Вселената би трябвало да е пълна с извънземни цивилизации. Как

Вселената би трябвало да е цялостна с извънземни цивилизации. Как по този начин не можем да открием нито една?

„ Къде са всички! “

Годината е към 1950 година Манията по НЛО неотдавна се е разраснала по целия свят и десетки известия за наблюдения на странни летателни апарати подхранват бурните спекулации по отношение на техния генезис.

През това лято изтъкнатият физик Енрико Ферми посещава сътрудниците си в Националната лаборатория Лос Аламос в Ню Мексико и по време на вечерята диалогът се насочва към тематиката за НЛО. Много бързо събралите се физици осъзнават, че в случай че НЛО са някакви извънземни машини, това значи, че е допустимо да пътуват по-бързо от скоростта на светлината. В противоположен случай тези извънземни кораби в никакъв случай нямаше да стигнат до тук.

Отначало Ферми бурно взе участие в диалога, като предложил нормалните си проницателни прозрения. Но скоро се умълчава и се отдръпва в личните си размишления. Разговорът се насочваше към други тематики, само че Ферми продължава да мълчи.

След известно време, дълго откакто групата значително е не запомнила въпроса за НЛО, Ферми се изправя и изригва:

„ Но къде са всички!? “

Всеки академик на тази маса незабавно схваща какво има поради.

Този основен въпрос – къде в действителност са всички – в този момент е прочут като парадокса на Ферми в негова чест. И въпреки че той не е първият човек, който си задава въпроса за природата на другите рационални цивилизации, той е първият, който дава на концепцията съвременен образ.

Парадоксът поражда вследствие на видимо почтена линия на рационалното мислене, която води до неправилно умозаключение. Това е следното. Ние не сме специфични и няма по какъв начин да сме. Живеем на следващата скалиста планета към хомогенна звезда в неугледен ръкав на средностатистическа спирална вселена. Няма нищо необикновено неповторимо или екзотично в нашите физични дадености.

И въпреки всичко ние сме тук. Живи. Интелигентни. (Почти) И изследващи и употребяващи космоса.

Природата е склонна да не прави нещата единствено по един път. Ако ние сме тук и сме на прага на галактическа агресия, а в галактиката има стотици милиарди звезди, във Вселената има трилиони галактики и милиарди години за изява, Вселената би трябвало да гъмжи от извънземни цивилизации. Би трябвало да виждаме доказателства за тях на всички места, където погледнем, по същия метод, по който виждаме всеки различен общ развой да се разпростира още веднъж и още веднъж в космоса.

И въпреки всичко няма нищо. Няма каквито и да било изкуствени сигнали в нашите радиоприемници. Няма мегаинженерни планове, които да трансформират формата на другите слънчеви системи. Никакви артефакти, вградени в нашата планета или в някоя друга. Доколкото можем да преценим, ние сме сами. В рамките на нашите наблюдения ние сме единствените живи същества, единствената умна цивилизация, която населява космоса.

И по този начин, за какво става по този начин, какво се случва? Нещо би трябвало да е комплицирано във веригата от разсъждения. Въпреки че всяка една от стъпките звучи рационално и разумно, тя води до умозаключение, което опонира на доказателствата. Оттук идва и парадоксът.

Пророкуване на ориста с Робин

Десетилетия по-късно икономистът Робин Хансън се замисля над парадокса на Ферми и стига до прекомерно неприятно умозаключение. Може би сме сами, тъй като никой в никакъв случай не съумява да се оправи с някакъв фундаментален проблем. Може би има някаква неизбежна преграда сред възникването на образован живот и по-късно на този живот, който потегля да изследва галактиката.

Това е по този начин нареченият от него Велик филтър, чието мнение е извънредно значимо за нас, когато размишляваме върху бъдещето на човечеството. Ако Филтърът е зад нас и ние сме съумели да го преминем някъде в нашето минало, значи сме едни от дребното късметлии, оживели в една другояче прекомерно самотна Вселена. На в случай че той е пред нас, в нашето бъдеще, и занапред следва да се сблъскаме с него, тогава евентуално не ни остава доста време като тип (поне като космически).

Ключовият миг в аргумента за Великия филтър е, че парадоксът на Ферми в действителност не е абсурд. Вместо в тази верига от разсъждения е заложено неправилно съмнение. Предположението е, че защото животът евентуално е постоянно срещан, интелигентният, галактически живот също е постоянно срещан. Ако махнем това съмнение, аргументът на Ферми ще се разпадне и парадоксът ще бъде позволен. Но по какъв начин да съгласуваме изказванието, че интелигентният живот е необичаен, със солидния мотив, че тук, на Земята, не протича нищо изключително? Тогава какво въпреки всичко е Великият филтър? Дали пък не е обвързван със настоящето ужасяващо геополитическо напрежение?

