Малки детайли в големия Китай
Всички са въоръжени с WeChat и това работи (при мен съвсем не работи, неразбираемо защо), и това е цифровата валута, която се приема на всички места, и е средство за това, това, и друго. Разговори, заплащания, препоръки, другарство, тишина, музика, отново тишина, всичко. WeChat събира даже боклука на Шанхай (или най-малко оказва помощ за това), а когато пристигаме в Шанхай хората тъкмо стартират интензивно да се учат да хвърлят отпадък разделно. След три месеца това ще е наложително. На помощ идва WeChat и профила Шанхайфабу, което в действителност е осведомителната работа на кметството.
Гледам и чувам, превеждат ми, по какъв начин една дама – Лин Шуен – общувала по-често с Шанхайфабу през WeChat, в сравнение с със брачна половинка си. Разказва тя. И по какъв начин другояче, той няма да й помогне с решение на задачата кой боклук в кое кошче да отиде. В Шанхай са конфигурирани по четири кофи за отпадък – рециклируеми боклуци, кухненски боклуци, остатъчни боклуци, рискови боклуци. И Лин, както и вие, както и аз, както и други, надали знаят кой боклук къде би трябвало да се озове. Затова Лин отваря WeChat, написа известие до Шанхайфабу, а от Шанхайфабу бързо дават отговор – кофичката от кисело мляко отива еди-къде-си.
Снимка: Константин Вълков
Хвърлянето на отпадък в четири разнообразни контейнера е дейно от деня на идването ни в Шанхай, началото на юли, а 24-те милиона поданици се учат в придвижване и на пръв взор това е занимателно на нас чужденците, тъй като къде, мамка му, отива тази кофичка за кисело мляко. Кой би знаел без да свери с WeChat, че кокалите от една чорба не са за кофа с надпис “кухненски боклуци ”, а за кофа с надпис “остатъчни боклуци ”. Лакът за нокти? В “опасни боклуци ”, несъмнено, желае ли запитване. Иска ли запитване, че до кофите евентуално ще бъдат поставяни и умивалници с течеща вода, с цел да може откакто хвърлиш разделно боклука, да измиеш ръцете си.
Снимка: Константин Вълков-->
Малки елементи в огромен Китай.
Навън е топло и постоянно е добре да измиеш ръцете си. Толкова е топло на моменти, че когато влизаме в здания за срещите на президента Радев – срещи, които са част от формалната му аудиенция в страната, а ние – пътуващите медии, отразяваме всяка от тях, та когато влизаме някъде незабавно се озъртаме за вода . Понякога, когато пропускът е комплициран и няма по какъв начин да се разхождаме по всички страни, с цел да си купим вода, молим да ни донесат. В множеството случаи идват с чаши с топла вода.
“Здравословно е, ” споделят.
“Но нямате ли студена, ” споделяме.
“По-здравословно е, ” повтарят.
“Но тя е гореща, ” отвръщаме.
“Не, не е гореща, топла е, ” приключва този воден спор.
Снимка: Константин Вълков
Строи се ново благополучие, не знам какво друго се строи в Китай. Четете за буйни градежи, разбирайте меланхолични ручеи. Слушайте за контрасти, разбирайте еднопластови цветни гами. Очаровайте се от напредък, вдишвайте тихи съдбини. Анонимният мегаполис Пекин; шумният, само че отново неизвестен Шанхай, тихите светлини на огромните булеварди нощем, изкуственото осветяване и изкуствените изкуствени неща, повтарящите се шаблони, белите слушалки на ушите, мобилните телефони в ръцете, спортните обувки на краката, портмонетата в чантите, тъмните очила на главите, световният модерно, уеднаквяващ всичко. Строи се ново благополучие, темповете са бързи и градежите стартират от Китай, отегчителен Китай.
Ако това е бъдещето, да бъде такова; разликата сред Пекин и Шанхай е явна – притихналата потиснатост на Пекин против видимо разюзданото благополучие на Шанхай. Бледоликият напредък на Пекин тук се удря в пъстрота напредък на Шанхай, изолацията на Пекин се съизмерва с дребните улички на Шанхай, които видимо те обгръщат, но в действителност изолират още повече. Но и в двата града усещаш, че някои някъде строи новото благополучие и това не е тъкмо твоето благополучие.
