Латерна свири виенски валс под прозореца на умиращия Стамболов
Всеизвестно е, че Стефан Стамболов е знаел за готвеното против него нападение. Приятели му предложили да не излиза на открито от къщи за известно време, само че той отговарял, че така или другояче ще го убият, най-малко да е на улицата, вместо да взривят къщата му и да пострада фамилията му.
Още през април Стамболов дава за съхранение на един чужд журналист писмо в запечатан плик, описващо точно начина, по който ще бъде убит - от група, оглавявана от Наум Тюфекчиев и финансирана от Григор Начович. Кой е този чужденец, на когото Стамболов има такова доверие?
Името му е Рихард фон Мах и той не се побоява нито от руския император, нито от българския княз да напише истината за тези драматични събития.
Проф. Михаил Арнаудов нарича Рихард фон Мах един от
ай-добрите приятели на България между синовете на Германия!
Немец по рождение и офицер по професия, Мах твърде рано напуска армията и става кореспондент на някои от най-влиятелните европейски вестници, главно на “Кьолнише цайтунг “. Той прекарва дълги години у нас и е близък на много политици и интелектуалци, включително и на Стамболов. В своите кореспонденции Мах проявява живо съчувствие към българския народ, разбиране и симпатия.
Именно с Рихард фон Мах за последно се здрависва минути преди смъртта си Стефан Стамболов в “Юнион клуб” на 15 юли 1895 г. Стамболов си тръгва за вкъщи, а Мах остава да играе шах, когато се чуват гърмежите, виковете и стражарските свирки. Журналистът е сред първите, които изтичват на улицата и
виждат бившия премиер окъпан в кръв,
с отрязани ръце и посечена дълбоко глава
В следващите дни Мах почти не напуска къщата на Стамболов, заедно с роднините, чуждите дипломати и лекарите. Тук се получават телеграми, тук се пишат новини за вестниците, тук се обсъждат лекарските мнения и догадките за вероятните убийци... На 17 юли става ясно, че Стамболов умира - поради загубата на кръв, отслабналия организъм, диабета и възпалението на раните в главата. Викат софийския митрополит да му даде последен благослов. Внезапно под прозорците на стаята някаква латерна започва да свири виенски валс. Втурват се да отстранят свирача, но той се дърпа и заявява, че му е платено да свири под този прозорец.
Към четири часа сутринта
а 18 юли 1895 г. Стамболов издъхва
Погребението е на 20 юли. В книгата си “Из българските бурни времена” журналистът Рихард фон Мах описва този ден с детайли и коментари, които подсказват висок професионализъм. Зад равния тон и уж безпристрастния поглед има и вълнение, и гняв, и покруса...
Със съпругата си Поликсени
Денят е събота, опечалените са се събрали в къщата на Стамболов, ковчегът е поставен в трапезарията. Мах отбелязва колко неприятен е този навик да се облича починалият с фрак, сякаш отива на бал. Личат си раните по лицето, краищата на ръцете са обвити в бинтове, нозете са обути в лачени обувки... Отрязаните ръце са сложени наблизо. Мах отбелязва: отсечените, обезобразени ръце, които някога са направлявали съдбините на България, плуват в спирта като стари ръкавици...
Навън напират тълпи, жадни за зрелища. Неволно всеки от опечалените посяга към револвера си. Вече се изнася ковчегът, когато някой прошепва нещо на бившия министър Греков - оказва се, че винтовете на траурната колесница са развити с идеята ковчегът да се преобърне и “шайката от долни или високопоставени убийци”
да се нахвърли върху трупа
Винтовете са завинтени наново, ковчегът е изнесен, но тълпата вън не иска да даде път. Полицията отсъства. Все пак шествието бавно потегля с несигурните първи тонове на траурната музика.
Непосредствено след ковчега върви Димитър Петков с привързана ръка и глава, подкрепяйки съпругата и сестрата на Стефан Стамболов, плътно забулени. След тях са дипломатите, а край тях и зад тях крачат техните охранители, които с мъка задържат агресивния човешки поток.
