Всички слънчеви дни край морето, с чайки, които се бялват

Всички слънчеви дни край морето, с чайки, които се бялват във висината, бяха Ан Стантън. Но аз не знаех това. И всички мрачни дни, когато стрехите капеха, откъм морето налиташе стихия и огънят гореше в камината, бяха също Ан Стантън. Но аз не знаех и това. По-късно пристигна време, когато всички нощи станаха Ан Стантън. Но аз знаех това.

С това стартира лятото, когато бях на двайсет и една години, а Ан Стантън на седемнайсет. Бях си пристигнал от университета за ваканцията, към този момент огромен мъж, видял едно-друго. Пристигнах следобяд, бухнах се незабавно в морето, наядох се и хукнах към Стантънови да видя Адъм. Намерих го на верандата, където в припадащия здрач четеше книга (помня, че беше римската история на Гибън). Седяхме на люлката с Адъм, когато Ан се появи на вратата. Погледнах я и ми се стори, че е минала цяла безкрайност, откогато я бях видял последния път — то беше по Коледа, когато си беше пристигнала във почивка от учебното заведение на мис Паунд. Сега тя уверено не беше дребното момиченце, което носеше лачени обущета със заоблени върхове и каишка с едно копче и бели чорапки, намазани със сапун, с цел да не се свличат. Носеше бяла ленена рокля със напълно права кройка, само че колкото и чудно да наподобява, тази права кройка и възтвърдият плат единствено подчертаваха извивките и меките линии на тялото. Косите й, събрани на кок на тила, бяха привързани с бяла кордела. Тя ми се усмихна и тази усмивка, позната ми от най-ранно детство, внезапно ми се стори напълно нова. Тя сподели: „ Здравей, Джек “, а аз задържах мощната й тясна ръка в моята и си помислих: „ Ето го най-накрая лятото. “

Да, то бе настъпило. Лято, напълно друго от всички предходни лета, лято, което в никакъв случай в бъдеще нямаше да се повтори.

Превод: Тодор Вълчев