Глас народен, глас нечут
Всеки е чувал латинската поговорка " Vox populi, vox Dei " или, казано на български език, " Глас национален, глас Божи ", от който ръководещите би трябвало да се управляват, тъй като точно народът знае най-добре от какво има потребност и отива да гласоподава, с цел да избере индивида, който да го съставлява.
Така се случва и през днешния ден, че гласът на народа остава нечут, а тези, които са съумели да вземат властта - къде с лъжливи обещания, къде с машинация, се пробват да изкарат гласоподавателите глупави, комплицирани, незнаещи какво желаят, кое е по-добро за тях. Колкото повече недоволните подвигат митинги, приканват за промяна на политическия хайлайф, упорстват за почтен избор - толкоз повече биват преследвани, осмивани и набеждавани за " вътрешни врагове, защитаващи непознати ползи ".
Няколко напълно пресни образеца - английският министър председател Киър Стармър, немският канцлер Фридрих Мерц, френският президент Еманюел Макрон, американският президент Доналд Тръмп (разбира се, има и доста други, само че тези са най-самовлюбените, които мислят, че без тях светът ще загине, когато ситуацията е тъкмо противоположното...).
От години Англия е в обстановка " от бодил, та на глог ", що се отнася до министър-председателя. Освен че мъчно може да се сетим за изкаран цялостен мандат, всеки водач си отпътува от " Даунинг стрийт " с още по-нисък рейтинг на утвърждение от предшественика си. Всеки път хората си мислят, че по-лошо не може да стане, и всякога излиза наяве, че има още накъде да се пробива дъното. Най-важните министри в кабинета на Стармър, определен с доста очаквания да върне остарялата популярност на страната, го напущат - двама единствено предходната седмица. Заради скандални разкрития, афери, в личната му партия го приканват да подаде оставка, той обаче гордо декларира, че освен ще изкара цялостен мандат, само че ще се кандидатира и за втори. На неотдавна извършените парламентарни избори на Острова лейбъристите се явиха на всекидневен изпит, на който се издъниха с тропот. Но даже и това не накара Стармър да се замисли къде бърка - той се изживява като непогрешим и безочливо вири нос, до момента в който британците се чудят по какъв начин се докараха до това състояние.
Сходен е и казусът с Мерц. В личната му партия към този момент избират кой да го размени. Цялата ръководеща коалиция има срамно невисок % на утвърждение, а последното социологическо изследване сподели, че крайнодесните от " Алтернатива за Германия " я изпреварват с девет %. За съпоставяне - предишния месец беше едвам 5. Но канцлерът като че ли се опиянява от личния си глас, от личните си думи и не се вълнува от допитвания. Те не го интересуват.
Макрон ще бъде запомнен освен с това, че беше определен за два поредни мандата, само че и с явната си насмешка с французите, когато парламентарните избори бяха извоювани от левите. Но тъй като Конституцията му разрешавала той да реши на кого да даде мандата, той си избра десните. Какво от това, че народът им сподели червен картон? После драмата със сформиране на държавно управление, а броят на вотове на съмнение може да влезе в " Рекордите на Гинес ".
Черешката на тортата, както постоянно, е Доналд Тръмп - той не би се примирил с нищо по-малко. Човекът, който се изживява като властелина на света, не търпи някой да му опонира - незабавно му се демонстрира вратата, посоката към пандиза или револвера. Искаш политическа кариера - слушаш, изпълняваш, хвалиш и ръкопляскаш непрестанно. Америка се прави велика още веднъж не с мисълта за локалните, те към този момент видяха очакванията си попарени, а като се краде от който президентът сънува през нощта. Решен ли е казусът със опазването на здравето в Съединени американски щати? Имат ли всички достъп до него и на каква цена? Спряха ли всеобщите стрелби и най-много тези в учебните заведения? Защо парите, които могат да се дадат на бедните, отиват за безсмислени войни? Ако Тръмп в действителност е толкоз обичан от народа си, за какво му се постанова самичък да се хвали, да строи монументи и на всички места да изписва името си и оставя облика си? Ако в действителност е толкоз обичан, дано други се сетят да създадат това...
Какво се случва с гласа национален? Толкова ли е слаб, толкоз ли е заглъхнал от новите технологии, толкоз ли ръководещите са оглушали или толкоз са се отдалечили там горе, на върха, че не чуват? Или по-скоро не. Те се концентрират върху втората част от латинската поговорка - " глас Божи " и се сещат за... себе си. Та за кого другиго?
