналните си каузи.
Признавайки, че той е елементарен човек, с невероятни качества, роден в подтекста на една ера и работил точно в тези граници. Дори освен това – осмелил се да мечтае с взор, вторачен в бъдещето на народа си. Така той ще стане образец за подражателство, един човек от плът и кръв, който ни е непосредствен.
Днес същият този народ цитира думите му, на 19 февруари най- постоянно, от време на време отива и поставя цветя по паметниците му, само че, с цел да е същински жива една персона – за това приказват и делата на хората, вярващи в нейните хрумвания и каузи. Неслучайно той слага толкоз въпросителни в фамозното му: " Народе???? ". Може би би трябвало да се надигнем пред този въпрос, по този начин като че ли Левски не е леден монумент, а стои против нас и ни гледа в очите.
Дали можем да отвърнем на този взор? Държавата, за която той мечтаеше още не може да разгласи публично същинската дата на кончината му. От години учени от Българска академия на науките и преподаватели в университети упорстват датата да е 18, а не 19 февруари. Въпрос на елементарна математика е да се сметне вярно разликата сред остарял и нов жанр. Ако не може българската страна да оправи аритметиката на една дата, какво остава за концепциите на Васил Левски, неговия завет?
Дигиталното изображение е взето назаем от " Изгубената България ":.
Има обаче един нездравословен миг в цялото това отдаване на респект – моментът, в който се трансформира в идеализиране.
То стартира надали не приживе. В тези времена на закърняло национално самочувствие и мъчителна потребност от самоосъзнаване нуждата от герои е обезверена. Още Захари Стоянов стартира една мощно патетична линия на идеализиране, където история и обстоятелства се смесват в литературна небивалица в съвсем приказна форма. Много откриватели през днешния ден настояват, че Ботев и Левски в никакъв случай не са се срещали, че доста обстоятелства от живота му са пресилени или напряко измислени. Залавянето му също звучи малко подозрително, присъдата, обесването му и ориста на останките му – прекалено много въпросителни, липса на точни данни, или разкриване на нови, които слагат под подозрение съществуващите. Затова пък литературата ни има какво да каже – биографията на Левски с създател Захари Стоянов, Епопея на забравените, самия Ботев – коя от коя творба по- патетична, по- героична. И до през днешния ден е все по този начин – дори имаше предложение да бъде разгласен за светец – повече от това накъде?
Защо е нездравословно да идеализираме Васил Левски?
Обожествяването на една историческа персона крие прекалено много опасности от недооценяване на делата й и действителното място в историята и смисъла за бъдещите генерации. С Левски става тъкмо по този начин – той е повдигнат в един подобен фетиш, който го откъсва от елементарния живот, от всекидневието. Пиедесталът, на който продължаваме да го слагаме, е толкоз висок, че пречи да забележим действително делата му. Времето е щяло да покаже до каква степен теоретичните постулати, които той заимства от Раковски и Каравелов, са щели да се осъществят в една Следосвобожденска България чисто политически. Време, което той не е имал, за жалост.
Не желая да подценявам делата на Левски, по никакъв начин даже. Той е народен воин и това никой не е в положение да промени. Но ми се желае той да ни стане по- непосредствен, повече плът да добият концепциите му през днешния ден, повече живот да им вдъхнем. Толкова интензивно го издигаме, че той става един отдалечен, думите му звучат кухо, не тъй като няма смисъл в тях, а тъй като неговите наследници не ги следваме с персоналните си каузи.
Признавайки, че той е елементарен човек, с невероятни качества, роден в подтекста на една ера и работил точно в тези граници. Дори освен това – осмелил се да мечтае с взор, вторачен в бъдещето на народа си. Така той ще стане образец за подражателство, един човек от плът и кръв, който ни е непосредствен.
Днес същият този народ цитира думите му, на 19 февруари най- постоянно, от време на време отива и поставя цветя по паметниците му, само че, с цел да е същински жива една персона – за това приказват и делата на хората, вярващи в нейните хрумвания и каузи. Неслучайно той слага толкоз въпросителни в фамозното му: " Народе???? ". Може би би трябвало да се надигнем пред този въпрос, по този начин като че ли Левски не е леден монумент, а стои против нас и ни гледа в очите.
Дали можем да отвърнем на този взор? Държавата, за която той мечтаеше още не може да разгласи публично същинската дата на кончината му. От години учени от Българска академия на науките и преподаватели в университети упорстват датата да е 18, а не 19 февруари. Въпрос на елементарна математика е да се сметне вярно разликата сред остарял и нов жанр. Ако не може българската страна да оправи аритметиката на една дата, какво остава за концепциите на Васил Левски, неговия завет?
Дигиталното изображение е взето назаем от " Изгубената България ":.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