Мъката на една жена: Пораснах, но не можах да излекувам травмата от миналото
Всички имаме мемоари свързани с детството. Някои от тях са хубави, други – не чак толкоз.
До ден сегашен затворя ли очи, в мозъка ми изникват едни и същи картини, страшни и неподвластни на времето. Ето ме облечена в тънка пижама да търча след майка си в тъмната улица, а босите ми крайници измръзват в снега, споделя читателка на вестник „ Лична драма “. Не усещам мраз, единствено боязън, че той ще ни настигне. А тук заставам скрита под леглото, запушила ушите си с ръце, с цел да не слушам писъците на майка ми, които идваха от прилежащата стая. Бях на 10 години, когато баба ми направи торта, купи бонбони и лимонада. Имах рожден ден и по този мотив поканих приятелчетата си на посетители. Но вместо да честваме, вкъщи още веднъж имаше кавги. Обляна в сълзи, се спуснах по стълбите, крещейки с глас, че ненавиждам живота си.
Да, като дете това беше моето всекидневие и с помощта на него – мъжът, за който майка ми се омъжи, спомените ми са осъществяване с принуждение и смут. Пастрокът ми пребиваше и мен, издевателстваше над нежната ми душeвност, изпиваше освен своята заплата, а и на мама. А тя постоянно му прощаваше, лековато оправдаваше постъпките му, криеше синините си, измисляше всевъзможни неистини пред близки и съседи, и ме умоляваше да не разгадавам истината. Днес съм на 30 години и навестявам психолог. Пораснах, само че не можах да изцелявам контузията от предишното. Понякога се пробвам да не помни и тогава слушам гласа на майка ми упорито да шепти: „ Не е нужно хората да знаят. Това е срамно и позорно. “
