Какво преживях от началото на войната: Трима украинци разказват
Войната на Русия против Украйна продължава към този момент половин година. Много украинци и украинки взеха оръжие в ръка, с цел да отхвърлен агресора. Милиони бежанци, най-много дами и деца, бях принудени да избягат от родината си, където се водят кървави сражения. А тези, които останаха в Украйна, бяха принудени да се нагаждат към военновременния живот. Какъв тъкмо беше този живот през последните 6 месеца? Ето какво описа пред Дъждовни води един войник от Националната армия, който води война в Донбас.
Разказът наедин киевчанин с военен псевдоним " Будист "
„ До началото на войната бях преводач в една доста сполучлива IT-фирма. Подобно на мнозина други киевчани, и на мен войната в Донбас, която се водеше към този момент 8 години, ми се виждаше далечна работа – не се интересувах изключително от протичащото се там. После обаче пристигна 24 февруари с воя на сирените и грохота от гърмежите на съветските ракети. Излязох на улицата и се причислих към хората, които копаеха окопи и издигаха заграждения. От териториалната защита ни раздаваха оръжие за денем, а нощем спяхме по домовете си. После научих, че селото на баба ми в Запорожие било изравнено със земята, а родният град на татко ми Никопол е бил подложен на артилерийски обстрел. Заедно с няколко другари постъпихме в Националната армия, където преминахме през едноседмично образование и незабавно по-късно ни изпратиха на фронта на изток.
Заехме позиция в една гора. Не виждахме врага, само че той непрекъснато ни обстрелваше и трябваше да копаем окопи и да строим блиндажи. Понякога оръдията и минохвъргачките замлъкваха, преставаха и бомбардировките от въздуха, само че тогава в нахлуване минаваше вражеската пехота. А след това всичко се повтаряше изначало. И по този начин денонощно. Вече не помнех по кое време за финален пък съм спал обикновено, а от време на време се докарвах до такова положение, че просто падах на земята и за няколко часа напълно изключвах. След което ме събуждаха ударните талази и оглушителните гърмежи и трябваше да застъпвам наряд. Останахме там месец и половина. “
„ Будист “ споделя, че дружно с останалите получил къса отпуска и даже за три дни си бил в Киев, само че след това още веднъж отпътувал да се бие в Донбас: „ Всичко стартира изначало: денонощен обстрел, движим се сред блиндажите единствено нощем, тъй като над главите ни непрестанно кръжат вражеските дронове, които поправят огъня на танковете и артилерията. От нашата рота малко на брой оцеляха. Мъчно ми е за тези момчета, които починаха единствено на по 20-25 години! Но бяхме длъжни да останем там, тъй като всяко оттегляне би означавало да се откажем от територията си. Отидох на фронта като доброволец, само че в този момент не ми се желае да го направя още веднъж. Не може обаче и да не отида. Надявам се, че благодарение на психолог ще си подредя нещата в главата, след това ще се пооправя от леката травма и още веднъж ще ходя да водя война. “
А ето и историята на Светлана Богаченко, киевска художничка и доброволка:
„ На 24 февруари доста мои познати напуснаха Киев, аз обаче не желаех да оставя в неволя тези момчета и девойки, които се записаха в териториалната защита - без бронежилетки, без каски, без термо-бельо и друго снаряжение. Държавата не можеше да им обезпечи всичко това, тъй като внезапно толкоз доста хора се подвигнаха да пазят Украйна. Така ние, доброволците се оказахме изключително значими. В Украйна не можеше да се купят всички тези неща, доста магазини затвориха. Наложи се да търсим помощ от украинци в Европа, в Съединени американски щати и в Канада, да организираме превозването на военно снаряжение и медицински продукти през няколко граници. Толкова доста работа имахме, че не ни стигаше време нито за сън, нито за подготвяне на храна.
През първите седмици след 24 февруари напряко се чудехме на кого по-бързо да доставим снаряжение и амуниции: дали на териториалната защита, дали на армията и доброволците, воюващи в Ирпен, Буча и Гостомел. Да не приказваме, че организирахме и изхранването на самотни и възрастни хора в Киев, а вечер аз разнасях кафе, чай и бонбони на момчетата на барикадите. Доста ужасно си беше, когато на улицата избухваше престрелка с противников диверсанти. На въздушните паники въобще не обръщах внимание, нямаше време да се укривам в бомбоубежищата.
