Все повече отчаяnи се родители идват на психолог с думите

...
Все повече отчаяnи се родители идват на психолог с думите
Коментари Харесай

Има ли наистина проблемни деца

Все повече отчаяnи се родители идват на психолог с думите „ Не знам по какъв начин да се оправя с детето. Може би е болно? “. Но изблиците на яд, инатът и капризите не са признаци за психологични нарушавания.

„ Аз съм от тези майки, които тичат след детето по улицата с крясъци „ Внимавай! “, умират от позор, че то отново е пречило на другарчетата в детската градина да спят следобяд, аз съм от тези, които избухват, когато им се постанова да повтарят едно и също по 100 пъти без резултат. Аз съм майка, лишена от самоуважение “. 32-годишната Лора споделя това със смях, само че си проличава, че и тя, и мъжът й претърпяват тежко проблемите с детето.

Синът им е към този момент на 5 години и е преобърнал живота на родителите си с главата надолу. Чувството за виновност, кавгите и непрекъснатата отмалялост заплашват да разрушат фамилното благополучие. Лора признава, че от време на време възприема обичаното си дете като „ зложелател “. „ Започва да ми се коства, че той ще ме погълне напълно “.

Колко ли още родители се усещат безпомощни, тъй като децата им като че ли са неуправляеми?

Някои се възприемат като жертви на дребния тиранин, други се учудват, че методите за образование, които са работили чудесно с първото дете, са безусловно безрезултатни с второто. То е прекомерно неспокойно, непослушно, безсрамно, капризно, необщително – всяка двойка родители има куп недоволства от нрава на детето и от самите себе си…

То не е такова, каквото ни се е желало

Когато планираме бременност и чакаме раждането, ние съзнателно или не си мечтаем какво ще бъде детето, какво бихме желали да е то. Някои си основават явен облик с куп елементи (например цвят на очите и ръст), други оформят единствено бегла визия. Нашите стремежи и фантазии са също толкоз неповторими, колкото сме и ние самите. Но не бихме си показали, че някой си е мечтал за мъчно дете.

Когато действителността явно не дава отговор на измисления хубав облик, не всички родители са способни да понесат този удар. Много майки и бащи са си основали визията, че детето би трябвало да е умерено, комфортно, признателно. Но ще би трябвало да разочароваме родителите – техните мечти доста рядко се сбъдват. Реалното, живото дете няма да е такова, каквото са го виждали в фантазиите си. Но това въобще не значи, че детето е по-лошо от фантазията им за дете.

Понякога на родителите им е мъчно да одобряват обстоятелството, че детето е друго, че не наподобява на тях. Та нали е тяхна кръв и плът, би трябвало да бъде тяхно продължение – от кое място тогава са се взели тези толкоз непознати черти на характера у него? Как е допустимо родното ти дете да е толкоз друго от теб?

На родителите постоянно им е мъчно да схванат детето, в случай че то се разграничава много от тях в психически аспект, в случай че има друг характер или темпови характерности. Например в случай че майката е дейна, чевръста и пробивна, а детето е флегматично, мудно, срамежливо. Това противоречие нервира родителите, обърква ги – и детето стартира да им се коства „ мъчно “.

Това вродено ли е?

Като заговорихме за вродени особености, разумно е да си зададем въпроса дали сложните деца са такива по рождение? Някои от свойствата на нервната система в действителност са вродени, да вземем за пример тези, от които зависят процесите на активиране и възспиране. Има и сензорни особености на възприемането на света, които могат да са вродени.

Например с изключение на известните ни пет сетива има и мускулно-ставно възприятие – дарба да усещаш позата си, да координираш придвижванията си. Ако при детето това „ осезание “ е отслабено, малчуганът няма да стои спокойно повече от минута. Той има потребност от придвижването като стимулация, просто с цел да усети тялото си, ръцете и краката си.

Родителите, бабите и дядовците на такова перпетуум-мобиле от време на време се нервират от непрекъснатата му интензивност. Те не се досещат, че казусът най-вероятно може да се облекчи благодарение на лека гимнастика и масаж.

Има и други случаи. Родителите са огорчени, че детето е плахо. Възможно е обаче вестибуларният му уред да не е прекомерно добре развъртян още, поради това детето да се усеща несигурно и да се опасява от всичко. То не желае да се качи на пързалката, затруднява се да прекрачи някой предмет на земята, прилошава му в колата по време на придвижване.

