Конфликтът в Украйна: Тест за бъдещето на региона, Европа и света
Всеобщият оптимизъм, пристигнал след края на Студената война, бързо бе сменен от отрезвяващите действителности. Между кървавото раздробяване на към този момент някогашната Югославия и ужасите на терористичните офанзиви от септември 2001 година, светът осъзна, че разпадането на остарялото междублоково опълчване просто е отстъпило място на ново потомство закани, до момента в който старите също не бързат да си отидат. В този смисъл, сегашният спор в Украйна се явява като самобитно продължение на имперските упоритости на Русия, споделяни от Москва както по времето на Съветския съюз, по този начин и на царска Русия, само че с нови средства и още по-широк кръг заинтригувани играчи.
Агресивната автократична политика на Владимир Путин неизбежно водеше към този миг. Широко поддържаната в Русия теза за непрекъснато настъпващият Запад и обръчът на НАТО, който се стяга към европейските граници на страната, като че ли не оставяха доста подозрение за дейностите, които Москва ще предприеме в даден миг. Русия постоянно е упорствала за буферна зона още от десетилетие на Студената война, която тогава се изпълняваше от сателитните национални демокрации в източна Европа. Днес съвсем всички от тях са част от Евроатлантическата общественост и Путин вижда режима си притиснат в ъгъла повече от всеки път. Анексирането на Крим през 2014 година беше единствено крачка в последващото осъществяване на един добре умислен стратегически проект на Кремъл за възобновяване на имперските му упоритости. Честите вътрешни рецесии в Европейския съюз и междупартийните противоборства в съединените щати на фона на опустошителната пандемия от ковид като че ли изглеждаха съвършената стихия, в разгара на която Русия да продължи с този проект.
Руската инвазия в Украйна обаче неведнъж надвишава географските ограничавания на спора и по всяка възможност ще се трансформира в повратен миг и тест за всички директни и непреки участници.
За Москва залогът е явен и извънредно висок. Предприемането на открити въоръжени дейности в нарушаване на интернационалното право и при мощна рецензия от страна на интернационалната общественост и в самото съветско общество, както и под опасността за стопански наказания от невиждан мащаб, може да бъде целесъобразно единствено с безапелационното реализиране на дълготрайните геополитически цели на Москва. Протакането на военните дейности и възможният дълготраен крах на Москва ще разклати доста позициите на Путин и ще даде спомагателни боеприпаси на неговите критици вкъщи и в чужбина. В сходна позиция е и президентът на Беларус Александър Лукашенко, чиято власт бе съществено разтърсена предходната година. До момента той съумява да играе сполучливо играта на баланс със своя всесилен комшия, възползвайки се много от съветската помощ, само че без да разрешава на Москва да разположи свои военни бази в Беларус. Ако към този момент непотвърдените известия за беларуски бойци, навлезли в Украйна, се оправдаят, това може да бъде преломен миг и за бъдещето на Лукашенко.
На собствен ред, макар че в тези дни Украйна се бори на първо място за своето оцеляване, тя сигурно ще излезе от спора в качествено друго състояние. Дори преди огромните митинги, почнали на 21 ноември 2013 година, когато тогавашният президент Виктор Янукович отхвърли да подпише съглашението за асоцииране с Европейския съюз, с цел да ускори връзките сред Украйна и Евразийския съюз, където Русия е главен състезател, страната беше надълбоко разграничена. Традиционно източната част на Украйна изпитва проруски пристрастия и въздействие, както и преобладаващата роля на съветския език на фона на най-слабата набожност, регистрирана в страната (едва 57% в района на Донбас). На собствен ред, западна Украйна е насочена към политическите, публичните и религиозните полезности на Европа при мощната доминация на украинския език. Неслучайно една от тиражираните съветски цели е точно разделянето на страната на федеративен принцип с експлицитното изискване нито една от двете да не стане държава-членка на НАТО или Европейския съюз. Подобен сюжет неизбежно подухва паралели със следвоенното разделяне на Германия. Въпреки, че настояванията на Киев за неотложно участие в Европейски Съюз и Северноатлантическия пакт на този стадий наподобяват прибързани и малко несериозни е несъмнено, че следвоенна Украйна ще би трябвало един път вечно да реши въпроса със своята трайна външнополитическа ориентировка - стига да бъде в положение въобще да го направи сама.
