Връхна точка в историята на Перущица е участието на цялото

Връхна точка в историята на Перущица е присъединяване на цялото население в Априлското въстание. То е вдигнато на 23 април 1876 година Перущинци удържат 7 дни непрестанните офанзиви на неведнъж превъзхождащия ги по брой и въоръжение съперник.

Те са нападнати от 5500 индивида башибозук на Адил ага Тъмръшлията, а на 29 април идва и турска постоянна армия с артилерия отпред с Решид паша. Едва когато оръдията унищожават покрива на въстаническата цитадела - църквата „ Св. Архангели Гавраил и Михаил “, в която са събрани към 600 старци, дами и деца, въстаниците приключват съпротивата.

В черквата умират 347 души отпред с отец Тилев, доктор Васил Соколски и лидера на въстанието в града Петър Бонев - приятел и сподвижник на Раковски и Левски в Белградската легия. Трагична е саможертвата на Спас Гинев, Кочо Честименски, Иван Хаджитлиев и още двадесет и трима перущенци. В черквата „ Св. Архангел Михаил “ се въззема най-мощният глас за независимост, който човечеството е чувало – бащите жертват дамите и децата си, а след това и себе си, с цел да не бъдат плебеи и да не бъдат потурчени.

През юли 1876 година Перущица е посетена от френския публицист Иван дьо Вестин, който оповестява, че след зверското турско кръвопролитие при подавяне на въстанието, осъществено от постоянна армия и паравоенни мюсюлмански елементи в града, са останали 150 „ старци и деца “ от предходното население от над 2000 души.

Впоследствие костите на българските мъченици са събрани и заровени в същата тази църква, с цел да се помни станалото.

За героичните събития Захари Стоянов споделя в " Записки по българските въстания " по какъв начин "...един френец, който идел откъм Пловдив на кон, почнал да вика на турски: „ Не бойте се, царска армия иде “. Башибозуците, като не го разбрали, че е френк гяур, свалили го от коня и го насекли с ножовете си...

Около 300-400 души, множеството дами, деца и недъгави мъже, съумели да се предадат на башибозуците при Циганската могила, в което предаване не последвало нищо изключително. Отведнъж обаче зверският глас на техния предводител Адил ага изкомандувал на своите подчинени диви башибозуци „ Дьон гери! “ и дългите ятагани лъснали във въздуха.

Страшна минута настанала за беззащитните перущени, които били заобиколени от всяка страна от дивата орда. Техните обезверени крясъци, молбите им, които произнасяли, коленичили пред разярения турчин, пресипналите гласове на дребните дечица достигали до небесата.

Картината била една от най-сърцераздирателните. Там белобрадият дъртак припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал напред да търси други жертви, без да удостои с погледа си най-малко валяющия се в кръвта си мъртвец.

По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави дребната рожба, само че безчеловечната чалма, под която се виждало единствено человечески облик, сечала наред и майки, и деца... ".

И Джанюариъс Макгахан разказва апокалиптични картини след зверските кланета с дивашката свирепост над българите.

„ ……………..Перущица е било населено място от 350-400 къщи и към 3500-4000 поданици. Това е единственото градче, оказало действителна опозиция на турците. Народът тук, колкото и неопитен да е бил, се отбранявал с всички сили и до гибел.

Хората настояват и аз нямам съображение да се колебая в техните думи, че до момента в който не чули за кланетата в други селища и не видели от хълмовете пламъците на другите изгарящи села, те нямали нито мисъл за въстание, нито мисъл за въоръжена защита.

На 29 април, било вторник заран, един ден преди клането в Батак, в Перущица се получило известие, че башибозуците идват откъм Устина. Всички – дами, деца, както и мъже – неотложно напуснали домовете си и се укрили в черквата.

Няколко души изгубили храброст и решили да се предадат, само че откакто предали оръжието си, били изклани. Това възпряло другите да последват техния образец.

В продължение на вторник, сряда и четвъртък башибозуците се забавлявали с плячкосване и изгаряне на къщите в градчето, стреляли понякога от далечно разстояние по хората в черквата, а през цялото това време нещастните българи седели в черковния двор и с обезверени очи гледали своите изгарящи домове.

Те не могли да създадат нищо. Между тях не е имало повече от 200 души въоръжени, до момента в който башибозуците наброявали съвсем 6 хиляди.

Аз разговарях с една арменска госпожица, която останала в черквата от самото начало на обсадата. Тя разказва нощите, прекарани в черквата, като ужасяващ призрачен сън. Народът бил по този начин препълнен, че хората спели прави.

В четвъртък след обед в Перущица дошъл Азиз паша отпред на постоянни войски и артилерийска батарея и без предизвестие почнал да обстрелва черквата.

Въображението мъчно може да си показа резултата на снаряд, попаднал през един от високите челни прозорци на черквата и експлодиращ с колосален гръм измежду пищящите, дами и деца.

Ако някой се покажел на вратата да избяга, башибозуците, които пазели извън, незабавно го посичали.

Разказът на арменското момиче по отношение на събитията, станали в петък и събота, е чудноват, откъслечен, безразсъден. Разказаното от нея е отвън всяко човешко въображение.

Мога да изложа тази част от нейната история единствено с догатката, че тя е изцяло полудяла.

В петък, споделя тя, мъжете, укрити в черквата, решили да се самоубият, само че дамите им се намесили и молели да бъдат също по този начин убити.

Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и вопъл, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния дувар на черквата, те фактически умъртвили своите дами и деца, а по-късно умъртвили и себе си.

Момичето споделя, че дамите коленичили на земята, събрали дечицата си в своите обятия и в рев и стенание се молели, до момента в който брачният партньор и бащата ги разстрелвал или пробождал поредно.

Това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят патрон в слаби, нежни и дребни човешки същества, обърнати към тях за любов и отбрана, демонстрира до какво обезсърчение са били доведени…

Но арменката продължава нататък. Много млади девойки и омъжени дами, чиито мъже били убити или били избягали, молели също по този начин да бъдат убити, с цел да избягнат рухването в ръцете на башибозуците. И тяхното предпочитание било изпълнено.

Повече от двеста души били убити по тяхно предпочитание. Подът на черквата тънел до глезените в кръв.

Положението, което описах в Батак, Панагюрище и Перущица, е същото допълнително от 100 български селища…

…Само в областите на Пловдив и Пазарджик има към 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 40 000 души са грубо изклани от извергите.

Турците дефинират броя на убитите в България от 15 000, само че те са доста повече даже от формалната версия от 40 000 души. Някой от проверяващите считат, че са даже 100 000.

Нещастието е толкоз огромно, че не може да се приказва за него умерено. Плачът, сърцераздирателните ридания и жалбите на нещастните дами и деца към момента звучат в ушите ми.

Те ме преследват денонощно – на всички места, където отивам, когато дремя или се събуждам. Те ме населяват като безпределно доста призраци. Мисля, че това е достатъчно…………………

Прощавай, читателю, в случай че си имал нещастието да прочетеш това!