Няма нужда от протести. Всички сноби, позьори и неолиберали трябва да гледат всяка вечер Малкович
Всички, които доведоха Малкович в България, с цел да си прави тази преднамерена насмешка, всички сноби, позьори и псевдокултуртрегери, всички либерало-глобалисти в имитационен интервал, всички които припадаха по гастрола на Малкович и го галеха отдалече по улиците, всички, които довечера обиждаха съгражданите си и се извиняваха на Малкович поради своите, всички те заслужават да останат безконечните фенове на „ Оръжията и индивидът “ сложена в нашия народен спектакъл. Малкович не просто е избрал пиеса, с която да уязви българите. Това е най-малкото. Той е търсил най-тъпата пиеса, която е създавана и поставяна в миналото или някъде. И не е спрял до такава степен.
Само преди две седмици писах за идната тогава премиера на постановката „ Оръжията и индивидът “ в Народния спектакъл под режисурата на Джон Малкович. Завърших с вярата, на която сама не имах вяра, феновете да бъдат почтени и себеуважителни и да не посетят този театър.
Е, през днешния ден беше премиерата. Поради условия известни на всички, тя се състоя без аудитория и в салона участваха единствено публицисти, посредством които представлението се излъчваше непосредствено онлайн. Първоначално нямах желание да виждам, тъй като така и така си изгубих времето да чета пиесата преди този момент, само че въпреки всичко полюбопитствах. И ето на, в този момент желая да се отрека от горните си думи. Искам този театър да се гледа.
Искам да го гледа Тео Ушев. Всяка вечер. Даже по няколко пъти. Искам дори да седне на сцената дружно с Малкович измежду декора. Да седне и да си остане там.
Искам да го гледа Хаджигенов, който заплашва, че ще отиде още на следващия ден.
Искам да го гледа Станкушев. Той пък ще отиде освен на следващия ден, а на всяко последващо зрелище.
Искам да го гледат Петков, Божанков, Мирчев, Лозанов, Генов, Бимбалов, Инджев дето си късат ризите от антибългарско отвращение. Искам да го гледат всеки ден. Да гледат с схващане. После да пишат преразказ. Преразказ с размишление. И отново да гледат, и отново да пишат.
Тази вечер аз открих най-прекрасното възмездие за всички горни и сходните им. Няма потребност от митинги, няма потребност от къмъни и дърве. Два часа в салона на Народния спектакъл са по-страшни от всичко най-лошо.
Малкович не просто е избрал пиеса, с която да уязви българите. Това е най-малкото. Той е търсил най-тъпата пиеса, която е създавана и поставяна в миналото или някъде.
И не е спрял до такава степен. След това със характерната си усмивка, симптом не на би-, а на мултиполярност, деликатно е определил най-бездарните артисти в българския спектакъл. За някои дори не съм сигурна, че биха могли да бъдат артисти. Те са или статисти, или натурсчици. Всеки е бил тестван поотделно дали има някакъв говорен недостатък, дали има скороговорка, дали приказва нечленоразделно, дали жестикулира налудничаво и най-много дали може доста, но доста да крещи, да крещи истерично. И едвам, когато се е убедил в съществуването с остатък на всичко от предходното изречение, ги е пуснал на сцена. После е убедил тези така наречен артисти, че могат да вършат каквото си желаят на сцената, само че в никакъв, безусловно никога не би трябвало да построяват облик. И по този начин удовлетворен от всичко спретнато, ни го показа премиерно.
Затова аз трансформирах желанието си. Всички, които доведоха Малкович в България, с цел да си прави тази преднамерена насмешка, всички сноби, позьори и псевдокултуртрегери, всички либерало-глобалисти в имитационен интервал, всички които припадаха по гастрола на Малкович и го галеха отдалече по улиците, всички, които довечера обиждаха съгражданите си и се извиняваха на Малкович поради своите, всички те заслужават да останат безконечните фенове на „ Оръжията и индивидът “ сложена в нашия народен спектакъл.
И не на последно място. Всички те заслужават поименно актьорите: Димов, Тепавичарова, Славчева, Петков, Митева, Пепеланов, Трендафилов, Костов.
Тази вечер доста профили си изографисаха Малкович на профилната фотография. Не е задоволително. Искам ги с тази фотография на ревера, на гърдите, на челото. Искам упоменатите артисти където и когато се появят отсега нататък, първо да се покланят на Малкович и да му благодарят. Защото той ги унижи по този начин, както и личното им бездарие не можа.
Аз персонално се двоумя дали да не си сложа за фотография на стената шефа Василев или министъра Тодоров. С мишкуването и театралниченето си довечера те се пробваха да ме заличат като човек с пиетет към културата и изкуството. Затова не желая в никакъв случай да ги не помня, а когато ги не помни за момент, най-малко да мога да ги употребявам за цел на стреличките от дартс.
На финала малко примирение. Поклон за помена, с който през днешния ден погребахме най-стария и достоен столичен спектакъл – Народния спектакъл „ Иван Вазов ”.
Театър чиито шефове са били Пенчо Славейков, Владимир Василев,проф. Михаил Арнаудов, негови драматурзи - Пейо Яворов, Николай Лилиев, проф. Александър Балабанов, Димитър Подвързачов, и режисьори - Кръстьо Сарафов, Николай Масалитинов, Гео Милев, Стоян Бъчваров, Боян Дановски.
В театъра тези колоси към този момент ги няма. Дори духът им си е отишъл. Днес там бяха единствено Малкович, Василев и осмина тъжно безпомощни артисти.
Само преди две седмици писах за идната тогава премиера на постановката „ Оръжията и индивидът “ в Народния спектакъл под режисурата на Джон Малкович. Завърших с вярата, на която сама не имах вяра, феновете да бъдат почтени и себеуважителни и да не посетят този театър.
Е, през днешния ден беше премиерата. Поради условия известни на всички, тя се състоя без аудитория и в салона участваха единствено публицисти, посредством които представлението се излъчваше непосредствено онлайн. Първоначално нямах желание да виждам, тъй като така и така си изгубих времето да чета пиесата преди този момент, само че въпреки всичко полюбопитствах. И ето на, в този момент желая да се отрека от горните си думи. Искам този театър да се гледа.
Искам да го гледа Тео Ушев. Всяка вечер. Даже по няколко пъти. Искам дори да седне на сцената дружно с Малкович измежду декора. Да седне и да си остане там.
Искам да го гледа Хаджигенов, който заплашва, че ще отиде още на следващия ден.
Искам да го гледа Станкушев. Той пък ще отиде освен на следващия ден, а на всяко последващо зрелище.
Искам да го гледат Петков, Божанков, Мирчев, Лозанов, Генов, Бимбалов, Инджев дето си късат ризите от антибългарско отвращение. Искам да го гледат всеки ден. Да гледат с схващане. После да пишат преразказ. Преразказ с размишление. И отново да гледат, и отново да пишат.
Тази вечер аз открих най-прекрасното възмездие за всички горни и сходните им. Няма потребност от митинги, няма потребност от къмъни и дърве. Два часа в салона на Народния спектакъл са по-страшни от всичко най-лошо.
Малкович не просто е избрал пиеса, с която да уязви българите. Това е най-малкото. Той е търсил най-тъпата пиеса, която е създавана и поставяна в миналото или някъде.
И не е спрял до такава степен. След това със характерната си усмивка, симптом не на би-, а на мултиполярност, деликатно е определил най-бездарните артисти в българския спектакъл. За някои дори не съм сигурна, че биха могли да бъдат артисти. Те са или статисти, или натурсчици. Всеки е бил тестван поотделно дали има някакъв говорен недостатък, дали има скороговорка, дали приказва нечленоразделно, дали жестикулира налудничаво и най-много дали може доста, но доста да крещи, да крещи истерично. И едвам, когато се е убедил в съществуването с остатък на всичко от предходното изречение, ги е пуснал на сцена. После е убедил тези така наречен артисти, че могат да вършат каквото си желаят на сцената, само че в никакъв, безусловно никога не би трябвало да построяват облик. И по този начин удовлетворен от всичко спретнато, ни го показа премиерно.
Затова аз трансформирах желанието си. Всички, които доведоха Малкович в България, с цел да си прави тази преднамерена насмешка, всички сноби, позьори и псевдокултуртрегери, всички либерало-глобалисти в имитационен интервал, всички които припадаха по гастрола на Малкович и го галеха отдалече по улиците, всички, които довечера обиждаха съгражданите си и се извиняваха на Малкович поради своите, всички те заслужават да останат безконечните фенове на „ Оръжията и индивидът “ сложена в нашия народен спектакъл.
И не на последно място. Всички те заслужават поименно актьорите: Димов, Тепавичарова, Славчева, Петков, Митева, Пепеланов, Трендафилов, Костов.
Тази вечер доста профили си изографисаха Малкович на профилната фотография. Не е задоволително. Искам ги с тази фотография на ревера, на гърдите, на челото. Искам упоменатите артисти където и когато се появят отсега нататък, първо да се покланят на Малкович и да му благодарят. Защото той ги унижи по този начин, както и личното им бездарие не можа.
Аз персонално се двоумя дали да не си сложа за фотография на стената шефа Василев или министъра Тодоров. С мишкуването и театралниченето си довечера те се пробваха да ме заличат като човек с пиетет към културата и изкуството. Затова не желая в никакъв случай да ги не помня, а когато ги не помни за момент, най-малко да мога да ги употребявам за цел на стреличките от дартс.
На финала малко примирение. Поклон за помена, с който през днешния ден погребахме най-стария и достоен столичен спектакъл – Народния спектакъл „ Иван Вазов ”.
Театър чиито шефове са били Пенчо Славейков, Владимир Василев,проф. Михаил Арнаудов, негови драматурзи - Пейо Яворов, Николай Лилиев, проф. Александър Балабанов, Димитър Подвързачов, и режисьори - Кръстьо Сарафов, Николай Масалитинов, Гео Милев, Стоян Бъчваров, Боян Дановски.
В театъра тези колоси към този момент ги няма. Дори духът им си е отишъл. Днес там бяха единствено Малкович, Василев и осмина тъжно безпомощни артисти.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