На ул. “Раковска”, където Стамболов е паднал под ударите, шествието спира, музиката млъква и Димитър Петков със задавен глас казва: “Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник... Тогава, когато признателното потомство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, отколкото днешните силни на деня...”
Думите му са прекъснати от “диви” викове “Лъжеш! “
Бяла кутия полита над тълпата, някой извиква “Динамит!”. Настъпва паника, блъсканица, вадят се ножове и револвери, венците са изтръгнати от ръцете на носачите, музиката е разпръсната, свещениците са повалени на земята. Приятелите на Стамболов наобикалят колесницата с извадено оръжие. Едва тогава от съседна уличка излиза половин ескадрон жандармерия, която в галоп, с извадени саби, се втурва срещу тълпата. Хората се разбягват. Едва след време, макар и силно намаляло, шествието отново тръгва. Когато процесията наближава катедралата, става ясно, че
“шайкаджиите” са били вече и тук -
някой е срязал въжетата на камбаните, за да не звънят
Да, има полиция, но тя гледа безучастно. По пътя към гробищата към процесията се втурва нова шайка - те крещят, удрят свещениците, смъкват венците от колата, разсипват коливото...
Вече на самите гробища грозният спектакъл продължава - “разпасани, мрачни и тъмни личности с вълчи погледи” си пробиват път през конницата и ругаят вдовицата.
Групичка от хлапаци наблизо си подават шишета ракия и веднага след като г-жа Стамболова се качва във файтона, те се хващат на хоро върху гроба като “диваци край клада”.
Рихард фон Мах твърди, че привечер “шайкаджиите” отново напират да влязат в гробищата, носейки лопати, топори, въжета и една “бесилница” - да изровят трупа, да го насекат на парчета, да окачат на бесилката една част... Но кавалерийското отделение на входа ги възпира. След година гробът все пак е взривен.
Но вдовицата слага отрязаните ръце в стъкленица на прозореца и тази зловеща гледка дълго време привлича изплашените погледи на минувачите.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
Още през април Стамболов дава за съхранение на един чужд журналист писмо в запечатан плик, описващо точно начина, по който ще бъде убит - от група, оглавявана от Наум Тюфекчиев и финансирана от Григор Начович. Кой е този чужденец, на когото Стамболов има такова доверие?
Името му е Рихард фон Мах и той не се побоява нито от руския император, нито от българския княз да напише истината за тези драматични събития.
Проф. Михаил Арнаудов нарича Рихард фон Мах един от
ай-добрите приятели на България между синовете на Германия!
Немец по рождение и офицер по професия, Мах твърде рано напуска армията и става кореспондент на някои от най-влиятелните европейски вестници, главно на “Кьолнише цайтунг “. Той прекарва дълги години у нас и е близък на много политици и интелектуалци, включително и на Стамболов. В своите кореспонденции Мах проявява живо съчувствие към българския народ, разбиране и симпатия.
Именно с Рихард фон Мах за последно се здрависва минути преди смъртта си Стефан Стамболов в “Юнион клуб” на 15 юли 1895 г. Стамболов си тръгва за вкъщи, а Мах остава да играе шах, когато се чуват гърмежите, виковете и стражарските свирки. Журналистът е сред първите, които изтичват на улицата и
виждат бившия премиер окъпан в кръв,
с отрязани ръце и посечена дълбоко глава
В следващите дни Мах почти не напуска къщата на Стамболов, заедно с роднините, чуждите дипломати и лекарите. Тук се получават телеграми, тук се пишат новини за вестниците, тук се обсъждат лекарските мнения и догадките за вероятните убийци... На 17 юли става ясно, че Стамболов умира - поради загубата на кръв, отслабналия организъм, диабета и възпалението на раните в главата. Викат софийския митрополит да му даде последен благослов. Внезапно под прозорците на стаята някаква латерна започва да свири виенски валс. Втурват се да отстранят свирача, но той се дърпа и заявява, че му е платено да свири под този прозорец.
