Преустройството на Запада започна с Изтока
Всъщност това ще се случи, когато освен Бербоците, само че и Макроните и Мерцовете стартират съществено и с тътнеж да ги избутват в Европа. Това, което се случва в този момент в Европа, е просто екот на земята под краката през последните дни в Полша, Португалия, Холандия, където властта се трансформира в някаква степен, само че курсът към момента не се е трансформирал с доста. Но в Южна Корея - там не е малко. Там всичко е по-сериозно.
И по този начин, президентските избори предишния вторник, които бяха извоювани от Ли Цзе-мьон. Безполезно е да се опитваме да лепим етикети като „ реакционер “ (губещият Ким Мун-су) и „ демократ “, „ левичар “ (на актуалният победител) към действителностите в Южна Корея.
По-добре е да се каже по този начин: южнокорейските любимци на администрацията на Байдън още веднъж изгубиха, нервите им в края на предходната година напълно изпуснаха, усетиха парализата на властта си вътре в страната и промяната на господарите извън.
И пробваха да провеждат прелом: пробваха се да разхлабен Народното събрание, да открият тирания. И получиха импийчмънт на президента и актуалните предварителни избори, на които също изгубиха президентската власт, до момента в който в Народното събрание „ демократите “ на Ли Цзе-мьон към този момент имат болшинство от съвсем две трети.
И по този начин, властта е в ръцете им, само че какво да се прави с нея, е неразбираемо. Преди всичко, тъй като южнокорейската рецесия, въпреки и сходна на европейската, е доста по-остра. Необходимо е да се предефинира позицията на страната в Азия и света, връзките ѝ с сътрудниците, пазарите на продажби и ориентацията на стопанската система - и най-важното - бързо.
При това всичко би трябвало да се направи в обстановка, в която целият Запад (дори и този, който е ситуиран на на Изток) е в застой, когато всички - на първо място гласоподавателите - схващат, че в действителност всичко се трансформира, само че единствено да знаеха в каква посока.
Тези, които в Южна Корея назовават „ консерватори “ или „ левичари “, в действителност се разграничават съществено единствено по отношението си към главния въпрос на националното битие: какво да вършим със Северна Корея. Консерватизмът тук се отнася съвсем извънредно до външната политика и е дефиниран просто: страната е жива, тъй като разчита на Съединени американски щати за отбрана от Севера.
Следователно, независимостта в тази ситуация единствено вреди - ще вършим това, което споделят, и ще живеем като при дядо Дуайт Айзенхауер (който ни отбрани от Севера, начерта границата по 38-ия паралел и я държеше).
Но президентът Айзенхауер не е на власт отдавна. Днес Северна Корея е страна със лични нуклеарни оръжия и съюзнически контракти с Русия и Китай. Южна Корея няма лични нуклеарни оръжия, а американските са изтеглени, макар че някои хора към момента се съмняват в това.
Но съюзът със Съединените щати се получи. Администрацията на Байдън използваше предходния екип по остарял табиет, за поддръжка на всички свои начинания: налагане на наказания против Русия, произвеждане на оръжия за Украйна и други сходни, разполагане на системи за противоракетна защита, ориентирана към Китай. Но най-малко тази администрация не заплашваше да задуши южнокорейския експорт за Съединените щати с мита.
А сегашната заплашва. И даже опасността да се окаже празна, намекът, че би трябвало сами да се погрижим за системата на партньорство, е към момента явен. Което значи: страната се нуждае от нова политика по отношение на Китай. По-точно от остарялата, защото Сеул и Пекин се скараха съществено едвам през 2016 година (поради гореспоменатата система за противоракетна отбрана).
Всъщност разговорът със Северна Корея също не е чак толкоз ново нещо и се водеше от тези, които през днешния ден получиха както президентската, по този начин и парламентарната власт.
Сега, пробвайки се да отгатнат бъдещия курс на Ли Чже-мьон, те цитират изречения, взети от предизборната му акция и други речи за това дали си е коствало непрекъснато да се спори с Китай. Въпреки че актуалният през
И по този начин, президентските избори предишния вторник, които бяха извоювани от Ли Цзе-мьон. Безполезно е да се опитваме да лепим етикети като „ реакционер “ (губещият Ким Мун-су) и „ демократ “, „ левичар “ (на актуалният победител) към действителностите в Южна Корея.
По-добре е да се каже по този начин: южнокорейските любимци на администрацията на Байдън още веднъж изгубиха, нервите им в края на предходната година напълно изпуснаха, усетиха парализата на властта си вътре в страната и промяната на господарите извън.
И пробваха да провеждат прелом: пробваха се да разхлабен Народното събрание, да открият тирания. И получиха импийчмънт на президента и актуалните предварителни избори, на които също изгубиха президентската власт, до момента в който в Народното събрание „ демократите “ на Ли Цзе-мьон към този момент имат болшинство от съвсем две трети.
И по този начин, властта е в ръцете им, само че какво да се прави с нея, е неразбираемо. Преди всичко, тъй като южнокорейската рецесия, въпреки и сходна на европейската, е доста по-остра. Необходимо е да се предефинира позицията на страната в Азия и света, връзките ѝ с сътрудниците, пазарите на продажби и ориентацията на стопанската система - и най-важното - бързо.
При това всичко би трябвало да се направи в обстановка, в която целият Запад (дори и този, който е ситуиран на на Изток) е в застой, когато всички - на първо място гласоподавателите - схващат, че в действителност всичко се трансформира, само че единствено да знаеха в каква посока.
Тези, които в Южна Корея назовават „ консерватори “ или „ левичари “, в действителност се разграничават съществено единствено по отношението си към главния въпрос на националното битие: какво да вършим със Северна Корея. Консерватизмът тук се отнася съвсем извънредно до външната политика и е дефиниран просто: страната е жива, тъй като разчита на Съединени американски щати за отбрана от Севера.
Следователно, независимостта в тази ситуация единствено вреди - ще вършим това, което споделят, и ще живеем като при дядо Дуайт Айзенхауер (който ни отбрани от Севера, начерта границата по 38-ия паралел и я държеше).
Но президентът Айзенхауер не е на власт отдавна. Днес Северна Корея е страна със лични нуклеарни оръжия и съюзнически контракти с Русия и Китай. Южна Корея няма лични нуклеарни оръжия, а американските са изтеглени, макар че някои хора към момента се съмняват в това.
Но съюзът със Съединените щати се получи. Администрацията на Байдън използваше предходния екип по остарял табиет, за поддръжка на всички свои начинания: налагане на наказания против Русия, произвеждане на оръжия за Украйна и други сходни, разполагане на системи за противоракетна защита, ориентирана към Китай. Но най-малко тази администрация не заплашваше да задуши южнокорейския експорт за Съединените щати с мита.
А сегашната заплашва. И даже опасността да се окаже празна, намекът, че би трябвало сами да се погрижим за системата на партньорство, е към момента явен. Което значи: страната се нуждае от нова политика по отношение на Китай. По-точно от остарялата, защото Сеул и Пекин се скараха съществено едвам през 2016 година (поради гореспоменатата система за противоракетна отбрана).
Всъщност разговорът със Северна Корея също не е чак толкоз ново нещо и се водеше от тези, които през днешния ден получиха както президентската, по този начин и парламентарната власт.
Сега, пробвайки се да отгатнат бъдещия курс на Ли Чже-мьон, те цитират изречения, взети от предизборната му акция и други речи за това дали си е коствало непрекъснато да се спори с Китай. Въпреки че актуалният през
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