А дете с тактилна хиперчувствителност може постоянно да се ядосва и да капризничи, просто тъй като контактът с облеклата му, който ние даже не виждаме, го нервира извънредно. Малкият човек не желае да играе с другите деца и се затруднява да поддържа връзка с тях, тъй като неумишлено се опасява от непознатите докосвания.

И на тях не им е елементарно

Марк не може да не помни един случай, обвързван с 6-годишната му щерка Сабина. „ Онази вечер имахме посетители. Тя все тичаше към отрупаната маса като гневна, след това се спъна в килима, несъзнателно се хвана за покривката и събори на пода всичко, което беше на трапезата. Стана ми толкоз неловко пред приятелите ми, че си изпуснах нервите и й се развиках, макар че преди не го бях правил. Тя толкоз се уплаши, че стартира да се клати напред-назад, запушвайки си ушите и пеейки си нещо под носа. Доста по-късно, след няколко сеанса при психолог, тя ми описа, че доста се е страхувала да не почине. И до ден сегашен ме е доста гняв на себе си “.

И това не е необичаен случай. Според психолозите постоянно точно страхът от гибелта кара буйните деца да тичат натам-насам. С непрекъснатото си придвижване детето се стреми да покаже, че е живо. Понякога това се изяснява с обстоятелството, че се е родило след мъртвородено дете, или с прекарване на гибел в фамилията. Но когато психолозите беседват с децата и ги питат дали непрекъснатото им бягане е обвързвано със боязън от гибелта, множеството дават отговор с „ да “.

Независимо дали „ сложното “ дете изпитва подобен боязън или не, във всички случаи и на него не му е елементарно. Родителите - и изключително родителите на тинейджъри – би трябвало да са наясно, че на детето му е 100 пъти по-тежко, в сравнение с тях. То към момента не е възрастен човек, не е толкоз рационално и стабилно на стрес като майка си и татко си, то няма техния опит, с цел да се оправи с прекарванията си. На родителите им се коства, че те са негови жертви. Но в действителност точно детето е жертвата, то страда най-вече.

Ако обстановката е излязла изцяло от надзор и родителите не виждат по какъв начин да поправят нещата, по-добре е да се извърнат към психолог, с цел да не доведат детето до обезсърчение, да не трансфорат дома си в полесражение, където всяка страна се бие до последно.

А на нас какво не ни е наред?

В опит да разбере какво става със Сабина, Марк решил, че щерка му е хиперактивна. „ Започнах да диря информация в интернет и открих теста на Конърс, който се употребява за диагностициране на синдрома за недостиг на внимание, комбиниран с хиперактивност. Занесох резултатите на детския психиатър, само че той ме увери, че бъркам. Започнахме фамилна психотерапия и връзките в фамилията се поукротиха “.

Марк не е единственият, който страда от сходни заблуди. Експертите удостоверяват, че доста родители, стигайки до задънена улица, идват на психолог с въпроса „ Болно ли е детето ми “. Една майка, учителка по специалност, търсела настойчиво нужната диагноза за детето си – аутизъм, шизофрения, синдром на Аспергер, каквото и да е! Всъщност тя просто не можела да се помири с обстоятелството, че с непознати деца може да работи, а със своето 3-годишно и безусловно крепко дете не може да откри общ език.

Друга причина за казуса могат да са неоправданите упования на родителите. Те да вземем за пример идват на психолог и му споделят „ Направете нещо с това дете, то не може да седи спокойно на уроците при логопеда! “. Разбира се, че не може – та детето е едвам на две години! Често се случва родителите да нямат никаква визия за възрастовите особености на децата.

Нож с две остриета е и непрекъснатото сравняване с други деца, с някакви мостри – действителни или измислени – на фона на които детето сякаш изостава. Вредна е и стереотипната визия, че положителното дете е чинно дете. Всъщност прецизното смирение не е добър знак. Той демонстрира, че детето или към този момент е потиснато, или още от малко се пробва да угоди на възрастните.

Но за детето е извънредно значимо да преодолее стадиите на негативизъм, с цел да се показа като персона, да се научи да отстоява мнението си, правата си, своята позиция.

Хората, които считат детето си за „ мъчно “ и „ проблематично “, постоянно си мислят, че то им прави на инат. Но децата доста рядко вършат нещо от предпочитание да навредят на родителите си или на себе си – стига връзките сред тях да не са напълно изкривени към този момент. Най-вероятно детето още не умее да се управлява, да ръководи дейностите и постъпките си или да овладява темперамента си.

Обикновено на родителите на сложни деца просто не им доближава обикновено схващане. Идеализирани облици, клишета, подготвени схеми – всичко това постоянно скрива от очите им действителното дете, това неповторимо и комплицирано малко създание.

Психолозите за жал постоянно означават, че родителите не се интересуват изключително от детето такова, каквото е. Много майки и татковци въобще не беседват същински с детето си. Това е доста тревожно. Детето би трябвало да бъде научено да приказва за възприятията си, да проучва протичащото се с него, да предвижда дейностите си. Тогава в бъдеще ще може да избира по-разумни тактики.

„ Трудно “ значи забавно

Трудното дете има потребност от граници и правила – само че на родителите им е все по-трудно да му наложат такива.

Мястото, което детето заема в фамилията, се е трансформирало. Още допреди няколко десетилетия на никого не му е хрумвало да пита децата си какво мислят за учебното заведение, на което ще вървят, кога желаят да вечерят и какво точно им се яде. Животът и битът едно време са били по-сурови и в фамилията най-често е царила строга подчиненост. Родителят е заявявал твърдо „ Ще стане по този начин, както аз кажа “.

Днешно време детето е най-важният човек в фамилията. Родителите се стараят по всички вероятни способи да избягат от властническия жанр на образование, който помнят от своето детство, и да бъдат по-толерантни. При това везните се накланят в противоположната посока – от време на време не можем да вземем решение, без да питаме детето или да му разбираем в детайли какво, по какъв начин и за какво вършим.

На децата от време на време им се дава опция да избират даже и по тези въпроси, които не изискват разискване. Например детето го боли нещо, само че то не желае да отиде на доктор. И родителите се съгласяват, тъй като „ почитат избора му “. Но в последна сметка те самите носят отговорност за живота, здравето, сигурността и образованието на детето!

Как ще се усеща едно дете, в случай че получи толкоз власт и права на фона на цялостната липса на опит и познания? Разбира се – то ще се усеща изгубено, комплицирано, ще изпитва паника и безпокойствие. То няма да има границите, които му дават възприятие за защитеност.

Понякога родителите и възрастните като цяло объркват две понятия – авторитарност и престиж. Второто от двете допуска неотстъпчивост и поредност. Родителят би трябвало да има явен лист с нужните съгласно него правила. Може да не са доста – пет или 10 – само че всичките би трябвало да се съблюдават постоянно.

За дребни деца може да важи правилото да не пипат контактите, за тинейджър – да се прибира преди избран час, а в случай че инцидентно се забави някъде, безусловно да се обади. Всичко, което излиза отвън рамките на тези твърди правила, може да се взема решение и по-гъвкаво.

Така детето получава по едно и също време и избрана независимост, и граници, които му дават сигурност.

Според експертите сложното дете е забавно дете. То е най-малкото ексцентрично. Освен това сложните деца постоянно са доста съдържателни, креативен надарени. Възпитанието им в действителност е сложна задача. Работейки по нея, ние развиваме у себе си по-особени качества – внимание, еластичност, подготвеност за опити, умеене да виждаме триумфите си и да разбираме с помощта на какво сме ги постигнали.

Възпитавай на игра

Ние разполагаме с един в действителност магически инструмент, с чиято помощ можем да влияем на детето и да водим с него разговор. Този инструмент е играта.

Психолозите ни поучават да използваме игри на всички места и когато и да е. С тяхна помощ можем да преодолеем на практика всички компликации – детето може да се научи да управлява държанието си, да преодолява срама си и други неприятни усеща като яд и боязън, да се отнася с почитание към връстниците и възрастните, да поддържа другарски и топли взаимоотношения с хората.

За насърчаване на самоконтрола са подобаващи всевъзможни преносими игри със промяна на темпото на придвижване или ненадейно прекъсване по сигнал.

За преодоляване на импулсивността са потребни словесни игри с условия, изискващи размисъл преди отговор на въпрос.

Всички типове сюжетни игри ще оказват помощ на детето ви да изживее възприятията си и да се пребори с експанзията – стига в играта на алегорично равнище да са възможни всички дейности, персонажите да могат да бъдат изядени, унищожени и така нататък.

Игрите от вида „ Индианско око “ са идеални за насърчаване на моториката, „ Джънгъл Спийд “ развива слуховото и образно внимание. Освен това взаимните игри способстват за по-добро взаимно схващане сред децата и родителите. /woman.bg
Източник: dnesplus.bg


СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР