България, 1984: Когато снегът почервеня от кръв
Всеки от тях има своя персонална история и драма – от оня декември 1984, когато снегът в селата край Кърджали почервеня от кръв. Вилдан Байрямова показва три ориси на хора, очевидци на бруталния „ възродителен развой “
Боряна Хъзова е кмет на село Бенковски, а в тези смутни дни била служителка в администрацията, директно ангажирана с насилственото преименуване на българските турци. В нощта на 23-и против 24-и декември 1984 година Бенковски бил обсаден от танкове и армия. Чиновниците от кметствата трябвало да се явят на работа измежду нощ, с цел да проведат механически промяната на имената.
" Беше ме позор "
„ Работехме непрекъснато, довеждаха цели групи хора с рейсове, които бяха принуждавани „ непринудено “ да попълнят заявки – другояче не ги допускаха до работното им място. Противопоставиш ли се – или в Белене, или пердах до гибел в милицията “, споделя Боряна.
Онези, които не се подчинявали на заповедта, трябвало да стоят с часове на открито в зимния мраз, а след това ги изпращали в лагер. „ Онези с баретите действаха незабавно – водят някого да попълня документи, той се съпротивлява и… след минута към този момент го няма. Беше ужасно, това не трябваше да се прави, мен ме беше позор “, споделя Боряна.
Тя не можела да си обърне езика и да назове някой собствен комшия с новото му име, заради което и понесла санкции. „ Бях сред чука и наковалнята, бях заставена да им предпочитам имена… че коя съм аз? Беше ме позор от всичко! Огромна неточност на Българска комунистическа партия и непростимо закононарушение бе това, а наследниците ѝ още не са поискали амнистия “, възмущава се тя. „ Когато през 1989 година стартира всеобщата вълна на изселване към Турция, на хората им оставяха единствено по няколко часа да съберат най-необходимото и да поемат към нищото “, с болежка си спомня Боряна.
" Родината не се не помни "
Мюмюн Иляз, който е пристигнал в кметския кабинет по персонален въпрос, споделя своите прекарвания от тези трагични дни: „ Връщахме се от работа с миньорския рейс от рудника на „ Горубсо “, когато въоръжени бойци ни взеха паспортите. Цяла седмица нямахме право да вървим на работа, а когато най-накрая го позволиха, всяка заран трябваше да взимаме разрешителни бележки за излизане от селото “, спомня си 72-годишният мъж.
Въведен бил вечерен час, а за пътешестване трябвало да се желае категорично позволение от кметството. „ Над 20 години бях работил с българи в рудника, другарството ни е живо и в този момент. И те тогава плакаха дружно с мен, началникът ни се ядосваше на партията. Забраниха коленето на курбан по байрамите, молитвите в джамията, езика, погребалните ритуали, всичко “, споделя той.
Според него, България е потърпевша от всичко това: „ Ако не беше репресията, хората щяха още да са тук и тази земя нямаше да е пустееща. Изтръгнаха турската интелигенция, а това бяха изучени в българските университети инженери, лекари, учители, агрономи, междинни експерти “, споделя мъжът. След 10 година прекарани в Бурса съпрузите се върнали отново в Бенковски – поради въздуха на планината. За Мюмюн в България е най-хубаво, все пак претърпяно преди години. „ И в този момент сънувам ливадите на моето село, където в детството пасях животните, родината не се не помни “, заключава той.
" Не вярвахме, че патроните са бойни, а те поваляха хора "
„ На 26 декември сутринта жителите на селата Каялоба, Китна и Могиляне потеглихме към Бенковски, искахме да разбираем, че не сме съгласни да ни вземат имената “, споделя Лютви Юсеин, който тогава е бил на 20 години. В Могиляне товарен ЗИЛ блокирал пътя, само че една огромна група от към 500 души не се подчинила на възбраната да продължава похода си до кметството.
Командирът на военното отделение начертал с тебешир бяла линия на асфалта – като граница, оттатък която не трябва да се прекрачва, а войската почнала да стреля на месо. „ Не вярвахме, че патроните са бойни, взехме ги за халосни, а те поваляха хората. Тогава беше убито 18-месечното момиченце Тюркян “, спомня си Лютви.
Лютви Юсеин: " Прекръстиха ме на Люцкан "
Там на място починали двама души, имало и много тежко ранени, народът се разбягал. „ Ние не искахме спор, задачата ни беше единствено да изкажем несъгласието си. Снегът беше 40 сантиметра бездънен и просто почервеня от кръвта “, спомня си Лютви.
Два патрона улучили краката му. В болничното заведение той лежал 3 месеца и 17 дни, през това време при него идвали цивилни чиновници на Държавна сигурност, разпитвали за какво и накъде са тръгнали хората. Взели му паспорта, наложило се да си избира ново име – от Лютви бил прекръстен на „ Люцкан “.
