Войната от 1877-1878 г., последната от поредица войни на Русия

Войната от 1877-1878 година, последната от поредност войни на Русия с Османската империя, целяща обезпечаване на достъп до Босфора и Проливите,  е по-различна. Предшествана е от Цариградската конференция през 1876 година, където Великите сили вземат решение за възобновяване на българската страна. Тоест задачата на българските революционери с удавеното в кръв Априлско въстание е осъществена. Няма обаче кой да накара Османската империя да извърши волята на Великите сили. Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария заявяват угриженост за българите, само че не желаят да водят война с  разпадащата се Османска империя. Русия рискува, макар че  при неуспех може да загуби своя, граден с епохи, престиж пред славянските балкански нации, в това число българите, изяснява историкът Стефан Шивачев, шеф на РИМ-Пловдив. 

В манифеста от 12/24 април 1877 година на император Александър II, с който се афишира войната на Османската империя, се споделя, че Русия прави това за отбрана на " поробените славяни ".  

Самата война е обвързвана с поредност изцяло нелогични дейности - и на съветската, и на турската войска. Неслучайно историци споделят, че тя би трябвало да се учи във военни  академии като образец по какъв начин не би трябвало да се води война. Примерите са доста -  защо една против друга в Североизточна България стоят съветска и турска войска, без да водят война, за какво руснаците нападат Плевен безусловно неподготвени и дават десетки хиляди жертви, за какво съветската войска не настава към Цариград. И още доста въпроси, чиито отговори са в скритите съветски архиви.  

Войната е обвързвана с интернационалните договорености сред Русия и Великите сили. Съгласно скрито съглашение от 26.06/8.07.1876 година, подписано в дребното австроунгарско градче Райхщад сред Русия и Австро-Унгария, се изключва образуването на компактна славянска страна при възможна съветска победа над Турция.

Във войната паралелно с българи и руснаци се борят румънци, поляци, финландци. Най-атрактивната фигура несъмнено е японският барон Сейго Ямадзава,  който демонстрира чудеса от смелост край Плевен.  

За българите войната е извънредно значима, защото след това от нея се възвръща след 5 века непознато господство българската страна.     

Крайно време е обаче да бъде дадена подобаваща оценка на приноса на българите в тази война, останала в историческата ни памет 
като освободителна. Съществуват задоволително обстоятелства и доказателства, че българският принос за войната е равносилен на този на съветската войска, изяснява историкът Стефан Шивачев.  12 000 опълченци вземат участие като доброволци, близо 2000 умират. В лютата зима на 1877-1878 година българите безусловно избавят съветската войска като разузнавачи, водачи, доставчици с  продоволствие. 

Българите се покриват със популярност, откакто по необясними аргументи точно опълченците, а не отрядът на военачалник Гурко, се озовават в епицентъра на най-ожесточените борби против силите на Сюлейман паша -  и за Стара Загора,  и на Шипка. През август 1877 година българите имат главен принос с защитата на върха, изключително в първите два дни на борбите, когато всичко е на кантар, а армиите на Гурко и Радецки са надалеч. Шипченската епопея, оповестена за военно знамение, е разказана неповторимо в одата на Иван Вазов. 

Сериозни са спекулациите към жертвите във войната. По времето на социализма пишман историци твърдяха, че съветските жертви са 200 000, в случай че съветската войска на Балканите по време на войната брои 180 000. По-реалистична е цифрата 30 000 съветски жертви, почти толкоз са и турските. Българските жертви във войната в Стара Загора, Сопот, Карлово, разсипаните села в Тракия, Средна гора, Подбалкана, са сред 30 000 и 40 000.      

След освобождението опълченците слагат началото на българската земска армия и на българската войска.  

Оше по тематиката можете да прочетете ТУК.