Докато се пробва да реагира на протичащото се в Украйна, Европейският съюз продължава да води своята най-важна борба: със самия себе си. Кризисни моменти като този демонстрират, че същинските победи и провали на концепцията зад европейската интеграция се случват най-често в региона на устрема към обща външна политика. Както беше преди съвсем две десетилетия по време на войната на водената от Съединените щати коалиция в Ирак, в този момент Европа още веднъж е изправена пред разностранни национални ползи, които ѝ пречат да откри ясна обща позиция по въпроса. Най-големите съмнения идват от Германия, която е и директно обвързвана с енергийния план Северен поток 2, една от главните цели на които е да обезпечи директен път на по този начин значимите запаси до сърцето на Европа. Наред с Берлин, страни като Австрия, Унгария и Кипър също не бързат с крайни ограничения позиции, с цел да не предизвикате ненужно гнева на Москва. Действително, когато към 40% от енергийните доставки за Европейския съюз и идват от Русия и при незадоволителната диверсификация на този развой, европейските страни би трябвало деликатно да обмислят всеки собствен ход и да вървят по тънката линия сред ясната неоправдателна позиция и съответните ограничения от една страна и дълготрайното стратегическо партньорство с Русия в региона на енергийните доставки.
Не по-малко ясно е обрисувано разединението сред обособените сили и оттатък Океана, където дълбоките сътрсения в американския публичен и политически живот не престават към този момент поредна година. Често възприеманият като неоснователен президент Джо Байдън в този момент е изправен пред най-решителния външнополитически тест за своята администрация и неговите критици от Републиканската партия не пропущат случая, с цел да бележит слабото му водачество и излишно меката политика към обичаен американски противник на най-високо равнище. В дебатите там тези дни постоянно напомнят нападателната изразителност на неговия предходник Доналд Тръмп, чието колоритно държание в връзките с останалите международни водачи постоянно предизвикваше както удивление, по този начин и рецензия. Да бъдеш в съпротива е елементарно, тъй като тежестта от взимането на съответни дейности пада другаде и републиканците сигурно ще извлекат максимума като политически дивиденти от продължаващия спор. Ето за какво с голям интерес се чака годишното послание на Байдън за положението на Съюза, което коментаторите дефинират като най-важната тирада в неговата политическа кариера на фона на обществено напрежение и растяща инфлация вкъщи и на спора в Украйна зад граница.
Сякаш малко настрана от тези бурни разисквания един човек тихичко и доста деликатно следи протичащото се. Като президент на най-многолюдната страна в света и общоприет секретар на Китайската комунистическа партия, Си Дзинпин има своята дълготрайна визия за мястото на Китай в света и тя неизбежно минава през прилежащ Тайван: ябълката на раздора от десетилетия. Като два могъщи титана, Съединените щати и Китай съвсем непрестанно се гледат отдолу под вежди, само че последното разтягане на напрежението, обвързвано с Тайван, още веднъж ни кара да се замислим къде е границата на нападателната дипломация и дали не е елементарно в един миг тя да бъде премината, изключително откакто Русия към този момент даде този казус. Войната за Тайван евентуално ще бъде по-скоро дълга, в сравнение с къса, районна, в сравнение с локална, и доста по-лесно е да стартира, в сравнение с да завърши. Тя ще се разшири и ескалира, защото и двете страни търсят пътища към победа в спор, който никоя от страните не може да си разреши да загуби. Това също би представлявало съществени алтернативи за миротворчеството и висок риск от прекосяване към военноядрено мислене. Изглежда, че експертите по обмисляне на защитата в Пентагона имат вяра, че могат да завоюват къс спор в Тайванския пролив, единствено като притъпят силата на китайското навлизане. Китайските водачи от своя страна наподобява плануват бързи, парализиращи удари, които пречупват съпротивата на Тайван и слагат Съединените щати пред приключен факт. И двете страни биха предпочели една лимитирана дребна война в западната част на Тихия океан, само че това не е войната, която биха получили - още веднъж по образеца на съветската инвазия в Украйна, която потвърди, че военното предимство и светкавичните дейности също не всеки път могат да подсигуряват ранна и безапелационна победа.
При толкоз доста въвлечени и деликатно наблюдаващи спора страни е ясно, че неговият излаз ще има трайни последствия освен за политическата реалност и ориентировка на Украйна, само че и за трансатлантическата връзка, както и за салдото на силите в световен мащаб. Всичко това прави актуалната обстановка извънредно забавна от позиция на науката за интернационалните връзки, само че това ще бъда тематика, която ще занимава историци, международници и политолози след години. Задачата и тежестта да напишат тази история обаче се пада на съвременниците на този повратен миг.