Снимка: Константин Вълков
Същата вечер вършим немислимото и в сърцето на китайските дребни ресторантчета влизаме в един всред тях, който е японски. Да кажем преднамерено. Или може би инцидентно. В някакви моменти си мислих, че познавам добре японската реалност и евентуално заради тази причина се усещам като вкъщи си там – знам менюто, знам бирата, знам сакето, знам по какъв начин се хранят японците, знам какво да не поръчвам. И те усещат това, прилежащата маса ни поздравява, ние поздравяваме също. Навън животът продължава, в погледите на хората е мъчно да схванеш за дълбоките промени, които се случват в мозъците им. Трансформациите са с чудовищно бързи темпове и в случай че някой на улицата не бърза, не значи, че противоположното не е също правилно.
Снимка: Константин Вълков
Объркваме питейните заведения и попадаме в американски билярд клуб , на последния етаж на странна постройка със чудноват пазач, млади младежи се натискат, все едно гледаш остарял клип на Брус Спрингстийн, след това се озоваваме на улицата в търсене на различен бар, плюшени столове и лирична конюнктура е идващия ни опит, дама с цигаре пуши до добре облечен господин, кинематографски всичко наподобява отлично, само че в съседство е салон за масаж, където вършат масаж на глава и решаваме да опитаме.
Снимка: Константин Вълков
Какво ли се струпва на главите на китайците – нацията с най-бързо възходящ брой на милиардери, несъмнено финансовата тежест тежи на главите, масажите за глава дали просперират, двадесет и пет минути по-късно сме със свежи глави на улицата, напред към различен бар, цялостен този път, нищо че отново американски уиски бар, но по-скоро наподобява на колониален локал. Светлината по масите се промушва от дребни нощни масички, които озаряват бутилки с газирана вода San Pellegrino и чаши за уиски, и полупразни бутилки за уиски, този път не продължаваме на японска вълна, не че японското уиски е неприятно, само че това е Шанхай.
В годината на раждането ми, 1977, междинният приход на китаец е към 200 щатски $ . Сега е 30 пъти повече. След две-три години китайската комунистическата партия ще чества стогодишнината си – превъзходен миг за взор над протичащото се в света; колапсът на Съветския съюз и възхода на Китай (делата и документите на Горбачов и сие са предостатъчно дълго обследвани, проучвани, разучавани, с цел да не позволява партията същите грешки), колапсът на арабските диктатори (също предостатъчно дълго изучавани). Както се споделя – Мао го няма, само че портретът му е на стената в центъра на центровете на Китай – в сърцето на Пекин.
Снимка: Константин Вълков
Някъде четох, че партията напълно не дава обещание “равенство ”. Обещава “просперитет ”. Днес всеки може да си купи кола, каквато си изиска, спортна или мудна, фамилна или не. Това е разцвет. Но “партиен разцвет ”. За да управляваш новата си кола би трябвало да имаш регистрационен номер, нали по този начин – само че не всеки може да го получи. Извън тематиката, шрифтът на номерата е доста прекрасен, East Asian Gothic, не ме винете за тази стилистична забежка.
Когато очакваш тапи, а в действителност няма земетръсно огромни такива, си задаваш въпроса – къде, по дяволите, са колите. Докато не са малко китайците, които могат да си разрешат новото BMW Z4, малко са тези, които се снабдяват с регистрационни номера за коли с стандартно гориво. Стига се до лотарии за номера – по този начин на всеки 2000 души по един се снабдява с номер, разигран напосоки, освен това един път на две седмици.
Снимка: Константин Вълков
Основната причина за ограничаването при издаването на номера, наложена от държавното управление през 2011 година, е замърсяването на въздуха. Тогава годишната квота за новорегистрирани коли била 240 хиляди на година, в този момент е 100 хиляди. Целта е до края на тази година единствено в Пекин да има не повече от 6 милиона автомобила (в град с 22 милиона жители). Нещо повече – всяка кола на стандартно гориво не може да се движи в един ден от седмицата – самият ден е написан на регистрационния номер. От тези 100 хиляди, за които стана дума нагоре, едвам 40 хиляди са за коли, задвижвани с бензиново гориво. Останалите 60 хиляди са за електрически коли. В допълнение на това, коли, които не са регистрирани в Пекин, не могат да се движат в града повече от 12 пъти годишно за интервал от по една седмица. Звучи като тежка, само че хубава бюрократична прищявка.
