Всички, които не могат да видят приноса на Кирил Петков

„ Всички, които не могат да видят приноса на Кирил Петков в политиката, си заслужават Борисов и Пеевски. “

С тези думи раздруса обществените мрежи в миг, когато чувството за политическа обърканост още веднъж натежава. В своя изострен, само че аналитично необорим пост, Кънев не просто отбрани Петков, а очерта с удивителна конкретика политическите му приноси , освен това за интервал, който множеството други ръководещи са употребявали за оцеляване, а не за смяна .

Идеята, че Кирил Петков е „ достоверен политически бизнесмен “ , е изключително значима в подтекста на българската политическа просвета, където предприемачеството – изключително политическото – се възприема със подозрение, а смелостта постоянно се санкционира. И въпреки всичко, както Кънев отбелязва, точно тази безразсъдна храброст да работи, а не просто да приказва, го отличава от цялата политическа класа след ерата на Костов .

Реалните резултати, които не се помнят
От скъсването с „ Газпром “ и приключването на десетилетно бавения интерконектор с Гърция, през изгонването на над 70 съветски дипломати, до основната роля в отпадането на ветото за Шенген – описът на достиженията на Петков звучи като обобщение на пропуснатите шансове на няколко предходни кабинета.

При това в миг, в който България беше на ръба на интернационална изолираност, Петков съумя да построи доверие в чужбина – с изключително значение е фактът, че точно той бе посочен от холандския министър председател Марк Рюте като единственият български политик, на който има вяра.

Тази външна легитимност контрастира мъчително с вътрешната ерозия на поддръжката – освен от гласоподавателите, само че и от институциите. Арестът на Борисов през 2022 година, за който Кънев споделя: „ никой различен нямаше топки да го направи “ , в действителност се трансформира в политически капан – тъй като сподели на системата, че Петков е самичък. Без работещо правораздаване, смелостта се трансформира в накърнимост.

В клопката на личната честност
Парадоксът на Петков е, че той избра да не се възползва от същите механизми, посредством които властта в България обичайно се крепи – зависимости, боязън и покупко-продажби . Даде непринудено имунитета си, не се скри зад парламентарни процедури и стана може би единственият министър председател, който заплаща цена за това, че е дръзнал да пипне недосегаемото.

В тази светлина, постът на Кънев не е възхваление – той е диагноза за политическия и публичен климат . Петков не е идеален – имаше наивни решения, кадрови неточности и информационни сривове. Но както отбелязва Кънев, точно тази липса на „ естествени рефлекси за самоотбрана “ го прави достоверен. Не комфортен. Не гръмък. А същински.

Колективната отговорност на скептиците
Постът на Кънев е и обвиняване – против цинизма , който се е трансформирал в народен спорт. Презрение към опитите за смяна, насмешки към всяко разграничение от статуквото, бързо амнезиране на действителните стъпки. Паметникът на Съветската войска падна, само че над съветското въздействие у нас още стои сянка. Договорката за Северна Македония бе наречена изменничество, а през днешния ден се ползва без капка опозиция.

Когато създателят споделя: „ Ако желаят да ме опровергаят – да го потвърдят на терен “ , той слага предизвикателство освен към съперниците на Петков, а към всички, които имат вяра, че България може да се промени – само че единствено без да рискуват нищо.

Финален разбор:
Понякога историята не чака комфортния миг, нито съвършения воин. Кирил Петков беше неуместен, непредсказуем и постоянно уединен в решенията си . Но таман това го прави политически бизнесмен в цялостния смисъл – подобен, който не просто оцелява в системата, а се пробва да я преконфигурира. И това, в последна сметка, може да се окаже най-голямото му „ закононарушение “ в очите на една система, основана да не прости смелостта.

Присъединете се към нашия 

Европа под опасност: сушата обгръща Север, Изток и Балканите