Става дума за игра на цифри. Не е наложително интелигентният живот да е напряко неосъществим. Всъщност не може и да бъде – ние сме тук и към този момент започнахме да вършим първите си стъпки в космоса. Той просто би трябвало да е толкоз необичаен, че не би трябвало да чакаме да забележим доказателства за него другаде, макар десетилетията на търсене. Така че концепцията на тази тактика е да стартираме с правдоподобното съмнение за несметен живот, след което да намерим метод да го сведем до най-близкото до нулата равнище.

Хансън акцентира, че животът се нуждае от доста стъпки, с цел да доближи статута на галактически жител – изключително подобен статут, който би ви направил забележими за зараждащите се астрономи във Вселената. Първо, животът се нуждае от място, което да назова собствен дом. Доколкото ни е известно, това значи каменист свят с доста течна вода, прилична атмосфера и постоянна звезда.

Второ, животът би трябвало да… ами, да бъде жив. Може би съществува някаква загадка съставна част, която трансформира странната цялост от пребиотични съединения и молекули в самовъзпроизвеждащи се структури, които претърпяват Дарвинова еволюция.

Веднъж основан, животът би трябвало да премине през поредност от стъпки, при които се усложнява. На Земята тази градация евентуално е почнала с елементарни размножаващи се молекули като РНК. След това животът е съумял да се капсулира като едноклетъчни микроби. Открива пола и се трансформира в разнородни многоклетъчни форми. Няколко милиарда години по-късно част от този многоклетъчен живот е открил по какъв начин да бъде относително интелигентен и да стартира да употребява принадлежности за манипулиране и надзор на околната среда. В нашия случай птиците първи са разбрали това, само че по-късно приматите са го пренесли на друго равнище.

Тогава тези умни същества, употребяващи принадлежности, измислили машини, които да ги отведат в рамките на космоса. Последната стъпка е този галактически тип в действителност да се заеме с това, изпращайки себе си или своите роботизирани емисари на всички места и надалече, колонизирайки всяко налично кътче от галактиката, а в случай че са задоволително стимулирани – и от Вселената. Или, в случай че не са в подготвеност за колонизиране на галактиката, най-малко да дадат някакъв различен знак за наличието си, като да вземем за пример да излъчват радиопредавания в цялата вселена, да модифицират всяка звезда, която срещнат, или да се занимават с мегаинженерство.

За да сработи Великият филтър, една или повече от тези стъпки би трябвало да са извънредно сложни. Може да е единствено една единствена стъпка, прелом, който типовете не могат и няма по какъв начин да заобиколят. Или може да е поредност от по-малки филтри, които, взети дружно, основават лабиринт от стадии, които типовете не могат да избегнат. Независимо от всичко обаче, достигането до галактическия стадий би трябвало да е мъчно. Толкова мъчно, че всички искащи да станат звездни пътешественици да бъдат по някакъв метод унищожени още в най-ранната си галактическа възраст.

И по този начин, какво и къде е Филтърът? Дали е при започване на развиването на самия живот? Дали е някъде по средата, по време на дългия път към интелигентността? Дали е в края, когато от елементарни орбитални полети се стига до продължителни междузвездни пътешествия?

Като се има поради, че нашият личен тип се намира на самия край, на последния стадий преди галактическата агресия, въпросът за Големия филтър придобива екзистенциален темперамент. Дали към този момент сме го минали наред, или отброяваме времето до края на нашия тип?

Валсът с микробите

За да определим местоположението на Великия филтър (или сбирка от по-малки филтри), не разполагаме с доста данни. Само ние, нашето еволюционно завещание и оскъдните ни астрономически наблюдения. Но даже и тези тънки линии могат да ни разкрият някои неща.

От наблюденията знаем, че главните съставки на живота са неуместно постоянно срещани. Вселената е изцяло способна да създава О2, въглерод и вода в огромно обилие и по-късно да ги комбинира в главните биохимични субстанции. И защото продължаваме да разширяваме каталога си с екзопланети, започваме да разбираме, че евентуалните светове, на които може да има живот, са доста на брой. По дяволите, даже най-близката ни прилежаща звезда, Проксима Кентавър, е хазаин на дребен земен свят в обитаемата си зона.

Така че, когато става въпрос за първата стъпка от листата с евентуални трудности, евентуално можем да я зачеркнем. Домовете за живот, в случай че не и самият живот, са доста известни.

