Всеки ден се събуждам с надеждата да се върна на

„ Всеки ден се разсънвам с вярата да се върна на учебно заведение. Те (талибаните ) не престават да споделят, че ще отворят учебни заведения. Но към този момент минаха съвсем две години. Не им имам вяра. Това разрушава сърцето ми . “

Тези думи споделя 17-годишната Хабиба пред „ Асошиейтед прес “. Тя мига и прехапва устни, пробвайки се да не се раздра. Хабиба и нейните някогашни съученички Махтаб и Тамана са измежду стотиците хиляди тийнейджърки , на които талибаните не разрешиха да посещават приблизително учебно заведение в по-голямата част от Афганистан – единствената страна, подхванала сходни дейности.

Година и половина, откогато животът им беше спрян, скръбта им към момента е прясна.  Момичетата споделят, че се притесняват, че световното отвращение от това, което им се е случило, избледнява, макар че живеят с болката всеки ден – засилена тази седмица, когато следващият образователен период стартира без тях. Тамана споделя:

„ Когато видя момчетата да вървят на учебно заведение и да вършат каквото си желаят, в действителност ме боли. Чувствам се доста зле. Когато видя брат ми да потегля на учебно заведение, се усещам разрушена . “

Гласът на мoмичето трепери и сълзи се стичат по бузите му, само че продължава:

„ По-рано брат ми споделяше, че няма да отид е на учебно заведение без мен. Прегърнах го и споделих : Тръгвай, аз ще дойда по-късно. “

„ Хората споделят на родителите ми, че не би трябвало да се тревож ат, имат синове. Иска ми се ние девойките да имаме същите права. “

Всички очаквания , които може да са имали учебните заведения да бъдат отворени още веднъж , бяха попарени от възходящите ограничавания , които талибанското държавно управление наложи на дамите. Хабиба описа:

„ В началото имаше малко независимост, само че последователно това се промени . “

Първото ограничаване след възбраната за приблизително учебно заведение пристигна през декември 2021 година, когато талибаните подредиха дамите да би трябвало да бъдат съпроводени от родственик от мъжки пол, в случай че пътуват на повече от 72 километра (48 мили).

През март 2022 година талибанското държавно управление разгласи, че междинните учебни заведения ще отворят още веднъж за девойки, единствено с цел да ги затвори след часове. По-малко от два месеца по-късно беше признат декрет, съгласно който дамите би трябвало да носят облекла, които ги покриват от главата до петите, в това число воал на лицето.

През ноември на дамите и девойките беше неразрешено да влизат в паркове, фитнес зали и басейни. На девойките към този момент не беше разрешено да избират предмети като стопанска система, инженерство и публицистика в университета. Месец по-късно беше нанесен голям удар , когато университетите бяха затворени за студентки , а на дамите беше неразрешено да работят в локални и интернационалните Неправителствени организации, като се изключи тези в здравния бранш. Махтаб разяснява:

„ Ако тези ограничавания се усилят, не мисля, че този живот към този момент си коства да се живее за дамите. Ние нямаме достъп до нашите съществени права като човешки същества. Животът няма смисъл без обучение. Мисля, че гибелта е по-добра от живот като това . “

Махтаб беше ранен при бомбен атентат в учебно заведение Sayed Ul-Shuhada през май 2021 година, когато талибаните се биеха със силите на предходното държавно управление на Афганистан. Тя си спомня:

„ Имах пострадвания по врата, лицето и стъпалото. Бяха мъчителни. Но бях решена да продължа да изучавам . Дори се явих на междинния си изпит, само че скоро по-късно талибаните пристигнаха и всичко свърши. “

Талибаните споделиха, че учебните заведения и университетите са единствено краткотрайно затворени за дами и девойки, до момента в който не бъде основана „ подобаваща среда “. Очевидно е, че има разделения в талибанското държавно управление по въпроса, само че до момента всички старания на тези, които считат, че на девойките би трябвало да бъде позволено да учат, не са дали резултат.

По отношение на някои от другите ограничавания, талибаните споделят, че те са били наложени, тъй като дамите не са носили хиджаб (покривало за глава) или са следвали ислямските закони. Прилагането на разпоредбите на талибаните не е еднообразно в провинциите, само че наредбите основават среда на боязън и комплициране. Тамана сподели:

„ Ние постоянно носим хиджаб. Но това няма значение. Какво значат те? Не разбирам . “

По времето, когато бяхме в Афганистан преди и след завладяването на талибаните , в никакъв случай не сме срещали афганистанка, която да не носи хиджаб. За да се опълчи на свиващите се публични пространства за дами, Лайла Басим беше съосновател на библиотека за дами в Кабул, която посетихме през ноември предходната година. Хиляди книги бяха спретнато подредени върху лавици, покриващи три стени на стаята. Жените влизаха, с цел да четат книги, а от време на време и просто с цел да се срещнат – бягство от това да са затворени в домовете си. Сега библиотеката е затворена . Лайла разяснява:

„ На два пъти, когато талибаните затвориха библиотеката, ние успяхме да я отворим още веднъж. Но заканите се увелич аваха с всеки минал ден. Получих телефонни позвънявания , в които ме гълчаха по какъв начин дръзвам да отворя библиотека за дами. Веднъж пристигнаха в библиотеката и споделиха на дамите, че нямат право да чета книги . Стана прекомерно рисковано да го ръководя, тъй че трябваше да взема неизбежното решение да го затворя. “

Сега дамата проси по улиците на Кабул.

„ Чувствам се като че ли не съм жива. Хората знаят, че нямам нищо, по тази причина се пробват да ми оказват помощ. По-добре е да умра, в сравнение с да пребивавам живот без достолепие “ , признава дамата, плачейки безутешно.

„ Ако един ден получа картофи, ги обелвам и ги варя. На идващия ден сварявам обелките, с цел да нахраня фамилията си. “

Дори измежду проблемите си, Мира желае дъщерите ѝ да могат да вървят на учебно заведение. Тя е безапелационна:

„ Ако можеха да се образоват, щяха да могат да си намерят работа. Една от дъщерите ми желае да учи право, а друга медицина. Казвам им, че ще намеря пари за тяхното обучение, даже и да се наложи да крънкам за тях, само че те не мога т да отида т в университет, тъй като талибаните не го разрешават . Сега във всяка къща няма нищо друго, с изключение на болежка или тъга . “