Положителното лице на бюрокрацията. Същият ден в Шанхай, президентът Радев, чиято последна спирка от държавното публично посещаване беше точно Шанхай, се похвали, че китайският президент е решил за една минута бюрократичен проблем, засягащ нас, а не китайците. Става дума за вноса на мляко и млечни артикули от България.
Снимка: Константин Вълков
Радев: “Нашата селскостопанска продукция среща редица компликации и на процедура има извънредно стеснен достъп до китайския пазар, изключително за мляко и млечни творби, където протоколите за фитосанитарен надзор са подписани повече от две години, само че по едни или други аргументи тези компании не се позволяват тук. В рамките на една минута този проблем беше решен от президента, всичко е обещано на тяхната организация за митниците и е качено на техния уебсайт. Нашият бизнес може оттук насетне действително да внася мляко и млечни артикули. ”
После стана ясно, че с цел да се случи, каквото и да било, българският бизнес би трябвало да бъде доста деен. Точно както китайският е доста, но доста деен. След това Румен Радев се насочи за среща с кмета на Шанхай – Ин Йон , същият този господин, основател на редица нововъведения за развиването на града, за една от които, стана дума при започване на този роман.
Снимка: Константин Вълков
Кметът в последно време е фокусиран върху привличането на непознат капитал в града и прави всичко по силите си. Резултатите? Към днешна дата в Шанхай има офиси на 687 интернационалните компании и 448 непознати центрове за изследване и развиване. Годишният напредък на директните непознати вложения в града 19.5 %. Малки елементи от бъдещето на огромния Китай. Китай, който е най-големият покупател на френски първокласни марки (номер едно пазар за Louis Vuitton), към момента изостава на второ място в продажбите на Rolls-Royce (след Щатите), комунистическата партия навършва 100 години скоро, а думата “лукс ” не е разрешена за приложимост по билбордове. В Китай, където, с цел да изпратя този текст, би трябвало да задействам VPN.
В Китай, където ползвателите на Интернет са повече от тези в Щатите. Новата суперсила и остарялата властническа такава. Две страни, две лица, явно нито едно не е ненужно. И в случай че през последните два века Китай беше изгубил величието си, а в този момент го възстановява, не трябва да забравяме, че през 18-ти век страната контролираше една трета от международното благосъстояние.
Кръговрат, на всеки два века добре познатото остаряло нещо.
Гледам и чувам, превеждат ми, по какъв начин една дама – Лин Шуен – общувала по-често с Шанхайфабу през WeChat, в сравнение с със брачна половинка си. Разказва тя. И по какъв начин другояче, той няма да й помогне с решение на задачата кой боклук в кое кошче да отиде. В Шанхай са конфигурирани по четири кофи за отпадък – рециклируеми боклуци, кухненски боклуци, остатъчни боклуци, рискови боклуци. И Лин, както и вие, както и аз, както и други, надали знаят кой боклук къде би трябвало да се озове. Затова Лин отваря WeChat, написа известие до Шанхайфабу, а от Шанхайфабу бързо дават отговор – кофичката от кисело мляко отива еди-къде-си.
Снимка: Константин Вълков Хвърлянето на отпадък в четири разнообразни контейнера е дейно от деня на идването ни в Шанхай, началото на юли, а 24-те милиона поданици се учат в придвижване и на пръв взор това е занимателно на нас чужденците, тъй като къде, мамка му, отива тази кофичка за кисело мляко. Кой би знаел без да свери с WeChat, че кокалите от една чорба не са за кофа с надпис “кухненски боклуци ”, а за кофа с надпис “остатъчни боклуци ”. Лакът за нокти? В “опасни боклуци ”, несъмнено, желае ли запитване. Иска ли запитване, че до кофите евентуално ще бъдат поставяни и умивалници с течеща вода, с цел да може откакто хвърлиш разделно боклука, да измиеш ръцете си.
Снимка: Константин Вълков--> Малки елементи в огромен Китай.