Днес се усещам същински окрилена, когато успеем да набавим цистерна с дизел за нашите момчета, когато им изпратим на фронта няколкостотин турникета, стерилно долни дрехи за операционните, препарати против кръвотечение или против изгаряния, изключително за танкистите. Навремето не можех даже да си показва по какъв начин се набират сходни неща, а в този момент всичко ми се получава. И заран рано-рано стартирам телефонните диалози и описите с нужните неща. “
Светлана Богаченко признава, че се усеща изтощена и прочувствено опустошена, обаче от няколко седмици още веднъж се е върнала към рисуването: „ Но през днешния ден просто няма на кого да продаваш картини в Украйна: част от по-заможните хора напуснаха страната, а останалите оказват помощ на фронта. Тъй че към този момент нямам никакви доходи. Осланям се само на помощта на децата и на приятелите. Всичките спестени пари отиват за закупуване на това, от което се нуждае армията. Защото по този начин спасяваме доста човешки животи! “.
Алина Ковальова е избягала от Мариупол и в този момент живее в немския град Хамбург. Пред Дъждовни води тя споделя:
„ През последните 6 години работех в рекламния отдел на един огромен медицински център в Мариупол, който беше погубен по време на нападенията против града ни. Съпругът ми преди време беше кранист в цех „ Азовстал “, а през последните години стартира личен търговски бизнес. Живеехме добре, съвсем завършихме ремонта на къщата, купихме си нови мебели, дигнахме беседка в градината. Вече бяхме почнали да каним посетители за идните по-топли месеци. 9-годишният ни наследник Александър завършваше четвърти клас и искахме да му устроим тържество за завършването на началното учебно заведение – нещо феерично, забавно. Аз бях ръководител на родителския комитет и чакахме пролетта, с цел да създадем груповите фотоси на децата. Сега съвсем всички те са в чужбина. Слава богу, че всичките са живи!
Много обичахме града си! Никога и на разум не ни е идвало да се местим другаде, само че войната промени всичко. Тя беше пагубна за града ни, който през последните пет години напряко разцъфна и се разхубави. Появиха се доста нови паркове, с разнообразни типове цветя и дървета. Когато нацъфтят напролет, хубостта е невероятна. Хората излизат из парковете с децата си. В града беше издигната и ледена пързалка, започнаха да развиват фигурното пързаляне. Ремонтирана беше филхармонията и доста исторически здания. Сега всичко това към този момент го няма. “
Алина Ковальова се добрала до Германия в края на април. В продължение на 8 дни пътували с кола през Крим, Грузия, Турция, България и половин Европа. Най-важното за нея е, че синът ѝ се намира в сигурност и към този момент не претърпява пъкъла на войната: „ През последните месеци детето спи обикновено. Вече не повтаря преди лягане, че го е боязън от гибелта – преди го правеше всяка вечер, когато му споделях „ лека нощ “. Сега и рисунките му са естествени, като на всяко дете: не рисува бомби, както преди, а роботи, динозаври и пейзажи “.
Алина се оплаква, че животът им в Германия потръгва много мъчно. Все още живеят в хотел, тъй като не могат да си намерят жилище. А жилище не си намират, тъй като нямат работа. Дори когато един ден получат позволение за работа, отново ще бъде мъчно, тъй като без да знаят езика, работа не се намира елементарно. Тя твърди, че не могат да се запишат и на интеграционни курсове, тъй като още нямат непрекъсната адресна регистрация. „ Порочен кръг “, въздиша украинката, която обаче – без значение от всичко – е доста признателна на приютилата ги Германия. И на доброволците, които им преподават немски.
„ През цялото време си мечтаем да се върнем в Мариупол – в мига, когато градът още веднъж стане украински. Защото в никакъв случай не бихме се прибрали под съветска окупация. Най-страшното е, че окупаторите ограбиха свободата на хората. Уж оповестяват, че в града се възвръща водоснабдяването, че пускат ток, че даже има хора, които считат живота там към този момент за нормален… Но по какъв начин да живееш някъде, където би трябвало да си държиш езика зад зъбите? Свикнала съм постоянно да споделям на глас, когато нещо не ми харесва – пък в случай че ще да е срещу кмета или президента. Ние в Украйна бяхме свободни хора. “
Автори: Александър Савицкий, Ойген Тайзе
Разказът наедин киевчанин с военен псевдоним " Будист "
„ До началото на войната бях преводач в една доста сполучлива IT-фирма. Подобно на мнозина други киевчани, и на мен войната в Донбас, която се водеше към този момент 8 години, ми се виждаше далечна работа – не се интересувах изключително от протичащото се там. После обаче пристигна 24 февруари с воя на сирените и грохота от гърмежите на съветските ракети. Излязох на улицата и се причислих към хората, които копаеха окопи и издигаха заграждения. От териториалната защита ни раздаваха оръжие за денем, а нощем спяхме по домовете си. После научих, че селото на баба ми в Запорожие било изравнено със земята, а родният град на татко ми Никопол е бил подложен на артилерийски обстрел. Заедно с няколко другари постъпихме в Националната армия, където преминахме през едноседмично образование и незабавно по-късно ни изпратиха на фронта на изток.
Заехме позиция в една гора. Не виждахме врага, само че той непрекъснато ни обстрелваше и трябваше да копаем окопи и да строим блиндажи. Понякога оръдията и минохвъргачките замлъкваха, преставаха и бомбардировките от въздуха, само че тогава в нахлуване минаваше вражеската пехота. А след това всичко се повтаряше изначало. И по този начин денонощно. Вече не помнех по кое време за финален пък съм спал обикновено, а от време на време се докарвах до такова положение, че просто падах на земята и за няколко часа напълно изключвах. След което ме събуждаха ударните талази и оглушителните гърмежи и трябваше да застъпвам наряд. Останахме там месец и половина. “
„ Будист “ споделя, че дружно с останалите получил къса отпуска и даже за три дни си бил в Киев, само че след това още веднъж отпътувал да се бие в Донбас: „ Всичко стартира изначало: денонощен обстрел, движим се сред блиндажите единствено нощем, тъй като над главите ни непрестанно кръжат вражеските дронове, които поправят огъня на танковете и артилерията. От нашата рота малко на брой оцеляха. Мъчно ми е за тези момчета, които починаха единствено на по 20-25 години! Но бяхме длъжни да останем там, тъй като всяко оттегляне би означавало да се откажем от територията си. Отидох на фронта като доброволец, само че в този момент не ми се желае да го направя още веднъж. Не може обаче и да не отида. Надявам се, че благодарение на психолог ще си подредя нещата в главата, след това ще се пооправя от леката травма и още веднъж ще ходя да водя война. “
А ето и историята на Светлана Богаченко, киевска художничка и доброволка:
„ На 24 февруари доста мои познати напуснаха Киев, аз обаче не желаех да оставя в неволя тези момчета и девойки, които се записаха в териториалната защита - без бронежилетки, без каски, без термо-бельо и друго снаряжение. Държавата не можеше да им обезпечи всичко това, тъй като внезапно толкоз доста хора се подвигнаха да пазят Украйна. Така ние, доброволците се оказахме изключително значими. В Украйна не можеше да се купят всички тези неща, доста магазини затвориха. Наложи се да търсим помощ от украинци в Европа, в Съединени американски щати и в Канада, да организираме превозването на военно снаряжение и медицински продукти през няколко граници. Толкова доста работа имахме, че не ни стигаше време нито за сън, нито за подготвяне на храна.
През първите седмици след 24 февруари напряко се чудехме на кого по-бързо да доставим снаряжение и амуниции: дали на териториалната защита, дали на армията и доброволците, воюващи в Ирпен, Буча и Гостомел. Да не приказваме, че организирахме и изхранването на самотни и възрастни хора в Киев, а вечер аз разнасях кафе, чай и бонбони на момчетата на барикадите. Доста ужасно си беше, когато на улицата избухваше престрелка с противников диверсанти. На въздушните паники въобще не обръщах внимание, нямаше време да се укривам в бомбоубежищата.
Днес се усещам същински окрилена, когато успеем да набавим цистерна с дизел за нашите момчета, когато им изпратим на фронта няколкостотин турникета, стерилно долни дрехи за операционните, препарати против кръвотечение или против изгаряния, изключително за танкистите. Навремето не можех даже да си показва по какъв начин се набират сходни неща, а в този момент всичко ми се получава. И заран рано-рано стартирам телефонните диалози и описите с нужните неща. “
Светлана Богаченко признава, че се усеща изтощена и прочувствено опустошена, обаче от няколко седмици още веднъж се е върнала към рисуването: „ Но през днешния ден просто няма на кого да продаваш картини в Украйна: част от по-заможните хора напуснаха страната, а останалите оказват помощ на фронта. Тъй че към този момент нямам никакви доходи. Осланям се само на помощта на децата и на приятелите. Всичките спестени пари отиват за закупуване на това, от което се нуждае армията. Защото по този начин спасяваме доста човешки животи! “.
Алина Ковальова е избягала от Мариупол и в този момент живее в немския град Хамбург. Пред Дъждовни води тя споделя:
„ През последните 6 години работех в рекламния отдел на един огромен медицински център в Мариупол, който беше погубен по време на нападенията против града ни. Съпругът ми преди време беше кранист в цех „ Азовстал “, а през последните години стартира личен търговски бизнес. Живеехме добре, съвсем завършихме ремонта на къщата, купихме си нови мебели, дигнахме беседка в градината. Вече бяхме почнали да каним посетители за идните по-топли месеци. 9-годишният ни наследник Александър завършваше четвърти клас и искахме да му устроим тържество за завършването на началното учебно заведение – нещо феерично, забавно. Аз бях ръководител на родителския комитет и чакахме пролетта, с цел да създадем груповите фотоси на децата. Сега съвсем всички те са в чужбина. Слава богу, че всичките са живи!
Много обичахме града си! Никога и на разум не ни е идвало да се местим другаде, само че войната промени всичко. Тя беше пагубна за града ни, който през последните пет години напряко разцъфна и се разхубави. Появиха се доста нови паркове, с разнообразни типове цветя и дървета. Когато нацъфтят напролет, хубостта е невероятна. Хората излизат из парковете с децата си. В града беше издигната и ледена пързалка, започнаха да развиват фигурното пързаляне. Ремонтирана беше филхармонията и доста исторически здания. Сега всичко това към този момент го няма. “
Алина Ковальова се добрала до Германия в края на април. В продължение на 8 дни пътували с кола през Крим, Грузия, Турция, България и половин Европа. Най-важното за нея е, че синът ѝ се намира в сигурност и към този момент не претърпява пъкъла на войната: „ През последните месеци детето спи обикновено. Вече не повтаря преди лягане, че го е боязън от гибелта – преди го правеше всяка вечер, когато му споделях „ лека нощ “. Сега и рисунките му са естествени, като на всяко дете: не рисува бомби, както преди, а роботи, динозаври и пейзажи “.
Алина се оплаква, че животът им в Германия потръгва много мъчно. Все още живеят в хотел, тъй като не могат да си намерят жилище. А жилище не си намират, тъй като нямат работа. Дори когато един ден получат позволение за работа, отново ще бъде мъчно, тъй като без да знаят езика, работа не се намира елементарно. Тя твърди, че не могат да се запишат и на интеграционни курсове, тъй като още нямат непрекъсната адресна регистрация. „ Порочен кръг “, въздиша украинката, която обаче – без значение от всичко – е доста признателна на приютилата ги Германия. И на доброволците, които им преподават немски.
„ През цялото време си мечтаем да се върнем в Мариупол – в мига, когато градът още веднъж стане украински. Защото в никакъв случай не бихме се прибрали под съветска окупация. Най-страшното е, че окупаторите ограбиха свободата на хората. Уж оповестяват, че в града се възвръща водоснабдяването, че пускат ток, че даже има хора, които считат живота там към този момент за нормален… Но по какъв начин да живееш някъде, където би трябвало да си държиш езика зад зъбите? Свикнала съм постоянно да споделям на глас, когато нещо не ми харесва – пък в случай че ще да е срещу кмета или президента. Ние в Украйна бяхме свободни хора. “
Автори: Александър Савицкий, Ойген Тайзе
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