Но какво да кажем за магията на абиогенезата? Имаме единствено един прочут образец за това в цялата Вселена, само че има нещо забавно във времето. Животът на Земята се е появил съвсем незабавно откакто (астрономически погледнато) земната кора е изстинала и са се образували океаните. Така че с съображение можем да твърдим, че щом изискванията са подобаващи, животът неизбежно стартира да се развива.

Следващата поредност от стъпки, преминаваща от един обикновен живот, който преди малко е схванал по какъв начин да се възпроизвежда, до комплициран живот, който може да се насочи в космоса, е напълно друга история. И още веднъж, изхождайки от единствения образец за живот на Земята, виждаме, че е било належащо доста, доста дълго време, с цел да се случи това.

Всъщност човечеството евентуално съставлява последният късмет за Земята. Само след няколкостотин милиона години Слънцето ще стане прекомерно горещо. Океаните ни ще кипнат и ще се превърнем в друга Венера. Така че, въпреки животът да е почнал в първата глава на Земята, интелигентният живот се е появил едвам в последната.

Така че може би това е то. Това е Великият филтър: постигането на разсъдък и просветеност. При това състояние значи сме съумели. Ние сме един от извънредно редките, щастливи типове, които са оживели от Филтъра, и пред нас има единствено звезди и обитаеми планети.

Флиртът с бедствията

Или пък не. Наистина не знаем. Имаме доказателства за живот единствено на една планета. Ако в миналото забележим следи от микроби в праха на Марс или заровени под ледените покривки на външните луни, това може да е насърчителен знак, че сме се справили – че животът е постоянно срещан, само че интелигентността не е.

Но Великият филтър може би още не е завършил с нас. Днес човечеството живее балансирайки на острието на ножа. За да тръгнем и да се разпрострем измежду звездите, би трябвало да разработим технологии за придобиване, предпазване и потребление на големи количества сила. Но същата тази софтуерна нужда носи със себе си екзистенциален риск; същите овладени сили, които могат да изстрелят нашия тип към звездите, могат да ни размажат на прахуляк.

Вече ни преследват призраците на нуклеарна война и неконтролируемото изменение на климата. Възможно е нито едно от двете да не ни убие изцяло (надяваме се), само че несъмнено ще попречи в дълготраен проект на галактическите ни упоритости.

Колкото повече се разширяваме и откриваме на други светове, толкоз по-сигурни ще бъдем, просто заради числеността. На някакъв стадий ще достигнем сериозна точка, в която дълготрайното оцеляване на нашия тип ще бъде съвсем обезпечено. Загубата на една планета ще бъде покруса, само че няма да е краят на цялата ни цивилизация. Пътят до такава степен обаче е подъл и би трябвало да го извървим доста деликатно.

Оцеляване с помощта на себе си

Но „ всички ще умрат “ не е безусловно крайният резултат от Големия филтър, даже и да е заложен в нашето бъдеще. Не виждаме доказателства за съществуването на рационални цивилизации във Вселената. Но това не значи, че те не съществуват. Едно от вероятните позволения на Парадокса на Ферми е, че извънземните в действителност съществуват, само че са невидими за нас.

Може би Вселената гъмжи от напреднали извънземни, които просто… избират да си стоят у дома. Може би сегашната фаза на интензивен софтуерен напредък е просто фаза. Не е наложително тя да приключи с цивилизация, която да се разпростре в галактиката. Не всяка просвета на Земята, както в историята, по този начин и сега, цени непрекъснатата агресия, потреблението, проучването и нововъведенията. Може би ще докоснем ръба на Космоса и ще решим, че родната ни планета си е напълно наред, за което сме признателни. В подобен случай не трябва да чакаме да забележим доказателства за извънземни, тъй като домошарите, които остават на планетата, не се набиват на очи.

Може би колонизирането на космоса е извънредно мъчно, доста по-трудно, в сравнение с бихме могли да си представим. Изглежда, че скоростта на светлината в действителност е крайният лимит и никаква хитра физика не може да го заобиколи. Другите звезди са мъчително надалеч, а силите, нужни за свястно пътешестване до тях, надвишават и най-смелите ни показа. Бихме могли да работим за развиването на технологиите си в продължение на хиляди години и отново да не можем да изявим наличието си на необятната галактическа сцена.

Всъщност филтърът може да е нещо напълно друго. Една свръхнапреднала цивилизация може да просъществува милиони години и да се популяризира в мехур с диаметър от стотина светлинни години… а ние да не разполагаме с технологията да я открием.