Навън е топло и постоянно е добре да измиеш ръцете си. Толкова е топло на моменти, че когато влизаме в здания за срещите на президента Радев – срещи, които са част от формалната му аудиенция в страната, а ние – пътуващите медии, отразяваме всяка от тях, та когато влизаме някъде незабавно се озъртаме за вода . Понякога, когато пропускът е комплициран и няма по какъв начин да се разхождаме по всички страни, с цел да си купим вода, молим да ни донесат. В множеството случаи идват с чаши с топла вода.
“Здравословно е, ” споделят.
“Но нямате ли студена, ” споделяме.
“По-здравословно е, ” повтарят.
“Но тя е гореща, ” отвръщаме.
“Не, не е гореща, топла е, ” приключва този воден спор.
Снимка: Константин Вълков Строи се ново благополучие, не знам какво друго се строи в Китай. Четете за буйни градежи, разбирайте меланхолични ручеи. Слушайте за контрасти, разбирайте еднопластови цветни гами. Очаровайте се от напредък, вдишвайте тихи съдбини. Анонимният мегаполис Пекин; шумният, само че отново неизвестен Шанхай, тихите светлини на огромните булеварди нощем, изкуственото осветяване и изкуствените изкуствени неща, повтарящите се шаблони, белите слушалки на ушите, мобилните телефони в ръцете, спортните обувки на краката, портмонетата в чантите, тъмните очила на главите, световният модерно, уеднаквяващ всичко. Строи се ново благополучие, темповете са бързи и градежите стартират от Китай, отегчителен Китай.
Ако това е бъдещето, да бъде такова; разликата сред Пекин и Шанхай е явна – притихналата потиснатост на Пекин против видимо разюзданото благополучие на Шанхай. Бледоликият напредък на Пекин тук се удря в пъстрота напредък на Шанхай, изолацията на Пекин се съизмерва с дребните улички на Шанхай, които видимо те обгръщат, но в действителност изолират още повече. Но и в двата града усещаш, че някои някъде строи новото благополучие и това не е тъкмо твоето благополучие.
Снимка: Константин Вълков Същата вечер вършим немислимото и в сърцето на китайските дребни ресторантчета влизаме в един всред тях, който е японски. Да кажем преднамерено. Или може би инцидентно. В някакви моменти си мислих, че познавам добре японската реалност и евентуално заради тази причина се усещам като вкъщи си там – знам менюто, знам бирата, знам сакето, знам по какъв начин се хранят японците, знам какво да не поръчвам. И те усещат това, прилежащата маса ни поздравява, ние поздравяваме също. Навън животът продължава, в погледите на хората е мъчно да схванеш за дълбоките промени, които се случват в мозъците им. Трансформациите са с чудовищно бързи темпове и в случай че някой на улицата не бърза, не значи, че противоположното не е също правилно.
Снимка: Константин Вълков Объркваме питейните заведения и попадаме в американски билярд клуб , на последния етаж на странна постройка със чудноват пазач, млади младежи се натискат, все едно гледаш остарял клип на Брус Спрингстийн, след това се озоваваме на улицата в търсене на различен бар, плюшени столове и лирична конюнктура е идващия ни опит, дама с цигаре пуши до добре облечен господин, кинематографски всичко наподобява отлично, само че в съседство е салон за масаж, където вършат масаж на глава и решаваме да опитаме.
Снимка: Константин Вълков Какво ли се струпва на главите на китайците – нацията с най-бързо възходящ брой на милиардери, несъмнено финансовата тежест тежи на главите, масажите за глава дали просперират, двадесет и пет минути по-късно сме със свежи глави на улицата, напред към различен бар, цялостен този път, нищо че отново американски уиски бар, но по-скоро наподобява на колониален локал. Светлината по масите се промушва от дребни нощни масички, които озаряват бутилки с газирана вода San Pellegrino и чаши за уиски, и полупразни бутилки за уиски, този път не продължаваме на японска вълна, не че японското уиски е неприятно, само че това е Шанхай.
В годината на раждането ми, 1977, междинният приход на китаец е към 200 щатски $ . Сега е 30 пъти повече. След две-три години китайската комунистическата партия ще чества стогодишнината си – превъзходен миг за взор над протичащото се в света; колапсът на Съветския съюз и възхода на Китай (делата и документите на Горбачов и сие са предостатъчно дълго обследвани, проучвани, разучавани, с цел да не позволява партията същите грешки), колапсът на арабските диктатори (също предостатъчно дълго изучавани). Както се споделя – Мао го няма, само че портретът му е на стената в центъра на центровете на Китай – в сърцето на Пекин.