През пролетта на 1989 година му дали 24 часа период да напусне страната. Цялото семейство тръгнало за Турция, само че след 4 месеца, прекарани в Бурса, се завърнало. а скоро по-късно Тодор Живков паднал от власт./offnews.bg
Боряна Хъзова е кмет на село Бенковски, а в тези смутни дни била служителка в администрацията, директно ангажирана с насилственото преименуване на българските турци. В нощта на 23-и против 24-и декември 1984 година Бенковски бил обсаден от танкове и армия. Чиновниците от кметствата трябвало да се явят на работа измежду нощ, с цел да проведат механически промяната на имената.
" Беше ме позор "
„ Работехме непрекъснато, довеждаха цели групи хора с рейсове, които бяха принуждавани „ непринудено “ да попълнят заявки – другояче не ги допускаха до работното им място. Противопоставиш ли се – или в Белене, или пердах до гибел в милицията “, споделя Боряна.
Онези, които не се подчинявали на заповедта, трябвало да стоят с часове на открито в зимния мраз, а след това ги изпращали в лагер. „ Онези с баретите действаха незабавно – водят някого да попълня документи, той се съпротивлява и… след минута към този момент го няма. Беше ужасно, това не трябваше да се прави, мен ме беше позор “, споделя Боряна.
Тя не можела да си обърне езика и да назове някой собствен комшия с новото му име, заради което и понесла санкции. „ Бях сред чука и наковалнята, бях заставена да им предпочитам имена… че коя съм аз? Беше ме позор от всичко! Огромна неточност на Българска комунистическа партия и непростимо закононарушение бе това, а наследниците ѝ още не са поискали амнистия “, възмущава се тя. „ Когато през 1989 година стартира всеобщата вълна на изселване към Турция, на хората им оставяха единствено по няколко часа да съберат най-необходимото и да поемат към нищото “, с болежка си спомня Боряна.
" Родината не се не помни "
Мюмюн Иляз, който е пристигнал в кметския кабинет по персонален въпрос, споделя своите прекарвания от тези трагични дни: „ Връщахме се от работа с миньорския рейс от рудника на „ Горубсо “, когато въоръжени бойци ни взеха паспортите. Цяла седмица нямахме право да вървим на работа, а когато най-накрая го позволиха, всяка заран трябваше да взимаме разрешителни бележки за излизане от селото “, спомня си 72-годишният мъж.
Въведен бил вечерен час, а за пътешестване трябвало да се желае категорично позволение от кметството. „ Над 20 години бях работил с българи в рудника, другарството ни е живо и в този момент. И те тогава плакаха дружно с мен, началникът ни се ядосваше на партията. Забраниха коленето на курбан по байрамите, молитвите в джамията, езика, погребалните ритуали, всичко “, споделя той.
Според него, България е потърпевша от всичко това: „ Ако не беше репресията, хората щяха още да са тук и тази земя нямаше да е пустееща. Изтръгнаха турската интелигенция, а това бяха изучени в българските университети инженери, лекари, учители, агрономи, междинни експерти “, споделя мъжът. След 10 година прекарани в Бурса съпрузите се върнали отново в Бенковски – поради въздуха на планината. За Мюмюн в България е най-хубаво, все пак претърпяно преди години. „ И в този момент сънувам ливадите на моето село, където в детството пасях животните, родината не се не помни “, заключава той.
" Не вярвахме, че патроните са бойни, а те поваляха хора "
„ На 26 декември сутринта жителите на селата Каялоба, Китна и Могиляне потеглихме към Бенковски, искахме да разбираем, че не сме съгласни да ни вземат имената “, споделя Лютви Юсеин, който тогава е бил на 20 години. В Могиляне товарен ЗИЛ блокирал пътя, само че една огромна група от към 500 души не се подчинила на възбраната да продължава похода си до кметството.
Командирът на военното отделение начертал с тебешир бяла линия на асфалта – като граница, оттатък която не трябва да се прекрачва, а войската почнала да стреля на месо. „ Не вярвахме, че патроните са бойни, взехме ги за халосни, а те поваляха хората. Тогава беше убито 18-месечното момиченце Тюркян “, спомня си Лютви.
Лютви Юсеин: " Прекръстиха ме на Люцкан "
Там на място починали двама души, имало и много тежко ранени, народът се разбягал. „ Ние не искахме спор, задачата ни беше единствено да изкажем несъгласието си. Снегът беше 40 сантиметра бездънен и просто почервеня от кръвта “, спомня си Лютви.
Два патрона улучили краката му. В болничното заведение той лежал 3 месеца и 17 дни, през това време при него идвали цивилни чиновници на Държавна сигурност, разпитвали за какво и накъде са тръгнали хората. Взели му паспорта, наложило се да си избира ново име – от Лютви бил прекръстен на „ Люцкан “.
През пролетта на 1989 година му дали 24 часа период да напусне страната. Цялото семейство тръгнало за Турция, само че след 4 месеца, прекарани в Бурса, се завърнало. а скоро по-късно Тодор Живков паднал от власт./offnews.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