Всеки свой много хубав кадър държи да възприема като подарък.

Всеки собствен доста прекрасен кадър държи да възприема като подарък. Подарък от кого? От този, който снимаш? От ориста? „ Не зная. Но държа да го схващам като подарък, а не като моя заслуга. Нещо ми се отблагодарява поради моето желание или старание. Или пък ми се дава без заслуги, което го прави още по-специално. “В лицето на Яна Лозева чета непорочност, тиха увереност, даже пестеливостта ѝ във връзка с думите по някакъв метод е изписана на лицето ѝ. Често се придвижва из София с колело, а колоездачите постоянно са ме радвали по ред съществени аргументи, в това число и тази, че все ме придвижват край каналите на Амстердам. И Яна харесва този град. Вървяла е за първи път по улиците му през есента и се е наслаждавала на необикновената тишина. Има нетърпимост към софийския градски звук – от колите до тиктокът, погълнал напълно вниманието на някой чужд, седящ до нея в метрото. Във фотографиите ѝ има дълбока, прелестна тишина. От тази тишина, в която чуваш тайните шумове – туптенето на сърцето или на страстите. Помня, че тематиката на втория брой на „ Свема “ – списанието, нямащо аналог в България, което срещаше по друг и провокативен метод думите и облиците, беше Тайните. Годината би трябвало да е била 2017-а. Самото списание – фантазия на Яна, тя беше и негов основен редактор. Макар че в този момент не излиза, то остави своята диря, а Яна продължава към този момент към 12 години да нашепва секрети със своите портрети. Самата тя би споделила, че с тези думи романтизирам. Но задоволително е да сте видели единствено някои от нейните фотографии – на известни и незнайни имена, или от плановете ѝ Публика, Ауфтакт, Терминал, Пряка светлина – с цел да сте усетили тяхната мощ.                  

Какво не ти доближи в думите, знам, че си обичала да пишеш, с цел да избереш фотографията? Най-вече моята дарба да се изразя с тях. Просто с фотографията ми е по-къс пътят. Но ужасно почитам хората, които умеят да пишат. И едно хубаво стихотворение ме трогва както нищо друго. Тоест с фотографията успяваш да постигнеш повече смисли? Да – в нея има нещо хем прекомерно съответно, хем с простотата си по-„ отворено “ от думите. За плана си Публика сътвори специфичен пърформанс-концерт, с цел да снимаш огрян лица. Това малко ми припомня Клод Моне, който сътвори градините в Живерни, с цел да ги рисува. Толкова мъчно ли се намират огряни лица в непреднамерено основана среда?   Всеки път, като отивам в зала „ България “ и концертът свърши, и хората почват да пляскат, аз се обръщам, виждам публиката и съм като дете в сладкарница – лицата светят. Но няма по какъв начин да се изпреча с камерата и да фотографирам. И защото не можех да го направя писмено, трябваше да си го основа. Беше тежко за организация, скъпо, само че доста прелестно. Пак се притеснявах, че като се изпреча с огромната камера, всичко това ще изчезне. Молбата ми беше: „ Мислете си ваши неща, не се занимавайте с мен “.Всички доста се вълнуваха и в действителност престанаха да ме виждат. Не желаех това да бъде „ потребен план “, в смисъл „ вижте какъв брой потребно нещо е класическата музика “. Не търсех това. Както сподели една другарка: „ Те наподобяват по този начин, все едно гледат свалянето на Христос от кръста “… Би могло да се одобри, че гледат и огън, или залез… Под всяка красива светлина лицето се трансформира. Когато гледаш човек, който обичаш, лицето се трансформира. Но това беше метод да фотографирам доста хора вкупом с изменени, „ повдигнати “ лица.   Вадиш ли телефона си на улицата, с цел да снимаш някое лице? О, да, дори неотдавна ме хванаха в метрото и доста се тормозих, малко ми се ядосаха. Вадя телефон постоянно, присвоявам си лица – странни, специфични лица. Непрекъснато виждам страхотни хора. Но множеството са суперподозрителни. Винаги би трябвало да запитвам, да изяснявам, а се тормозя. Но понякога съумявам да го направя и след това съм си признателна. Какво те сграбчва в едно лице?   Аз съм доста интуитивна, не съм концептуален фотограф и от време на време не съм сигурна рационално какво тъкмо ме движи. Но нещо, което ужасно ме притегля, е обвързвано с излъчването на накърнимост. Това е доста моя тематика. Случайно ли снимаш повече дами? Жените имат повече любознание към личния си облик и надлежно повече желаят да се снимат. Попитах един път моя брачен партньор: „ При вас по този начин ли е – сутринта се поглеждаш в огледалото и се възприемаш като хубава, а след пет часа – се поглеждаш и се намираш ужасна “. И той ми сподели изрично – не. Тази флуидност на облика е доста женско нещо. И дамите като че ли имат повече потребност от външен взор, от доказателство за това по какъв начин „ в действителност “ наподобяват. Мъжете имат по-устойчив облик за себе си. Затова и дамите по-трудно се одобряват на фотография?     Това зависи от доста неща – по какъв начин си станал, кой какво ти е споделил... Затова споделям – „ уповавам се да се познаете на фотосите “, може да си сниман по този начин, че да си доста прекрасен, само че да не се познаеш, да оставаш с чувството, че е лъжливо.