Снимка: Константин Вълков Някъде четох, че партията напълно не дава обещание “равенство ”. Обещава “просперитет ”. Днес всеки може да си купи кола, каквато си изиска, спортна или мудна, фамилна или не. Това е разцвет. Но “партиен разцвет ”. За да управляваш новата си кола би трябвало да имаш регистрационен номер, нали по този начин – само че не всеки може да го получи. Извън тематиката, шрифтът на номерата е доста прекрасен, East Asian Gothic, не ме винете за тази стилистична забежка.
Когато очакваш тапи, а в действителност няма земетръсно огромни такива, си задаваш въпроса – къде, по дяволите, са колите. Докато не са малко китайците, които могат да си разрешат новото BMW Z4, малко са тези, които се снабдяват с регистрационни номера за коли с стандартно гориво. Стига се до лотарии за номера – по този начин на всеки 2000 души по един се снабдява с номер, разигран напосоки, освен това един път на две седмици.
Снимка: Константин Вълков Основната причина за ограничаването при издаването на номера, наложена от държавното управление през 2011 година, е замърсяването на въздуха. Тогава годишната квота за новорегистрирани коли била 240 хиляди на година, в този момент е 100 хиляди. Целта е до края на тази година единствено в Пекин да има не повече от 6 милиона автомобила (в град с 22 милиона жители). Нещо повече – всяка кола на стандартно гориво не може да се движи в един ден от седмицата – самият ден е написан на регистрационния номер. От тези 100 хиляди, за които стана дума нагоре, едвам 40 хиляди са за коли, задвижвани с бензиново гориво. Останалите 60 хиляди са за електрически коли. В допълнение на това, коли, които не са регистрирани в Пекин, не могат да се движат в града повече от 12 пъти годишно за интервал от по една седмица. Звучи като тежка, само че хубава бюрократична прищявка.
Положителното лице на бюрокрацията. Същият ден в Шанхай, президентът Радев, чиято последна спирка от държавното публично посещаване беше точно Шанхай, се похвали, че китайският президент е решил за една минута бюрократичен проблем, засягащ нас, а не китайците. Става дума за вноса на мляко и млечни артикули от България.
Снимка: Константин Вълков Радев: “Нашата селскостопанска продукция среща редица компликации и на процедура има извънредно стеснен достъп до китайския пазар, изключително за мляко и млечни творби, където протоколите за фитосанитарен надзор са подписани повече от две години, само че по едни или други аргументи тези компании не се позволяват тук. В рамките на една минута този проблем беше решен от президента, всичко е обещано на тяхната организация за митниците и е качено на техния уебсайт. Нашият бизнес може оттук насетне действително да внася мляко и млечни артикули. ”
После стана ясно, че с цел да се случи, каквото и да било, българският бизнес би трябвало да бъде доста деен. Точно както китайският е доста, но доста деен. След това Румен Радев се насочи за среща с кмета на Шанхай – Ин Йон , същият този господин, основател на редица нововъведения за развиването на града, за една от които, стана дума при започване на този роман.
Снимка: Константин Вълков Кметът в последно време е фокусиран върху привличането на непознат капитал в града и прави всичко по силите си. Резултатите? Към днешна дата в Шанхай има офиси на 687 интернационалните компании и 448 непознати центрове за изследване и развиване. Годишният напредък на директните непознати вложения в града 19.5 %. Малки елементи от бъдещето на огромния Китай. Китай, който е най-големият покупател на френски първокласни марки (номер едно пазар за Louis Vuitton), към момента изостава на второ място в продажбите на Rolls-Royce (след Щатите), комунистическата партия навършва 100 години скоро, а думата “лукс ” не е разрешена за приложимост по билбордове. В Китай, където, с цел да изпратя този текст, би трябвало да задействам VPN.
В Китай, където ползвателите на Интернет са повече от тези в Щатите. Новата суперсила и остарялата властническа такава. Две страни, две лица, явно нито едно не е ненужно. И в случай че през последните два века Китай беше изгубил величието си, а в този момент го възстановява, не трябва да забравяме, че през 18-ти век страната контролираше една трета от международното благосъстояние.
Кръговрат, на всеки два века добре познатото остаряло нещо.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