Автор: Иво Цеков, основен асистент в Катедра “Международно право и интернационалните връзки ” на Софийския университет.
Агресивната автократична политика на Владимир Путин неизбежно водеше към този миг. Широко поддържаната в Русия теза за непрекъснато настъпващият Запад и обръчът на НАТО, който се стяга към европейските граници на страната, като че ли не оставяха доста подозрение за дейностите, които Москва ще предприеме в даден миг. Русия постоянно е упорствала за буферна зона още от десетилетие на Студената война, която тогава се изпълняваше от сателитните национални демокрации в източна Европа. Днес съвсем всички от тях са част от Евроатлантическата общественост и Путин вижда режима си притиснат в ъгъла повече от всеки път. Анексирането на Крим през 2014 година беше единствено крачка в последващото осъществяване на един добре умислен стратегически проект на Кремъл за възобновяване на имперските му упоритости. Честите вътрешни рецесии в Европейския съюз и междупартийните противоборства в съединените щати на фона на опустошителната пандемия от ковид като че ли изглеждаха съвършената стихия, в разгара на която Русия да продължи с този проект.
Руската инвазия в Украйна обаче неведнъж надвишава географските ограничавания на спора и по всяка възможност ще се трансформира в повратен миг и тест за всички директни и непреки участници.
За Москва залогът е явен и извънредно висок. Предприемането на открити въоръжени дейности в нарушаване на интернационалното право и при мощна рецензия от страна на интернационалната общественост и в самото съветско общество, както и под опасността за стопански наказания от невиждан мащаб, може да бъде целесъобразно единствено с безапелационното реализиране на дълготрайните геополитически цели на Москва. Протакането на военните дейности и възможният дълготраен крах на Москва ще разклати доста позициите на Путин и ще даде спомагателни боеприпаси на неговите критици вкъщи и в чужбина. В сходна позиция е и президентът на Беларус Александър Лукашенко, чиято власт бе съществено разтърсена предходната година. До момента той съумява да играе сполучливо играта на баланс със своя всесилен комшия, възползвайки се много от съветската помощ, само че без да разрешава на Москва да разположи свои военни бази в Беларус. Ако към този момент непотвърдените известия за беларуски бойци, навлезли в Украйна, се оправдаят, това може да бъде преломен миг и за бъдещето на Лукашенко.
На собствен ред, макар че в тези дни Украйна се бори на първо място за своето оцеляване, тя сигурно ще излезе от спора в качествено друго състояние. Дори преди огромните митинги, почнали на 21 ноември 2013 година, когато тогавашният президент Виктор Янукович отхвърли да подпише съглашението за асоцииране с Европейския съюз, с цел да ускори връзките сред Украйна и Евразийския съюз, където Русия е главен състезател, страната беше надълбоко разграничена. Традиционно източната част на Украйна изпитва проруски пристрастия и въздействие, както и преобладаващата роля на съветския език на фона на най-слабата набожност, регистрирана в страната (едва 57% в района на Донбас). На собствен ред, западна Украйна е насочена към политическите, публичните и религиозните полезности на Европа при мощната доминация на украинския език. Неслучайно една от тиражираните съветски цели е точно разделянето на страната на федеративен принцип с експлицитното изискване нито една от двете да не стане държава-членка на НАТО или Европейския съюз. Подобен сюжет неизбежно подухва паралели със следвоенното разделяне на Германия. Въпреки, че настояванията на Киев за неотложно участие в Европейски Съюз и Северноатлантическия пакт на този стадий наподобяват прибързани и малко несериозни е несъмнено, че следвоенна Украйна ще би трябвало един път вечно да реши въпроса със своята трайна външнополитическа ориентировка - стига да бъде в положение въобще да го направи сама.