Към четири часа сутринта
а 18 юли 1895 г. Стамболов издъхва
Погребението е на 20 юли. В книгата си “Из българските бурни времена” журналистът Рихард фон Мах описва този ден с детайли и коментари, които подсказват висок професионализъм. Зад равния тон и уж безпристрастния поглед има и вълнение, и гняв, и покруса...
Със съпругата си Поликсени
Денят е събота, опечалените са се събрали в къщата на Стамболов, ковчегът е поставен в трапезарията. Мах отбелязва колко неприятен е този навик да се облича починалият с фрак, сякаш отива на бал. Личат си раните по лицето, краищата на ръцете са обвити в бинтове, нозете са обути в лачени обувки... Отрязаните ръце са сложени наблизо. Мах отбелязва: отсечените, обезобразени ръце, които някога са направлявали съдбините на България, плуват в спирта като стари ръкавици...
Навън напират тълпи, жадни за зрелища. Неволно всеки от опечалените посяга към револвера си. Вече се изнася ковчегът, когато някой прошепва нещо на бившия министър Греков - оказва се, че винтовете на траурната колесница са развити с идеята ковчегът да се преобърне и “шайката от долни или високопоставени убийци”
да се нахвърли върху трупа
Винтовете са завинтени наново, ковчегът е изнесен, но тълпата вън не иска да даде път. Полицията отсъства. Все пак шествието бавно потегля с несигурните първи тонове на траурната музика.
Непосредствено след ковчега върви Димитър Петков с привързана ръка и глава, подкрепяйки съпругата и сестрата на Стефан Стамболов, плътно забулени. След тях са дипломатите, а край тях и зад тях крачат техните охранители, които с мъка задържат агресивния човешки поток.
На ул. “Раковска”, където Стамболов е паднал под ударите, шествието спира, музиката млъква и Димитър Петков със задавен глас казва: “Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник... Тогава, когато признателното потомство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, отколкото днешните силни на деня...”
Думите му са прекъснати от “диви” викове “Лъжеш! “
Бяла кутия полита над тълпата, някой извиква “Динамит!”. Настъпва паника, блъсканица, вадят се ножове и револвери, венците са изтръгнати от ръцете на носачите, музиката е разпръсната, свещениците са повалени на земята. Приятелите на Стамболов наобикалят колесницата с извадено оръжие. Едва тогава от съседна уличка излиза половин ескадрон жандармерия, която в галоп, с извадени саби, се втурва срещу тълпата. Хората се разбягват. Едва след време, макар и силно намаляло, шествието отново тръгва. Когато процесията наближава катедралата, става ясно, че
“шайкаджиите” са били вече и тук -
някой е срязал въжетата на камбаните, за да не звънят
Да, има полиция, но тя гледа безучастно. По пътя към гробищата към процесията се втурва нова шайка - те крещят, удрят свещениците, смъкват венците от колата, разсипват коливото...
Вече на самите гробища грозният спектакъл продължава - “разпасани, мрачни и тъмни личности с вълчи погледи” си пробиват път през конницата и ругаят вдовицата.
Групичка от хлапаци наблизо си подават шишета ракия и веднага след като г-жа Стамболова се качва във файтона, те се хващат на хоро върху гроба като “диваци край клада”.
Рихард фон Мах твърди, че привечер “шайкаджиите” отново напират да влязат в гробищата, носейки лопати, топори, въжета и една “бесилница” - да изровят трупа, да го насекат на парчета, да окачат на бесилката една част... Но кавалерийското отделение на входа ги възпира. След година гробът все пак е взривен.
Но вдовицата слага отрязаните ръце в стъкленица на прозореца и тази зловеща гледка дълго време привлича изплашените погледи на минувачите.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