Така се случва и през днешния ден, че гласът на народа остава нечут, а тези, които са съумели да вземат властта - къде с лъжливи обещания, къде с машинация, се пробват да изкарат гласоподавателите глупави, комплицирани, незнаещи какво желаят, кое е по-добро за тях. Колкото повече недоволните подвигат митинги, приканват за промяна на политическия хайлайф, упорстват за почтен избор - толкоз повече биват преследвани, осмивани и набеждавани за " вътрешни врагове, защитаващи непознати ползи ".
Няколко напълно пресни образеца - английският министър председател Киър Стармър, немският канцлер Фридрих Мерц, френският президент Еманюел Макрон, американският президент Доналд Тръмп (разбира се, има и доста други, само че тези са най-самовлюбените, които мислят, че без тях светът ще загине, когато ситуацията е тъкмо противоположното...).
От години Англия е в обстановка " от бодил, та на глог ", що се отнася до министър-председателя. Освен че мъчно може да се сетим за изкаран цялостен мандат, всеки водач си отпътува от " Даунинг стрийт " с още по-нисък рейтинг на утвърждение от предшественика си. Всеки път хората си мислят, че по-лошо не може да стане, и всякога излиза наяве, че има още накъде да се пробива дъното. Най-важните министри в кабинета на Стармър, определен с доста очаквания да върне остарялата популярност на страната, го напущат - двама единствено предходната седмица. Заради скандални разкрития, афери, в личната му партия го приканват да подаде оставка, той обаче гордо декларира, че освен ще изкара цялостен мандат, само че ще се кандидатира и за втори. На неотдавна извършените парламентарни избори на Острова лейбъристите се явиха на всекидневен изпит, на който се издъниха с тропот. Но даже и това не накара Стармър да се замисли къде бърка - той се изживява като непогрешим и безочливо вири нос, до момента в който британците се чудят по какъв начин се докараха до това състояние.
Сходен е и казусът с Мерц. В личната му партия към този момент избират кой да го размени. Цялата ръководеща коалиция има срамно невисок % на утвърждение, а последното социологическо изследване сподели, че крайнодесните от " Алтернатива за Германия " я изпреварват с девет %. За съпоставяне - предишния месец беше едвам 5. Но канцлерът като че ли се опиянява от личния си глас, от личните си думи и не се вълнува от допитвания. Те не го интересуват.
Макрон ще бъде запомнен освен с това, че беше определен за два поредни мандата, само че и с явната си насмешка с французите, когато парламентарните избори бяха извоювани от левите. Но тъй като Конституцията му разрешавала той да реши на кого да даде мандата, той си избра десните. Какво от това, че народът им сподели червен картон? После драмата със сформиране на държавно управление, а броят на вотове на съмнение може да влезе в " Рекордите на Гинес ".
Черешката на тортата, както постоянно, е Доналд Тръмп - той не би се примирил с нищо по-малко. Човекът, който се изживява като властелина на света, не търпи някой да му опонира - незабавно му се демонстрира вратата, посоката към пандиза или револвера. Искаш политическа кариера - слушаш, изпълняваш, хвалиш и ръкопляскаш непрестанно. Америка се прави велика още веднъж не с мисълта за локалните, те към този момент видяха очакванията си попарени, а като се краде от който президентът сънува през нощта. Решен ли е казусът със опазването на здравето в Съединени американски щати? Имат ли всички достъп до него и на каква цена? Спряха ли всеобщите стрелби и най-много тези в учебните заведения? Защо парите, които могат да се дадат на бедните, отиват за безсмислени войни? Ако Тръмп в действителност е толкоз обичан от народа си, за какво му се постанова самичък да се хвали, да строи монументи и на всички места да изписва името си и оставя облика си? Ако в действителност е толкоз обичан, дано други се сетят да създадат това...
Какво се случва с гласа национален? Толкова ли е слаб, толкоз ли е заглъхнал от новите технологии, толкоз ли ръководещите са оглушали или толкоз са се отдалечили там горе, на върха, че не чуват? Или по-скоро не. Те се концентрират върху втората част от латинската поговорка - " глас Божи " и се сещат за... себе си. Та за кого другиго?
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