Николай Николов: Никога не съм отказвал на България
Волейболният национал на България Николай Николов гостува в предаването " Код Спорт " по ТВ+ . В годината на международното състезание, на което сме домакини с Италия, от него и съотборниците му чакаме мощно показване, а за какво не и орден.
Николов стартира кариерата си в Лукойл-Нефтохимик, като от 2000 до 2009 година минава през всички възрастови групи. Печели шампионската купа и купата на България през 2007 година с отбора от Бургас. Следва половин сезон през 2009 година в ЦСКА и още веднъж ликува с двете най-престижни оценки на страната ни.
Заминава за Италия, а оттова се озовава в Иран. В азиатската страна победи с купата в лигата. С тима на Пайкан взе участие на международното клубно състезание и печели наградата за " Най-добър блокировач ". Преди една година се завърна в родния си Лукойл-Нефтохимик и още веднъж бе на върха в шампионата на България.
През 2018 година сбъдна една своя фантазия - ликува с купата на СЕV с тима на Белогорие. С националния тим записва трето място на европейското състезание в Турция през 2009 година, както и второ място на европейските игри в Баку през 2015-та.
- Ники, здравей! Как върви възобновяване ти? Кога селекционерът Пламен Константинов ще може да разчита на теб?
- Възстановяването ми върви добре. Изписаха се всякакви неща и като ги прочетох в първия миг си помислих, че съм ужасно тежко контузен, само че в реалност не е тъкмо по този начин. Ясно е, че при нас контузиите са всекидневие. Получих проблем зимата в клубния ми тим. Не беше нещо съществено, само че не беше и нещо леко и трябваше да му обърна внимание. Отне ми много време да се възстановя. В момента върша просто една поддръжка, специфични извършения за раменната става. Ще ми отнеме още седмица и по-късно интензивно се включвам в работата с тима. Надявам се в близката седмица или две малко по малко да хвана ритъма на тима и да съумея да оказа помощ. Не мога да кажа тъкмо по кое време ще бъда подготвен за игра, тъй като много време не съм упражнявал. Но аз съм подобен вид, на който не му би трябвало доста време и бързо встъпвам във форма. Не знам дали ще съумея за мачовете в София, само че се надявам най-малко за шампионата в Япония да оказа помощ.
- Тази година бе част от гранда в Русия Белогорие Белгород. Спечелихте купата на СЕV, като на финала победихте Зираатбанк. Кои бяха най-трудните ви срещи по пътя към трофея?
- Със сигурност това бе последната среща – гостуването ни от финала в Анкара. Дотогава не срещнахме съперник, който да окаже сериозна опозиция. В първи кръг играхме с ЦСКА, по-късно с израелски и словенски тимове – положителни сформира, само че не и на равнището на Белгород. Знаем какъв тим е това, печелил е всичко на клубно равнище. Реално видяно в действителност най-труден бе вторият мач от финалната серия. В първата среща бяхме домакини и може би това бе най-хубавият ни мач през целия сезон. За противника ни нямаше безусловно никакъв късмет, в нашето игрище всичко се получи, играхме съвсем безгрешно. За това приказва резултатът, победихме ги в обособените геймове на 14, 15 и 13. На край наподобява малко несериозно. Беше ни ясно, че идващият мач няма да бъде подобен и тъкмо по този начин се получи. Пред лична аудитория играха доста по-добре. Нещата бяха на другия полюс – при тях всичко се получаваше, а при нас особено в първите два гейма беше доста тежко. След като губехме 0:2, успяхме да издържим повече душевен и спечелихме третия гейм с 28:26. За мен това беше разковничето в този мач. Видях много унили физиономии и им споделих: " Момчета, би трябвало да устискаме до този гейм и да го вземем. Успеем ли – ще ги пречупим. " Виждаше се, че при тях започнаха да се появяват съмнения, няма по какъв начин да няма и отмалялост. В четвъртия гейм нещата се подредиха и спечелихме мача с 3:2. С взимането на четвъртия гейм, спечелихме и шампионата, само че все пак постоянно играеш за престижи искаш да побеждаваш.
- За мачове като първия, извоюван на 14, 15 и 13, Боре Кьосев споделяше: " Искам да сбъркам и не мога… "
- Да, по този начин се получи. Не е загадка, че най-силното оръжие на съветските тимове е сервисът. Много рядко се получава съотношението неточности и асове да бъдат близки, да не приказваме да са равни или асовете да са повече. В този мач направихме единствено 10 неточности от сервис и надлежно 10 директни точки, което е нещо феноменално.
- Как те одобриха в този съветски гранд?
- В този тим открих страхотни момчета. Обстановката в съблекалнята беше невероятна. Признавам си, че това е най-хубавата група от хора, с която съм работил в миналото през живота ми. Наистина бях доста благополучен, че попаднах там. На втората седмица започнах да се майтапя и да се усещам като един от тях, макар че с езика не бях доста на „ ти “, защото в никакъв случай не съм учил съветски. Но бързо влязох в крайник и съумях да се впиша в колектива. Момчетата ме одобриха доста топло, станахме си другари. Играх с невероятни състезатели и най-важното със страхотни хора и мъже. За мен беше фантазия да се срещна със Сергей Тетюхин, който е легенда на международния волейбол. А даже имах привилегията да играя с него.
- Отборът на Белогорие завоюва купата на СЕV, Зенит Казан ликува с Шампионската лига. На какво се дължи превъзходството на съветските клубове в Европа?
- Най-вече на сериозните финанси. За каквото и да приказваме в днешно време в международен мащаб основна роля играе финансовата страна. Неофициално се споделя, че бюджетът на Зенит Казан е безлимитен. Там играят топ съветски състезатели и може би двамата най-хубави чужденци сега. Достатъчно е да имаш Вилфредо Леон – той е половин тим или даже малко повече.
- Той реши финала. Започна отчайващо, само че в най-важните моменти като че ли се появи различен волейболист и изнесе мача. Как си го обясняваш?
- Това се назовава класа и майсторство. Именно това демонстрира качествата на един играч. При него мъчно приказваме за физически проблем, само че може би има ментален. Но видяхме, че съумя да излезе и оказа помощ доста съществено на тима си да завоюва. Мачерата изигра страховит мач, това бе най-хубавата им среща. Бяха много близко – да загубиш със 7:11 в тайбрека сигурно е мъчително, само че когато от другата страна са състезатели като Андерсън, Леон, Максим Михайлов, може да водиш и с 12:5, само че нямаш право на неточности. Една неточност може да ти коства мача, както и се случи тогава.
- А по какъв начин видя в този мач Цветан Соколов? Той беше от другата страна на барикадата – индивидът, който сътвори на Зенит толкоз доста проблеми…
- Не ми беше прелестно, тъй като Цецо загуби. Българин е, другари сме, съотборници и постоянно ни се желае, когато гледаш собствен сътрудник и другар, той да победи. Бяхме се събрали с братята Братоеви, с които сме доста положителни другари и гледахме дружно. Бяхме доста щастливи доникъде на тайбрека, тъй като виждахме, че в действителност Цецо има доста сериозен късмет да завоюва, само че не се получи. Той изигра доста прекрасен мач. За страдание знаем, че има доста физически проблеми. Затова считам, че не съумя да помогне на тима по този начин, както му се искаше, макар че направи страховит мач. Не желая да подценявам това, което е направил, само че се вижда, че здравословното положение не е това, което би трябвало да бъде. За страдание и ние го разбрахме малко по-късно, че би трябвало да претърпи интервенция, която ще го извади за много дълго време от състава. Със сигурност няма да може да ни помогне в Лигата на нациите. Най-вероятно и на международното състезание, само че това е нашият живот и продължаваме да се борим. На него желая да му пожелая скорошно възобновяване, тъй като съм минал през много такива моменти и знам какво значи.
- Какво си казахте на разлъка с шефовете и съотборниците в Белогорие?
- С шефовете беше делово. Разделихме се по прелестен метод, благодариха ми за сезона. Нормално е след толкоз дълга работа да има и приятни, и неприятни моменти. Имахме и търкания, само че всичко това се не помни, когато побеждаваш. А и считам, че в този живот е по-добре да отделяме повече внимание на положителното, в сравнение с неприятното. С момчетата беше може би най-тежката разлъка, която съм имал в миналото. Не желаех просто по този начин да си потегли и вечерта преди да си отпътува проведох една вечеря за целия тим. Исках да се съберем, да си поговорим, да се забележим отвън залата като естествени хора и тогава да си потегли. Но едно нещо ми направи най-голямо усещане и много ме удиви. В началото имаше две млади момчета на по 20 години, които не знаеха по какъв начин да подходят към мен, защото не ме познават. Най-вероятно изпитваха съмнение, само че след време намерихме общ език и станахме положителни другари. На вечерята си говорихме с едното момче, прегърнахме се, пожелахме си триумф и когато се обърнах към другото момче, то плачеше. През цялата година бяхме в една стая. Подхождат с доста огромно почитание към по-опитните състезатели, което ми направи доста мощно усещане. Това в Русия е мощно изразено. Той плачеше и това бе голям подарък за мен. Със сигурност не ми е прелестно, когато хората се разстройват, само че това бе индикатор, че този човек е намерил нещо в мен, което му харесва. Тази разлъка беше мъчителна и за двама ни. Аз съумях да се сдържа, само че той е по-емоционален. Прегърнах го, успокоих го, споделих му, че животът не свършва и ще се забележим някой ден. Отговори ми: „ Да, знам. Но не ми е прелестно, тъй като станахме доста положителни другари. Страшно доста ми помагаше на игрището и отвън него. Никога няма да те не помни и постоянно ще има място за теб в моето сърце. “
- Сега ще те върнем към твоята младост. През 2000 година си 14-годишен в Бургас и започваш с волейбола. Как се случи? Кой те завоюва за този спорт?
- Винаги, когато описвам тази история, настръхвам. Аз съм родом от Карнобат. Знаете, че в дребните градове няма кой знае какво поле за изява и благоприятни условия за развиване. Имаше учебно заведение с паралелки с разширено проучване на британски език и биология. Реших да вляза, а въпросните изпити се организираха в Бургас. Имаше тест по математика, а тя в никакъв случай не ми е била мощ. Разхождах се в центъра на Бургас и против мен се зададе един възрастен човек, който много обширно ме огледа. Ако би трябвало да съм почтен, малко се тормозих. След 10-15 минути се връщах наопаки и безусловно същият човек потегли към мен. Спря ме на улицата и ме попита: „ Моето момче, ти с волейбол занимавал ли си се? “ Очите ми светнаха, защото до тогава имах ужасно предпочитание да се занимавам, само че в Карнобат това нямаше по какъв начин да се случи. Баща ми е играл волейбол непрофесионално и ме възпламени по този спорт. Той е някогашен боен, само че в дребните градове всички се познават и два-три пъти в седмицата се събираха и играеха в локалната пожарна в града. Аз също започнах да заедно съм с него, първоначално ми беше много мъчно и не ми се получаваха нещата. По-емоционалните хора ме овикваха, беше ми доста тежко, само че доста ми се прииска да стартира да упражнявам спорта по-сериозно, най-малкото с цел да им покажа, че мога. И когато този човек ме срещна, не можех да допускам, че това се случва. Точно тогава си помислих, че паралелката с биология и британски език не е за мен. Смятам, че тук открих своя късмет. А до тогава доста ми се искаше да мина през спортното учебно заведение в Бургас, да погледна по кое време има приемни изпити, само че разсъждавах неверно – аз ли ще отида в това спортно учебно заведение, мен ли ще ме изберат, аз ли ще стана някой? Това е може би невероятно и самичък дадох задна скорост в първия миг. Когато Динко Касабов ме срещна на улицата, си споделих, че това е знак от ориста. Попита ме от кое място съм и дали познавам Иван Оставълков, който е бил треньор по волейбол в Карнобат преди доста, доста години, когато този спорт се е практикувал там. Казах му, че е бил треньор на татко ми. Попита кой е той и в последна сметка излезе, че се познават. Свърза се с мен, сподели ми какви документи би трябвало да подготвя, явих се на изпит и ме одобриха. Като видях какъв брой претенденти има, още веднъж си помислих, че надали мен ще изберат. Но като изключим волейболните умения, които до този миг ми липсваха, физически съм се занимавал и с други спортове. И завоювах всички физически проби. Когато пристигна моментът за игровата част, се видя, че имам някакви умения, само че не са това, което би трябвало да бъде и ми беше много обезпокоеното. Хубавото е, че очевидно са видели нещо в мен и ме одобриха от може би 30 индивида. Приеха мен и още едно момче, което към този момент беше упражнявало волейбол. Най-важното е, че съумях да се преборя с терзанието и страха. Това ми вдъхна малко повече кураж и мощ. Така стартира битката.
- Играл си в Италия, Иран, Русия. Къде си се чувствал най-добре и за какво?
- Не мога да кажа. На другите места съм получавал нещо, което ми е лисвало на друго място. За Италия нищо не мога да кажа, тъй като играх в тим, който тогава не беше с упоритости, даже не беше и средняк. В Иран получих доста топло посрещане от безусловно всички. Това е доста волейболна страна. Отнасят се с голямо почитание към хората, които вършат и реализират нещо. Там построих име, което не съм сигурен, че имам даже в България. Толкова доста ме обичаха, че в последната година отидох да играя мач в Урумия. Има голяма зала за 5-6 хиляди и постоянно е цялостна догоре. За първи път скандираха името на играч от противниковия тим и то на чужденец. Беше нещо необикновено, вардя си видео в телефона. Там получих ужасно почитание и любов от почитателите. Беше ми много необичайно, когато в град като Техеран, който варира сред 15 и 20 милиона, хората започнаха да ме разпознават по улиците. И в Иран, и в Русия открих страхотни другари. Но в Русия имахме необикновен колектив, най-хубавият, в който съм бил и ще ми липсва, тъй като повторно няма да го намеря.
- Защо реши да се върнеш в България и да се включиш в плана Нефтохимик?
- Просто стичане на събитията. Тогава направих трансфер в Енисей Красноярск. Още през цялото време ми стана ясно, че нещата не потеглят в добра посока, а аз не съм човек, който може да си мълчи и обича да търпи. Винаги имам мнение, не отстъпвам го и заставам зад думите си. Тогава се получиха разминавания сред мен, треньора и клуба. Седнахме и като естествен човек споделих, че не желая да сътворявам проблеми и сензации, нямам никакви искове и искам да се разделим по взаимно единодушие. Съгласиха се и откакто ми завърши аферата с Красноярск, разновидността за мен беше България. На полусезона е доста мъчно да намериш първокласен тим. Използвах момента да се върна у дома в Бургас, покрай фамилията, с цел да мога да обърна внимание и на тях. А и да бъда и с приятелите си. Израснал съм в Бургас и имам доста другари. В тима се познавам с всички момчета от дълго време. Исках да смъква натрупалото се напрежение в мен. Направих доста добър ход, тъй като бях с най-близките си хора, играх с другари, спечелихме шампионата. Да, ясно е, че равнището в България не е като това в чужбина, само че това от време на време дава убеденост. Тук се показах сносно и тогава си сложих една цел – равнището, което имах в България в тези три-четири месеца, да го задържа и в националния тим. Да забележим дали е било нещо моментно или в действителност са качества. Миналата година се получи страховит сезон в националния тим. Може и нескромно да звучи, само че аз персонално съм удовлетворен от себе си.
- Кои са треньорите, които през годините са вярвали в теб?
- Трябва да попитате тях, не мога да дам прецизен отговор.
- С кого от тях най-добре си се разбирал?
- Мога да кажа кой повлия най-осезаемо на кариерата ми. Това е двойката Силвано Пранди и Камило Плачи. За мен и до ден-днешен остават треньорите, с които съм изпитвал най-голямо наслаждение да работя. Неслучайно назовават Силвано " Професора ". Беше благосъстояние за младите състезатели. За опитните също, само че когато един играч към този момент е построен, е по-трудно да го ошлайфаш. Спомням си, че ме научи на няколко доста елементарни неща, които дадоха огромна разлика в качествата, които имах. Винаги ще му бъда признателен.
- Карал ли си го в миналото да се усмихне? Любо Ганев споделя, че единствено той е успявал в тази мисия…
- (Смее се) Не съм се замислял. По това време бях още млад и гледах само да си правя работата на игрището и да ставам по-добър всеки ден.
- Смяташ ли, че в България може да се направи мощен клубен тим, който да пробие до Файнъл Фор през днешния ден?
- Днес – може би малко мъчно, само че не е невероятно. Проектът на Нефтохимик ме кара да съм оптимист. Знам нещата от кухнята, въпреки всичко съм локален. Там нещата стартират да получават европейски облик. Това ме радва и доста се надявам да не е моментно, тъй като знаем, че в България доста постоянно опитваш нещо за малко и когато не се получи, завършва напълно. Призовавам господин Валентин Златев и Сашо Везенков да имат търпението и да осъществят този план. Те са амбициозни и нека устискат малко повече от това, което е било по-рано. Смятам, че в случай че се върнат в България състезатели, които играят в националния тим, може да се случи нещо много съществено. Не приказваме за чужденци, тъй като българските национали са задоволително гръмки имена.
- Стигаме до националния тим. Ти в миналото отказвал ли си да играеш за представителния отбор на България? Питам те, тъй като доста се спекулира по тази тематика.
- Не, изрично. Може да попитате федерацията, треньорите, с които съм работил през годините или цялото управление. Никога не съм дал отговор: " Не, няма да играя за националния тим. " Единствено преди две години просто ми се обадиха и ме попитаха: " Какво искаш да направиш това лято? " Отговорът ми беше: " Искам да умря, в случай че е допустимо. " И се договорихме. Никога не съм казвал, че изрично няма да играя за България. Да, беше ми неприятно, че се изписаха толкоз доста неща, само че за жалост в България е по този начин. Не мога да кажа, че съм се изморил да се боря с медиите. Няма по какъв начин да се случи, тъй като съм огромен герой за истина. Скоро даже завърших един правосъден иск. Но тези неща не се трансформират и вървят надолу в негативна посока. Доста ми е болно и ми тежи. Не ми се желае, като доста хора, просто да кажа: „ Това е България. “ Знам, че това е България, само че не желая да бъде тъкмо тази България. Искам това да се промени и то зависи от нас, особено хората, които сме пострадали. Масово при моите сътрудници, когато се случи нещо такова, се споделя: " Добре, какво да направим…Не можем да ги спрем. " Докато мислим по този начин, в действителност в никакъв случай няма да ги спрем и всякакви жълти издания ще си вършат с нас, каквото желаят. Не е прелестно, само че за жалост това е реалност. Нямаме мотивация и не желаеме да се борим.
- За страдание слуховете от ден на ден имат силата на обстоятелства.
- Точно по този начин е в България. Когато не се опитваш по някакъв метод да го опровергаеш, излиза, че това е реалност. Не обичам хора, които мрънкат: " Ами, те по този начин написаха за мен, това направиха, по този начин казаха… " Веднага запитвам с контра въпрос: " А ти какво направи по този мотив? ". Отговорът е: " Ами, нищо. " Тогава нямаш право да се оплакваш. Щом като не правиш нищо, значи, че го приемаш и това е действителността. Ако си се борил и се опитал да промениш нещо, тогава в действителност имаш правото да кажеш: " Искам да направя това и това… ", само че това е друга тематика.
- Къде ще играе Ники Николов?
- Все още няма изясненост, по тази причина не мога да дам съответен отговор. Имам няколко разновидността, които сега премислям. Може би до седмица би трябвало да имам отговор, само че към днешна дата към момента нямам.
- По традиция в края на диалога сме подготвили и няколко персонални въпроса. Готов ли си към този момент да създадеш семейство?
- Много от дълго време мога да кажа, че съм подготвен за това нещо. Въпросът е, че с нашата работа е много мъчно. Винаги си по пътищата и мъчно се намира човек, който да успее да изтърпи това нещо и да прави взаимни отстъпки. Колкото и неприятно да прозвучи, при нас е доста мъчно да вършим компромис с работата си. Сигурно доста хора ще кажат: " Той е на над 30 години – по какъв начин няма да направи компромис? Семейството е най-важно… "
- Пламен Константинов отсрочва сватбата към този момент 20 години по същите аргументи.
- Да, уповавам се да не го докарам до такава степен. Иска ми се да е малко по-рано. В момента не мога да кажа по кое време, по какъв начин, за какво ще се случи, само че се надявам да стане в близко бъдеще.
- Лесно ли е да си жури на конкурс за хубост?
- Разбира се, че не е. Знаем, че в България има доста красиви дами и от доста красиви дами, да избереш най-красивата постоянно е мъчно. Хубаво е да има такива начинания, тъй като си по през целия ден в залата и ти се желае да усетиш малко и от естествения живот. За мен беше прелестно преживяване, едно забавление.
Николов стартира кариерата си в Лукойл-Нефтохимик, като от 2000 до 2009 година минава през всички възрастови групи. Печели шампионската купа и купата на България през 2007 година с отбора от Бургас. Следва половин сезон през 2009 година в ЦСКА и още веднъж ликува с двете най-престижни оценки на страната ни.
Заминава за Италия, а оттова се озовава в Иран. В азиатската страна победи с купата в лигата. С тима на Пайкан взе участие на международното клубно състезание и печели наградата за " Най-добър блокировач ". Преди една година се завърна в родния си Лукойл-Нефтохимик и още веднъж бе на върха в шампионата на България.
През 2018 година сбъдна една своя фантазия - ликува с купата на СЕV с тима на Белогорие. С националния тим записва трето място на европейското състезание в Турция през 2009 година, както и второ място на европейските игри в Баку през 2015-та.
- Ники, здравей! Как върви възобновяване ти? Кога селекционерът Пламен Константинов ще може да разчита на теб?
- Възстановяването ми върви добре. Изписаха се всякакви неща и като ги прочетох в първия миг си помислих, че съм ужасно тежко контузен, само че в реалност не е тъкмо по този начин. Ясно е, че при нас контузиите са всекидневие. Получих проблем зимата в клубния ми тим. Не беше нещо съществено, само че не беше и нещо леко и трябваше да му обърна внимание. Отне ми много време да се възстановя. В момента върша просто една поддръжка, специфични извършения за раменната става. Ще ми отнеме още седмица и по-късно интензивно се включвам в работата с тима. Надявам се в близката седмица или две малко по малко да хвана ритъма на тима и да съумея да оказа помощ. Не мога да кажа тъкмо по кое време ще бъда подготвен за игра, тъй като много време не съм упражнявал. Но аз съм подобен вид, на който не му би трябвало доста време и бързо встъпвам във форма. Не знам дали ще съумея за мачовете в София, само че се надявам най-малко за шампионата в Япония да оказа помощ.
- Тази година бе част от гранда в Русия Белогорие Белгород. Спечелихте купата на СЕV, като на финала победихте Зираатбанк. Кои бяха най-трудните ви срещи по пътя към трофея?
- Със сигурност това бе последната среща – гостуването ни от финала в Анкара. Дотогава не срещнахме съперник, който да окаже сериозна опозиция. В първи кръг играхме с ЦСКА, по-късно с израелски и словенски тимове – положителни сформира, само че не и на равнището на Белгород. Знаем какъв тим е това, печелил е всичко на клубно равнище. Реално видяно в действителност най-труден бе вторият мач от финалната серия. В първата среща бяхме домакини и може би това бе най-хубавият ни мач през целия сезон. За противника ни нямаше безусловно никакъв късмет, в нашето игрище всичко се получи, играхме съвсем безгрешно. За това приказва резултатът, победихме ги в обособените геймове на 14, 15 и 13. На край наподобява малко несериозно. Беше ни ясно, че идващият мач няма да бъде подобен и тъкмо по този начин се получи. Пред лична аудитория играха доста по-добре. Нещата бяха на другия полюс – при тях всичко се получаваше, а при нас особено в първите два гейма беше доста тежко. След като губехме 0:2, успяхме да издържим повече душевен и спечелихме третия гейм с 28:26. За мен това беше разковничето в този мач. Видях много унили физиономии и им споделих: " Момчета, би трябвало да устискаме до този гейм и да го вземем. Успеем ли – ще ги пречупим. " Виждаше се, че при тях започнаха да се появяват съмнения, няма по какъв начин да няма и отмалялост. В четвъртия гейм нещата се подредиха и спечелихме мача с 3:2. С взимането на четвъртия гейм, спечелихме и шампионата, само че все пак постоянно играеш за престижи искаш да побеждаваш.
- За мачове като първия, извоюван на 14, 15 и 13, Боре Кьосев споделяше: " Искам да сбъркам и не мога… "
- Да, по този начин се получи. Не е загадка, че най-силното оръжие на съветските тимове е сервисът. Много рядко се получава съотношението неточности и асове да бъдат близки, да не приказваме да са равни или асовете да са повече. В този мач направихме единствено 10 неточности от сервис и надлежно 10 директни точки, което е нещо феноменално.
- Как те одобриха в този съветски гранд?
- В този тим открих страхотни момчета. Обстановката в съблекалнята беше невероятна. Признавам си, че това е най-хубавата група от хора, с която съм работил в миналото през живота ми. Наистина бях доста благополучен, че попаднах там. На втората седмица започнах да се майтапя и да се усещам като един от тях, макар че с езика не бях доста на „ ти “, защото в никакъв случай не съм учил съветски. Но бързо влязох в крайник и съумях да се впиша в колектива. Момчетата ме одобриха доста топло, станахме си другари. Играх с невероятни състезатели и най-важното със страхотни хора и мъже. За мен беше фантазия да се срещна със Сергей Тетюхин, който е легенда на международния волейбол. А даже имах привилегията да играя с него.
- Отборът на Белогорие завоюва купата на СЕV, Зенит Казан ликува с Шампионската лига. На какво се дължи превъзходството на съветските клубове в Европа?
- Най-вече на сериозните финанси. За каквото и да приказваме в днешно време в международен мащаб основна роля играе финансовата страна. Неофициално се споделя, че бюджетът на Зенит Казан е безлимитен. Там играят топ съветски състезатели и може би двамата най-хубави чужденци сега. Достатъчно е да имаш Вилфредо Леон – той е половин тим или даже малко повече.
- Той реши финала. Започна отчайващо, само че в най-важните моменти като че ли се появи различен волейболист и изнесе мача. Как си го обясняваш?
- Това се назовава класа и майсторство. Именно това демонстрира качествата на един играч. При него мъчно приказваме за физически проблем, само че може би има ментален. Но видяхме, че съумя да излезе и оказа помощ доста съществено на тима си да завоюва. Мачерата изигра страховит мач, това бе най-хубавата им среща. Бяха много близко – да загубиш със 7:11 в тайбрека сигурно е мъчително, само че когато от другата страна са състезатели като Андерсън, Леон, Максим Михайлов, може да водиш и с 12:5, само че нямаш право на неточности. Една неточност може да ти коства мача, както и се случи тогава.
- А по какъв начин видя в този мач Цветан Соколов? Той беше от другата страна на барикадата – индивидът, който сътвори на Зенит толкоз доста проблеми…
- Не ми беше прелестно, тъй като Цецо загуби. Българин е, другари сме, съотборници и постоянно ни се желае, когато гледаш собствен сътрудник и другар, той да победи. Бяхме се събрали с братята Братоеви, с които сме доста положителни другари и гледахме дружно. Бяхме доста щастливи доникъде на тайбрека, тъй като виждахме, че в действителност Цецо има доста сериозен късмет да завоюва, само че не се получи. Той изигра доста прекрасен мач. За страдание знаем, че има доста физически проблеми. Затова считам, че не съумя да помогне на тима по този начин, както му се искаше, макар че направи страховит мач. Не желая да подценявам това, което е направил, само че се вижда, че здравословното положение не е това, което би трябвало да бъде. За страдание и ние го разбрахме малко по-късно, че би трябвало да претърпи интервенция, която ще го извади за много дълго време от състава. Със сигурност няма да може да ни помогне в Лигата на нациите. Най-вероятно и на международното състезание, само че това е нашият живот и продължаваме да се борим. На него желая да му пожелая скорошно възобновяване, тъй като съм минал през много такива моменти и знам какво значи.
- Какво си казахте на разлъка с шефовете и съотборниците в Белогорие?
- С шефовете беше делово. Разделихме се по прелестен метод, благодариха ми за сезона. Нормално е след толкоз дълга работа да има и приятни, и неприятни моменти. Имахме и търкания, само че всичко това се не помни, когато побеждаваш. А и считам, че в този живот е по-добре да отделяме повече внимание на положителното, в сравнение с неприятното. С момчетата беше може би най-тежката разлъка, която съм имал в миналото. Не желаех просто по този начин да си потегли и вечерта преди да си отпътува проведох една вечеря за целия тим. Исках да се съберем, да си поговорим, да се забележим отвън залата като естествени хора и тогава да си потегли. Но едно нещо ми направи най-голямо усещане и много ме удиви. В началото имаше две млади момчета на по 20 години, които не знаеха по какъв начин да подходят към мен, защото не ме познават. Най-вероятно изпитваха съмнение, само че след време намерихме общ език и станахме положителни другари. На вечерята си говорихме с едното момче, прегърнахме се, пожелахме си триумф и когато се обърнах към другото момче, то плачеше. През цялата година бяхме в една стая. Подхождат с доста огромно почитание към по-опитните състезатели, което ми направи доста мощно усещане. Това в Русия е мощно изразено. Той плачеше и това бе голям подарък за мен. Със сигурност не ми е прелестно, когато хората се разстройват, само че това бе индикатор, че този човек е намерил нещо в мен, което му харесва. Тази разлъка беше мъчителна и за двама ни. Аз съумях да се сдържа, само че той е по-емоционален. Прегърнах го, успокоих го, споделих му, че животът не свършва и ще се забележим някой ден. Отговори ми: „ Да, знам. Но не ми е прелестно, тъй като станахме доста положителни другари. Страшно доста ми помагаше на игрището и отвън него. Никога няма да те не помни и постоянно ще има място за теб в моето сърце. “
- Сега ще те върнем към твоята младост. През 2000 година си 14-годишен в Бургас и започваш с волейбола. Как се случи? Кой те завоюва за този спорт?
- Винаги, когато описвам тази история, настръхвам. Аз съм родом от Карнобат. Знаете, че в дребните градове няма кой знае какво поле за изява и благоприятни условия за развиване. Имаше учебно заведение с паралелки с разширено проучване на британски език и биология. Реших да вляза, а въпросните изпити се организираха в Бургас. Имаше тест по математика, а тя в никакъв случай не ми е била мощ. Разхождах се в центъра на Бургас и против мен се зададе един възрастен човек, който много обширно ме огледа. Ако би трябвало да съм почтен, малко се тормозих. След 10-15 минути се връщах наопаки и безусловно същият човек потегли към мен. Спря ме на улицата и ме попита: „ Моето момче, ти с волейбол занимавал ли си се? “ Очите ми светнаха, защото до тогава имах ужасно предпочитание да се занимавам, само че в Карнобат това нямаше по какъв начин да се случи. Баща ми е играл волейбол непрофесионално и ме възпламени по този спорт. Той е някогашен боен, само че в дребните градове всички се познават и два-три пъти в седмицата се събираха и играеха в локалната пожарна в града. Аз също започнах да заедно съм с него, първоначално ми беше много мъчно и не ми се получаваха нещата. По-емоционалните хора ме овикваха, беше ми доста тежко, само че доста ми се прииска да стартира да упражнявам спорта по-сериозно, най-малкото с цел да им покажа, че мога. И когато този човек ме срещна, не можех да допускам, че това се случва. Точно тогава си помислих, че паралелката с биология и британски език не е за мен. Смятам, че тук открих своя късмет. А до тогава доста ми се искаше да мина през спортното учебно заведение в Бургас, да погледна по кое време има приемни изпити, само че разсъждавах неверно – аз ли ще отида в това спортно учебно заведение, мен ли ще ме изберат, аз ли ще стана някой? Това е може би невероятно и самичък дадох задна скорост в първия миг. Когато Динко Касабов ме срещна на улицата, си споделих, че това е знак от ориста. Попита ме от кое място съм и дали познавам Иван Оставълков, който е бил треньор по волейбол в Карнобат преди доста, доста години, когато този спорт се е практикувал там. Казах му, че е бил треньор на татко ми. Попита кой е той и в последна сметка излезе, че се познават. Свърза се с мен, сподели ми какви документи би трябвало да подготвя, явих се на изпит и ме одобриха. Като видях какъв брой претенденти има, още веднъж си помислих, че надали мен ще изберат. Но като изключим волейболните умения, които до този миг ми липсваха, физически съм се занимавал и с други спортове. И завоювах всички физически проби. Когато пристигна моментът за игровата част, се видя, че имам някакви умения, само че не са това, което би трябвало да бъде и ми беше много обезпокоеното. Хубавото е, че очевидно са видели нещо в мен и ме одобриха от може би 30 индивида. Приеха мен и още едно момче, което към този момент беше упражнявало волейбол. Най-важното е, че съумях да се преборя с терзанието и страха. Това ми вдъхна малко повече кураж и мощ. Така стартира битката.
- Играл си в Италия, Иран, Русия. Къде си се чувствал най-добре и за какво?
- Не мога да кажа. На другите места съм получавал нещо, което ми е лисвало на друго място. За Италия нищо не мога да кажа, тъй като играх в тим, който тогава не беше с упоритости, даже не беше и средняк. В Иран получих доста топло посрещане от безусловно всички. Това е доста волейболна страна. Отнасят се с голямо почитание към хората, които вършат и реализират нещо. Там построих име, което не съм сигурен, че имам даже в България. Толкова доста ме обичаха, че в последната година отидох да играя мач в Урумия. Има голяма зала за 5-6 хиляди и постоянно е цялостна догоре. За първи път скандираха името на играч от противниковия тим и то на чужденец. Беше нещо необикновено, вардя си видео в телефона. Там получих ужасно почитание и любов от почитателите. Беше ми много необичайно, когато в град като Техеран, който варира сред 15 и 20 милиона, хората започнаха да ме разпознават по улиците. И в Иран, и в Русия открих страхотни другари. Но в Русия имахме необикновен колектив, най-хубавият, в който съм бил и ще ми липсва, тъй като повторно няма да го намеря.
- Защо реши да се върнеш в България и да се включиш в плана Нефтохимик?
- Просто стичане на събитията. Тогава направих трансфер в Енисей Красноярск. Още през цялото време ми стана ясно, че нещата не потеглят в добра посока, а аз не съм човек, който може да си мълчи и обича да търпи. Винаги имам мнение, не отстъпвам го и заставам зад думите си. Тогава се получиха разминавания сред мен, треньора и клуба. Седнахме и като естествен човек споделих, че не желая да сътворявам проблеми и сензации, нямам никакви искове и искам да се разделим по взаимно единодушие. Съгласиха се и откакто ми завърши аферата с Красноярск, разновидността за мен беше България. На полусезона е доста мъчно да намериш първокласен тим. Използвах момента да се върна у дома в Бургас, покрай фамилията, с цел да мога да обърна внимание и на тях. А и да бъда и с приятелите си. Израснал съм в Бургас и имам доста другари. В тима се познавам с всички момчета от дълго време. Исках да смъква натрупалото се напрежение в мен. Направих доста добър ход, тъй като бях с най-близките си хора, играх с другари, спечелихме шампионата. Да, ясно е, че равнището в България не е като това в чужбина, само че това от време на време дава убеденост. Тук се показах сносно и тогава си сложих една цел – равнището, което имах в България в тези три-четири месеца, да го задържа и в националния тим. Да забележим дали е било нещо моментно или в действителност са качества. Миналата година се получи страховит сезон в националния тим. Може и нескромно да звучи, само че аз персонално съм удовлетворен от себе си.
- Кои са треньорите, които през годините са вярвали в теб?
- Трябва да попитате тях, не мога да дам прецизен отговор.
- С кого от тях най-добре си се разбирал?
- Мога да кажа кой повлия най-осезаемо на кариерата ми. Това е двойката Силвано Пранди и Камило Плачи. За мен и до ден-днешен остават треньорите, с които съм изпитвал най-голямо наслаждение да работя. Неслучайно назовават Силвано " Професора ". Беше благосъстояние за младите състезатели. За опитните също, само че когато един играч към този момент е построен, е по-трудно да го ошлайфаш. Спомням си, че ме научи на няколко доста елементарни неща, които дадоха огромна разлика в качествата, които имах. Винаги ще му бъда признателен.
- Карал ли си го в миналото да се усмихне? Любо Ганев споделя, че единствено той е успявал в тази мисия…
- (Смее се) Не съм се замислял. По това време бях още млад и гледах само да си правя работата на игрището и да ставам по-добър всеки ден.
- Смяташ ли, че в България може да се направи мощен клубен тим, който да пробие до Файнъл Фор през днешния ден?
- Днес – може би малко мъчно, само че не е невероятно. Проектът на Нефтохимик ме кара да съм оптимист. Знам нещата от кухнята, въпреки всичко съм локален. Там нещата стартират да получават европейски облик. Това ме радва и доста се надявам да не е моментно, тъй като знаем, че в България доста постоянно опитваш нещо за малко и когато не се получи, завършва напълно. Призовавам господин Валентин Златев и Сашо Везенков да имат търпението и да осъществят този план. Те са амбициозни и нека устискат малко повече от това, което е било по-рано. Смятам, че в случай че се върнат в България състезатели, които играят в националния тим, може да се случи нещо много съществено. Не приказваме за чужденци, тъй като българските национали са задоволително гръмки имена.
- Стигаме до националния тим. Ти в миналото отказвал ли си да играеш за представителния отбор на България? Питам те, тъй като доста се спекулира по тази тематика.
- Не, изрично. Може да попитате федерацията, треньорите, с които съм работил през годините или цялото управление. Никога не съм дал отговор: " Не, няма да играя за националния тим. " Единствено преди две години просто ми се обадиха и ме попитаха: " Какво искаш да направиш това лято? " Отговорът ми беше: " Искам да умря, в случай че е допустимо. " И се договорихме. Никога не съм казвал, че изрично няма да играя за България. Да, беше ми неприятно, че се изписаха толкоз доста неща, само че за жалост в България е по този начин. Не мога да кажа, че съм се изморил да се боря с медиите. Няма по какъв начин да се случи, тъй като съм огромен герой за истина. Скоро даже завърших един правосъден иск. Но тези неща не се трансформират и вървят надолу в негативна посока. Доста ми е болно и ми тежи. Не ми се желае, като доста хора, просто да кажа: „ Това е България. “ Знам, че това е България, само че не желая да бъде тъкмо тази България. Искам това да се промени и то зависи от нас, особено хората, които сме пострадали. Масово при моите сътрудници, когато се случи нещо такова, се споделя: " Добре, какво да направим…Не можем да ги спрем. " Докато мислим по този начин, в действителност в никакъв случай няма да ги спрем и всякакви жълти издания ще си вършат с нас, каквото желаят. Не е прелестно, само че за жалост това е реалност. Нямаме мотивация и не желаеме да се борим.
- За страдание слуховете от ден на ден имат силата на обстоятелства.
- Точно по този начин е в България. Когато не се опитваш по някакъв метод да го опровергаеш, излиза, че това е реалност. Не обичам хора, които мрънкат: " Ами, те по този начин написаха за мен, това направиха, по този начин казаха… " Веднага запитвам с контра въпрос: " А ти какво направи по този мотив? ". Отговорът е: " Ами, нищо. " Тогава нямаш право да се оплакваш. Щом като не правиш нищо, значи, че го приемаш и това е действителността. Ако си се борил и се опитал да промениш нещо, тогава в действителност имаш правото да кажеш: " Искам да направя това и това… ", само че това е друга тематика.
- Къде ще играе Ники Николов?
- Все още няма изясненост, по тази причина не мога да дам съответен отговор. Имам няколко разновидността, които сега премислям. Може би до седмица би трябвало да имам отговор, само че към днешна дата към момента нямам.
- По традиция в края на диалога сме подготвили и няколко персонални въпроса. Готов ли си към този момент да създадеш семейство?
- Много от дълго време мога да кажа, че съм подготвен за това нещо. Въпросът е, че с нашата работа е много мъчно. Винаги си по пътищата и мъчно се намира човек, който да успее да изтърпи това нещо и да прави взаимни отстъпки. Колкото и неприятно да прозвучи, при нас е доста мъчно да вършим компромис с работата си. Сигурно доста хора ще кажат: " Той е на над 30 години – по какъв начин няма да направи компромис? Семейството е най-важно… "
- Пламен Константинов отсрочва сватбата към този момент 20 години по същите аргументи.
- Да, уповавам се да не го докарам до такава степен. Иска ми се да е малко по-рано. В момента не мога да кажа по кое време, по какъв начин, за какво ще се случи, само че се надявам да стане в близко бъдеще.
- Лесно ли е да си жури на конкурс за хубост?
- Разбира се, че не е. Знаем, че в България има доста красиви дами и от доста красиви дами, да избереш най-красивата постоянно е мъчно. Хубаво е да има такива начинания, тъй като си по през целия ден в залата и ти се желае да усетиш малко и от естествения живот. За мен беше прелестно преживяване, едно забавление.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