Докато се пробва да реагира на протичащото се в Украйна, Европейският съюз продължава да води своята най-важна борба: със самия себе си. Кризисни моменти като този демонстрират, че същинските победи и провали на концепцията зад европейската интеграция се случват най-често в региона на устрема към обща външна политика. Както беше преди съвсем две десетилетия по време на войната на водената от Съединените щати коалиция в Ирак, в този момент Европа още веднъж е изправена пред разностранни национални ползи, които ѝ пречат да откри ясна обща позиция по въпроса. Най-големите съмнения идват от Германия, която е и директно обвързвана с енергийния план Северен поток 2, една от главните цели на които е да обезпечи директен път на по този начин значимите запаси до сърцето на Европа. Наред с Берлин, страни като Австрия, Унгария и Кипър също не бързат с крайни ограничения позиции, с цел да не предизвикате ненужно гнева на Москва. Действително, когато към 40% от енергийните доставки за Европейския съюз и идват от Русия и при незадоволителната диверсификация на този развой, европейските страни би трябвало деликатно да обмислят всеки собствен ход и да вървят по тънката линия сред ясната неоправдателна позиция и съответните ограничения от една страна и дълготрайното стратегическо партньорство с Русия в региона на енергийните доставки.
Не по-малко ясно е обрисувано разединението сред обособените сили и оттатък Океана, където дълбоките сътрсения в американския публичен и политически живот не престават към този момент поредна година. Често възприеманият като неоснователен президент Джо Байдън в този момент е изправен пред най-решителния външнополитически тест за своята администрация и неговите критици от Републиканската партия не пропущат случая, с цел да бележит слабото му водачество и излишно меката политика към обичаен американски противник на най-високо равнище. В дебатите там тези дни постоянно напомнят нападателната изразителност на неговия предходник Доналд Тръмп, чието колоритно държание в връзките с останалите международни водачи постоянно предизвикваше както удивление, по този начин и рецензия. Да бъдеш в съпротива е елементарно, тъй като тежестта от взимането на съответни дейности пада другаде и републиканците сигурно ще извлекат максимума като политически дивиденти от продължаващия спор. Ето за какво с голям интерес се чака годишното послание на Байдън за положението на Съюза, което коментаторите дефинират като най-важната тирада в неговата политическа кариера на фона на обществено напрежение и растяща инфлация вкъщи и на спора в Украйна зад граница.
Сякаш малко настрана от тези бурни разисквания един човек тихичко и доста деликатно следи протичащото се. Като президент на най-многолюдната страна в света и общоприет секретар на Китайската комунистическа партия, Си Дзинпин има своята дълготрайна визия за мястото на Китай в света и тя неизбежно минава през прилежащ Тайван: ябълката на раздора от десетилетия. Като два могъщи титана, Съединените щати и Китай съвсем непрестанно се гледат отдолу под вежди, само че последното разтягане на напрежението, обвързвано с Тайван, още веднъж ни кара да се замислим къде е границата на нападателната дипломация и дали не е елементарно в един миг тя да бъде премината, изключително откакто Русия към този момент даде този казус. Войната за Тайван евентуално ще бъде по-скоро дълга, в сравнение с къса, районна, в сравнение с локална, и доста по-лесно е да стартира, в сравнение с да завърши. Тя ще се разшири и ескалира, защото и двете страни търсят пътища към победа в спор, който никоя от страните не може да си разреши да загуби. Това също би представлявало съществени алтернативи за миротворчеството и висок риск от прекосяване към военноядрено мислене. Изглежда, че експертите по обмисляне на защитата в Пентагона имат вяра, че могат да завоюват къс спор в Тайванския пролив, единствено като притъпят силата на китайското навлизане. Китайските водачи от своя страна наподобява плануват бързи, парализиращи удари, които пречупват съпротивата на Тайван и слагат Съединените щати пред приключен факт. И двете страни биха предпочели една лимитирана дребна война в западната част на Тихия океан, само че това не е войната, която биха получили - още веднъж по образеца на съветската инвазия в Украйна, която потвърди, че военното предимство и светкавичните дейности също не всеки път могат да подсигуряват ранна и безапелационна победа.
При толкоз доста въвлечени и деликатно наблюдаващи спора страни е ясно, че неговият излаз ще има трайни последствия освен за политическата реалност и ориентировка на Украйна, само че и за трансатлантическата връзка, както и за салдото на силите в световен мащаб. Всичко това прави актуалната обстановка извънредно забавна от позиция на науката за интернационалните връзки, само че това ще бъда тематика, която ще занимава историци, международници и политолози след години. Задачата и тежестта да напишат тази история обаче се пада на съвременниците на този повратен миг.
Автор: Иво Цеков, основен асистент в Катедра “Международно право и интернационалните връзки ” на Софийския университет.
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