Не всички на жълтите павета са жълтопаветници, има и спечени фъшкии
Време е да демонстрираме уместно почитание към многообразието на битието. Не всяка плеймейтка е курва, не всеки културист е експерт по данъчно облагане, не всеки педофил е Майкъл Джексън, даже не всички руснаци са орки, въпреки да поддържат сериозно болшинство. В навечерието на следващото лято с протестни пърформънси по адрес на газпромчиците на служебния Донев, желая остро да припомня, че не всичко, що се разхожда по жълтите павета, е жълтопаветник. Срещат се премного спаружени кучешки фъшкии, котешки изпражнения и курешки от... гълъб.
Колко прелестно беше преди две лета, когато всички се бяха прегърнали в оргазмичен вулкан от страсти със святата задача да свалим Бойко от джипката, да върнем Цветето Караянчева в Кърджали и по този начин да изнервим Томислав Дончев, че да се лиши от последните останки от лицево-теменното си окосмение. Дионисий гушкаше Йоло Денев, Мая целуваше Христо Иванов, единствено Слави и Лили Иванова не съумяха да се сдушат около всеобщата еуфория.
Както обаче една разходка до ЦУМ и едно сокче в „ Рафи “ не може да направи от доячката от Търговище столичанка, по този начин и спорадичните изяви пред мегафона на „ Дондуков “ не те вършат част от гражданското общество, още по-малко пък национален трибун или изразител на трепетите на българската душа. Не знам дали революцията изяжда децата си, само че в едно съм сигурен – площадният й вид ражда лекета.
Проспахме, когато смешното, подсъдимо джудже с генералски лампази Димитър Шивиков се отъркваше в крачолите на Николай Хаджигенов, не обърнахме внимание, когато комплексираният кариерист Велислав Минеков мяташе рибки дружно с Бабикян, правихме си оглушки за дебелите бузи на Балабанов, мълчахме, когато всякаква комуноидна и путиноида сган се празнеше в соц слиповете с троен шлиц пред вдигнатия пестник на Чорап №1 на Републиката, чието име ме е гнус да напиша.
Хиляди пъти предупреждавах, че няма по какъв начин да изгониш Хитлер с Пиночет, Баба Яга с Дядо Торбалан, или Путин с Медведев. Обаче ние отново го изиграхме като героите от „ Умно село “, не това на Влади Люцканов, а анимацията с половинвековна отминалост на Доньо Донев. Гледали сте я всички – за обречените в цикъла на личната си непредвидливост агро-българи, които първо пуснаха таралежи да ги спасят от змиите, след това лисици да ги отърват от таралежите, по-късно ловци да ги измъкнат от лисиците и т. н. до безспир в отчайваща народопсихологическа въртележка.
В обществения митинг и изключително в неговата хетерогенност има нещо извънредно положително и даже сантиментално, тъй като единствено справедливите претенции на жителите, без значение от разликата в приходите, просветителния ценз и половата им ориентировка, могат да доведат до действително разбъркване във властовите пластове. Това обаче никога не значи непременно да прегърнеш индивида до себе си, тъй като нищо чудно да се окаже идеален глупак и нравствен измекяр. Защото тази порода умее с животинските си сетива да надушва полъха на смяната и да приплъзне смрадта си на руска, войнишка партенка по него.
Колко прелестно беше преди две лета, когато всички се бяха прегърнали в оргазмичен вулкан от страсти със святата задача да свалим Бойко от джипката, да върнем Цветето Караянчева в Кърджали и по този начин да изнервим Томислав Дончев, че да се лиши от последните останки от лицево-теменното си окосмение. Дионисий гушкаше Йоло Денев, Мая целуваше Христо Иванов, единствено Слави и Лили Иванова не съумяха да се сдушат около всеобщата еуфория.
Както обаче една разходка до ЦУМ и едно сокче в „ Рафи “ не може да направи от доячката от Търговище столичанка, по този начин и спорадичните изяви пред мегафона на „ Дондуков “ не те вършат част от гражданското общество, още по-малко пък национален трибун или изразител на трепетите на българската душа. Не знам дали революцията изяжда децата си, само че в едно съм сигурен – площадният й вид ражда лекета.
Проспахме, когато смешното, подсъдимо джудже с генералски лампази Димитър Шивиков се отъркваше в крачолите на Николай Хаджигенов, не обърнахме внимание, когато комплексираният кариерист Велислав Минеков мяташе рибки дружно с Бабикян, правихме си оглушки за дебелите бузи на Балабанов, мълчахме, когато всякаква комуноидна и путиноида сган се празнеше в соц слиповете с троен шлиц пред вдигнатия пестник на Чорап №1 на Републиката, чието име ме е гнус да напиша.
Хиляди пъти предупреждавах, че няма по какъв начин да изгониш Хитлер с Пиночет, Баба Яга с Дядо Торбалан, или Путин с Медведев. Обаче ние отново го изиграхме като героите от „ Умно село “, не това на Влади Люцканов, а анимацията с половинвековна отминалост на Доньо Донев. Гледали сте я всички – за обречените в цикъла на личната си непредвидливост агро-българи, които първо пуснаха таралежи да ги спасят от змиите, след това лисици да ги отърват от таралежите, по-късно ловци да ги измъкнат от лисиците и т. н. до безспир в отчайваща народопсихологическа въртележка.
В обществения митинг и изключително в неговата хетерогенност има нещо извънредно положително и даже сантиментално, тъй като единствено справедливите претенции на жителите, без значение от разликата в приходите, просветителния ценз и половата им ориентировка, могат да доведат до действително разбъркване във властовите пластове. Това обаче никога не значи непременно да прегърнеш индивида до себе си, тъй като нищо чудно да се окаже идеален глупак и нравствен измекяр. Защото тази порода умее с животинските си сетива да надушва полъха на смяната и да приплъзне смрадта си на руска, войнишка партенка по него.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