Всъщност има много места в Родопите, които подреждат обърканите линии

Всъщност има доста места в Родопите, които подреждат обърканите линии в главата ти по отношение на божествения план, кодиран в мекотата на заоблените линии, безконечното зелено, ненадейно разкрилите се поляни, звездите, които изпадат като че ли от продънен панер, големи като дюли... Номерът е да откриеш Своето място, в което можеш да забравиш всичко и от ролята на дребния човек, който се бъхти всеки ден да пробие пътя си през множеството други дребни индивиди като него, да се превърнеш в част от хубостта, която те заобикаля. Онази част, без която хубостта, сама за себе си, ще продължи да съществува, само че няма кого да прегърне.

Моето място е Гращица. Името на тая махала на село Стойките е като ключова дума за хората, които са я разкрили, тъй като не престават да вървят там. Имат нужда.
За да отидеш в Гращица, би трябвало да прежалиш визията си за отмора като за олинклузив в гъстонаселен хотел и цялостен с пищящи деца басейн. Ако това е визията ти за отмора, не ти е мястото там. Не е и в случай че не си привикнал да вървиш пешком, в случай че без кола не можеш даже да си представиш по какъв начин ще стигнеш от точка А до точка Б, в случай че не понасяш тишината, в случай че в природата виждаш само буболечките, които те дебнат по поляните или в случай че те е боязън от мечки.

Там горе в планината няма нищо от първото и има всичко от второто. Има панорамна панорама с безчет проекти при хубаво време, има лек ветрец, има пътеки с мъх, които водят до поляни, над които кръжат орли, има дъхави малинаци, обсипани с плод до небето, има ледено студена вода, която се пени в планински поток, след това се скрива, след това отново се демонстрира. До махалата няма прекрасен път, има черен и стеснен, от едната страна е урвата, нагоре не може. Няма къде да обърнеш. Пътят е юридически от сръбски военнопленници след Балканската война, по едни избори преди десетина години поставиха 100 метра асфалт, но изборите минаха и отпътуваха и никой не даде нататък. В махалата живеят непрекъснато десетина души, само че в последно време наоколо разцъфтя вилна зона с първокласни къщи, които нямат нищо, но нищо общо с истинските.

Срещу махалата е село Гела, надолу вдясно е Широка лъка, вляво са Стойките. 40 минути пешком горе долу е дистанцията до най- близкия магазин в Стойките, обществените контакти са сериозна работа и хората си вървят. А и в махалата няма магазин. Така че вървят пешком. И зиме, и лете.

Ако тръгнеш пешком към Широка лъка, вървиш по малко по-направен път, наклонът е в твоя изгода, да му мислиш за връщането. За час и нещо си там.

Точно под къщите на махалата има поляни, вада, която през лятото се скрива, нагоре стартират боровите гори. Мъх, здравец, малини и орли. Това са основните думи за тая посока. Ако тръгнеш пък нагоре от махалата и минеш вилната зона, попадаш в друга гора. Преди нея са старите гробища.

Който може да чете по остарели монументи, разчита историята на махалата. Преди доста години тя е била оживена, имало е учебно заведение, от нея са тръгвали и не са се прибирали бойци, има дори и ликвидиране от обич. И въпреки и гробищата да са изоставени, има по- нови, и тук виждаш нещо, дето го няма другаде в България. Родопчани не се простят с покойниците си, до момента в който е жив и последният родственик. Те възобновяват гробове отпреди 80 години, печатат некролози за хора, умряли преди 57, 29 и всевъзможни такива години, несвързани с никакви публично признати годишнини.

Просто не им дават да си отидат вечно. И още нещо. В старите гробища има параклисче, което е постоянно отворено. Можеш да влезеш вътре, да си вземеш свещ и да си пуснеш стотинките в кутията на масата, да се помолиш и да си тръгнеш. Следващият ще направи същото. Без някой да отключва и заключва вратата. А когато тръгнеш към Стойките, по пътя можеш да си поемеш мирис до една чешма с надпис " Спомен за майка  ". Без повече разяснения. 

Можеш да отидеш в Пампорово, напълно наоколо е. Но нищо от тая панорама и тоя дух няма да усетиш.